In memoriam
На 25 септември т.г. ни напусна забележителният творец на духовното съвремие Любомир Левчев. Неговото литературно творчество и активна обществена дейност го нареждат сред най-приносните съзидатели на културния облик на страната ни през последните седем десетилетия. Едва ли и неговите ортодоксални отрицатели, изявили се след настъпването на демократичните промени, биха се заели след неговата кончина да оспорват неговите невероятни творчески възможности и надарено перо, завоювали му водещи позиции в литературното ни битие. Най-върлите му хулители, надигнали глас непосредствено след 10 ноември 1989-а, позамлъкнаха, когато бе удостоен с престижна международна литературна награда за високостойностна мистична поезия. Но големият поет не сe стресна, не сложи оръжие, а продължи да следва творческото си призвание.
Първи житейски стъпки на големия поет
Любомир Левчев е роден на 25 април 1935-а в Троян. Баща му умира още следващата година, а осиротялото момче е осиновено от вуйчо си Др.Димитров, железничар. Гимназия завършва през 1953-а в столицата, а библиография и библиотекознание - през 1957-а в СУ “Св.Климент Охридски”. Тук среща художничката Дора Бонева, с която създават семейство, но и стремително вървят по пътя на творческото извисяване.
През 1957-а Левчев започва работа като литературен консултант във вестник “Народна младеж”, минава през литературната редакция на Радио София и се озовава в отдел “Пропаганда и агитация” на ЦК на Комсомола до 1959-а. Но неговото бъдеще е
литературното поприще
Затова през 1962-а вече е редактор във вестник “Литературен фронт”, а в периода 1970-1972-а оглавява това водещо издание на СБП. Работата там му създава условия за авторитетно вписване в националния литературен живот.
През 1972-а, след немалко кандърми от най-високо място, става първи зам.-председател на НС на ОФ, а от 1975-а е на ръководна работа в Комитета за изкуство и култура. Радушно бе приет от партийните органи, които намираха за престижно привличането на изявени дейци на художествено-творческата интелигенция. Неслучайно стана и народен представител. Нашумялото му творческо присъствие в духовното и обществено-политическото пространство му отреди поста председател на Съюза на българските писатели, който ръководи до 1989-а. Но едва ли тези постове са го блазнили, защото сърцето му принадлежеше на
художественото слово
Младият Любомир Левчев записва името си сред литературните творци още през 1950-а с дебютното си стихотворение “На пост”, публикувано във в. “Народна младеж”. Творбата е приета топло и това отприщва творческото му дарование. От 1951-а негови впечатляващи творби са отпечатани във вестник “Литературен фронт”, списание “Септември” и други популярни издания. Не закъснява и дебютната му стихосбирка
“Звездите са мои”
Тя излиза от печат през 1957-а, приета е радушно от литературните среди. Литературното творчество се превръща в негова съдба, участ и скъпо признание. Следва внушителна поредица от нови заглавия - “Завинаги” (1960), “Позиция” (1962), “Но преди да остарея” (1964), “Пристрастия” (1965), за да стигне до по-късните му издания “Самосъд” (1983), “Смъртта и Дявола” (1992), “Капризи” (2002), “Панихида за мъртвото време”, “Златната планина” (2015) и много други стойностни заглавия до последното “Носачи на мълнии”.
Поезията на Левчев завладява с емоционалния си
граждански патос
В ранните му поетични творби се чувства естественото за онова време творческо влияние на Владимир Маяковски, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев. В стиховете му проличават психологическата вглъбеност, особеният ритъм, дързостта и гражданската развълнуваност на автора, който живее и твори в динамично време. В много от тогавашните му стихове се усеща напрегнатият строителен ритъм на епохата, съзвучен с мечтите му. В по-късните му произведения обаче резонират и първите тревожни равносметки, дълбоката му вътрешна вглъбеност, породени от връхлитащите несъгласия и честен спор с разминаването на идеали и житейска практика. Подобна е атмосферата в стихотворението му “Позиция”, в което
младежкият романтизъм отстъпва място на първите съмнения
и авторът влиза в драматичен спор със съвременността. Затова грешат онези негови злонамерени критици, представяйки го за безкритичен апологет на социалистическа България. Любомир Левчев отхвърляше недъзите и социалните язви на времето, но не изневери на себе си - страдаше и болееше за хората, които обичаше и на които беше посветил чувствителното си талантливо перо.
Такъв го виждаме и в публицистиката му, и в автобиографичните му белетристични творби. Затова дълбоко развълнува читателя със силно въздействащата си книга “Ти си следващият”, която е своеобразна биография и на епохата.
В тези скромни редове е невъзможно да се разкрие цялостният творчески, интелектуален и човешки облик на личност като Любомир Левчев, завоювал с творчеството си върхови позиции в съвременното общество, литература и култура. Неговата поезия отдавна прехвърли границите на страната ни. Близо 60 негови произведения са преведени в 36 страни по света.
