Големците идвали на крака в неговия „Министерски съвет”
МОМИНА КЛИСУРА. В България има още малцина, които могат да се похвалят с 26 години „кметлък”, но като бай Илия Маринков няма втори. Той е роден през 1932-а и пет пъти е бил Кмет номер едно на Пазарджишки окръг. За всички тези години не само, че не е взел дори един пирон „за спомен” от кметуването, а е давал свои пари и е заборчлявал в името на селото и общинския център Белово. Всяка една трудова вечер в Момина клисура завършвала в кръчмата. А тя била пълна, защото хората знаели - кметът може да няма пари, но ще черпи всички. Вековната му къща е най-старата в беловското село. По времето на Тодор Живков оджакът с камината се превърнал в „Министерски съвет”, както е известна гостната му сред приятелите. Сега сме в нея, край камината, а на фона на цвърченето на агнешки пържоли и вдигането на чаши с дренкова ракия и пивко мерло бай Илия ни връща назад във времето. Час по час се включват и приятелите му, които са изпълнили оджака.
Тук са идвали министри и генерали, вземали са важни за Беловския район решения,
а понякога, в изблик на емоции, са изстрелвали някой и друг пълнител в тавана. „Повечето дупки в гредите съм запушил, че дървото е старо”, казва бай Илия, но част от дупките стоят и сега. Девет години от кметуването минали в родното Момина клисура - от 1964 до 1973 година. След кратък престой начело на беловското „Комунално стопанство”, останалите 17 минават на кметския стол в Белово. Не точно на стола обаче. Защото Илия Маринков не се заседявал в кабинета. „Скитал” из цяла България.
Снабдявал се с проекти, технологии, финансиране, нови машини, завързвал приятелства. Но и още докато отговарял за комуналните услуги, показал що е размах. Предприятието имало мижав годишен бюджет от 205 хиляди лева, с един само обект и то замразен - спортната зала. Проектът начаса бил възобновен, а от „Кремиковци” Маринков уредил багери, валяци, коли, булдозери, които започнали огромна работа по благоустрояването на беловските улици и площади. А бюджетът набъбнал на 1,5 милиона лева! Още в Момина клисура пък
през 1970-а завършва първата канализация в окръга
Тогава Пазарджик е канализиран на 40 процента и началниците не могат да повярват какво се случва в „забутаното” село.
„Тогава дойдоха от Министерския съвет една делегация в ей този оджак. Питаха и разпитваха как съм се справил. Но нещо се мръщят на салама. Питат, имаш ли сланина? Отворих им качето и се изтрепаха да ядат. Накрая им напълних по пет кила вино. Те си носеха туби - все пак учени хора, софиянци. Бурето ми пресъхна, но им казах, спокойно, имам още едно. И бързо отидох при комшията и наченахме неговото буре”, сериозен е Илия, но вече сме усетили типичното му чувство за хумор. „На следващата седмица получих писмо от София. На тази и тази дата отиваш на 10-дневна екскурзия в Москва като награда за свършената работа”, пишело в писмото. И отидох!”
А като се пенсионирал, продължил не само да се грижи за селото,
но и заделял от пенсията си и плащал общински борчове
Пет години изплаща и свои заеми, теглени за общински нужди. За такъв кмет не сте чували, нали? Веднъж дори откраднал демонтиран мост и го поставил в селото.
„Те и без друго го бяха приготвили за старо желязо, защото пуснаха новия сводов мост в завода за хартия, а този изкараха отвън. Щели да го пращат за старо желязо във Велинград. Аз през нощта изпратих бордови КАМАЗ, събрах десет жени и им заръчах да го боядисат до сутринта. И като изгря слънцето, мостът беше син. Тридесет души с лостовете го поставиха над Марица. Старият беше нефелен и го отрязах и пуснах в реката. И после председателят на Окръжния народен съвет ми вика: „Е, това не съм го очаквал! Ето това е работа! Ние доде разберем къде е мостът, той вече го качил!”