Първите ми срещи с него са през 1973-а, когато
гостува в Пазарджик
и бе в творческата си стихия. Младата тогава талантлива актриса Катя Зехирева го представи с блестящ рецитал по негови творби в голямата зала на Младежкия дом. Той беше в Пазарджик като зам.-председател на НС на ОФ, но хората идваха не при общественика Левчев. Те искаха да се докоснат на живо до големия поет, да се потопят в магнетичната му лирика.
Имах възможност да разговарям с него и ми направи впечатление умението му да общува с всеки, озовал се в ролята на случаен събеседник. Достъпен, скромен, лесно завързва разговори с познати и непознати.
Паметно за мен обаче остана посещението му в нашия град през ноември 1994-а. А то беше време, в което нечистоплътни люде от литературното подножие, без съвест и морал, се опитаха
да го изселят от първия ни литературен салон
Но те бяха несравнимо по-малко от многобройните му читатели и почитатели, препълнили зала “Устрем” на Младежкия дом - те искаха да участват в премиерното представяне на нашумялата му стихосбирка “Отвъд”, която отново напомни за изключителните му творчески възможности. Моментът бе подходящ за разговор с него, предназначен за вестник “Знаме”. Въпреки късния час, с вродената си вежливост той прие идеята. Любо, както го наричаше нашият земляк, поетът Иван Динков, един от най-близките му приятели, застана до касетофона, готов за запис.
Събра се любопитно множество, което в захлас слушаше отговорите на интересния гост. От разговора пролича, че са го натикали, както се изрази поетът, в бързея на обществено-политическия живот, но не е загърбил някои настойчиви щения. Смяташе, че ангажирането му с обществени дела се е отразило неблагоприятно на призванието му. Но категорично отхвърли твърденията на Валентин Распутин, тогава лидер на писателите в Русия, че литературата трябва да е вън от политиката. Колкото до достойнствата на творческото му присъствие заяви, че не може да прецени къде е успял и къде не е постигнал по-качествен литературен продукт. Категорично отхвърли бесния стремеж към нов прочит на българската изящна словесност и подчерта, че липсват рецепти за това. А само
с разрушителен стремеж нов прочит не се прави
В разговора изтъкна, че е прекомерен вносът на автори, чиито произведения в значителна част са със съмнителни художествено-естетически качества. Не скри и опасенията си за бъдещата съдба на българската книга и духовност, натикани в кюшето. Намираше за твърде опасно безразсъдното внасяне на некачествена чужда литературна продукция и неудържимото американизиране на затъналото в упадък българско кино. Осъди пренебрегването на националните ни духовни ценности и пагубните размери на чуждопоклонничеството, особено в духовната сфера. Поетът сподели разочарованието си от фалшивата маска на някаква демокрация. Но подчерта, че очаква по-оптимистично бъдеще за народа и страната, роля за което може да има българското писателство.
Интервюто предизвика интерес сред обществеността, а освен вестник “Знаме”, го публикува и вестник “Софийски новини’.
Така започнаха по-близките ми взаимоотношения с поета и неговото семейство. Пътувайки в София, се отбивах в гостоприемния му дом на ул. “Търново” 1. Посрещаше ме усмихнат, интересуваше се от новините за културното битие на Пазарджик. Разменяхме си книги, понякога той черпеше с искряща гроздова от град Сандански, подарък от близки.
Още в младите си години
Левчев, Иван Динков и Константин Павлов
се сприятелиха и израснаха под топлото крило на техния творчески баща Добри Жотев. Тази уникална творческа и човешка дружба ги съхрани и крепи през целия им земен път. Когато през 2006-а подготвях книгата си за поета Иван Динков, Левчев с охота ми предостави снимки, запечатали мигове от едно необикновено приятелство.
През лятото Левчев отсядаше в родопското село Полковник Серафимово, където си бе купил скромна къща. Чистият въздух и красивата природа бяха истински източник на вдъхновение за него. А родопчаните му носеха покой и радост, даряваха го с искреност и доверие.
Моите епизодични връзки с Левчев не прекъснаха през времето, нерядко се чувахме по телефона по различни поводи, срещахме се при възможност.
Последното посещение на Левчев в Пазарджик бе на 25 февруари 2005-а, когато съвместно с ръководството на театъра организирахме среща с поета. Иван Гранитски, негов безспорен почитател, върна многолюдната публика към дългогодишния му плодоносен житейски и творчески път. Поетът, дълбоко развълнуван от топлия прием, повдигна градуса на въодушевлението с рецитал от свои поетични творби.
Това бе последната му визита в нашия град
За жалост, през последните години започнаха да го спохождат болести, които ограничиха контактите му с колеги и с обществеността. Той обаче не се предаде, стараеше се да надмогва болестите и изливаше с талантливото си перо вълненията на неспокойното си сърце.
Напоследък силите постепенно го напускаха, изоставяха го и на 25 септември 2019-а го изпратиха в отвъдния свят. Духовна България изгуби един от забележителните си творци.
Продрум ДИМОВ