Не човек, а огън,
казват за него моминоклисурци. И говорят как само за 95 дни вдигнал трети етаж на училището с помощта на цялото село и работниците от каскадата „Белмекен-Сестримо”. „Ха! Това беше едно от чудесата! Сто човека носят бетон, а петдесет бъркат, но после знаят, че ще ядат и пият за сметка на кмета”, пляска се по челата компанията на масата. Бай Илия инициирал и строителството на беловската поликлиника, автогарата, новото кметство, паметникът на Чапай, който бил първият монумент в региона (скоростно завършен и доставен от 100 км за 12 часа, с внушителните габарити от 12 метра и 10 тона тежина!), преустройството на жп гарата, стадиона, базата за отдих на Ливада бачия… Кметът знаел как се прави, намирал и пари, ентусиазирал местното население да се включва, а отделно командировал и хора от Високия район и всяка вечер ги извозвал по домовете им от обекта…
„В Белово първо ме назначиха за заместник-кмет по строителството. Беше 25 януари 1974-а. След 6 месеца смениха кмета и аз станах временен кмет. После дойде друг, но и него смениха. После имаше трети, но се разболя, а и на този след него му се разклати здравето…”
Илия Маринков обаче бил непоклатим. А и сега е пълен с енергия. Още като ученик работи в кариерата в Сестримо, а чукът оттогава е закачен над камината заедно със сърп, игла за низане на тютюн и други сечива-спомени.
„С това чукле ми започна кариерата в кариерата. После 4 години казарма, бях парашутист, затова, като се уволних, станах инструктор в ДОСО-Пазарджик. През 57-а
заминах за СССР, където завърших Школа за двигатели с вътрешно горене и пътно-строителни машини
Като се върнах, започнах работа в Механизация и автотранспорт - Пазарджик, а после и в „Строителни материали” - Белово. После пък станах кмет… Съветниците ми искаха да построим културен дом, че беше на мода. Но им казах, че по-належащо е да прекараме водопровод, канализация, асфалт, обществена баня. А после и културен дом. Имахме проблем с доставянето на строителни материали, нямахме машини. Затова се сприятелих с ръководството на каскадата…
За да посреща тези и многобройните си бъдещи гости, кметът теглел заеми още на стола в Момина клисура. Защото заплатата от 105 лева за никъде не стигала. В Белово пък било още по-сложно, защото, където и да отидел, го питали дали носи от известната беловска тоалетна хартия. И вече трябвало да купува и ролки хартия… Своя дан за банкетите давали и съселяните му, както още през 60-те полагали доброволен труд за изграждане на главния колектор на канализацията, като разбивали вековния цариградски път с положените една връз друга десет настилки.
Когато свършили агнетата и яретата, бил направен списък с бременните магарички
Кметът Маринков, който е и поет, после ще съчини цяла поема за магарчетата, които по списък минавали под ножа и ставали на стотици метри луканка. Животните били изкупувани от верни приятели-колачи по десетина лева. Не се спасили и бракуваните коне... Но пък кюфтета редовно одимявали селото при честите визити на важни софиянци. Финансовият министър Белчо Белчев например бил скъп гост в Момина клисура.
„Белчо ходеше на лов, но аз не съм ловджия. Един генерал преди това му помогнах с проекта да си направи дървена къща. Той искаше да ми даде червен билет и да ловувам, където искам, но аз не съм ловец. А Белчо веднъж слезе отгоре и вика, че утрепали само една сърна, а на него дали най-големия чирек. „Ще ти го дам, аз не съм я гърмял”, вика ми. Ама му казах, че нямам нищо да му дам, а онези са се отсрамили заради мен. Белчо като идваше, вика, тихо - че ако знаят че съм тука, цялото ръководство на окръга ще се изсипе тука за пари.
Но ми уреди с военните да асфалтираме цяло Белово
Десант направиха те… Масрафът струваше 500 хиляди лева. Той вика, бай Илия, ще ти дам 600 хиляди, но да не ме притесняваш до края на годината. Министърът на енергетиката Николай Тодориев пък заложи най-много милиони за Белово след гостуванията си тук. Благодарение на него направихме корекция и от двете страни на Марица, а не само на едната, както беше по план. И така спасихме хората при голямото наводнение през 2005-а… Много гости съм посрещал и те ценяха това, че работя за хорското благо, а не за себе си. Правеха ми жестове и те. Например генерал Димитър Паунов, беше шеф на военното разузнаване, после стана кадровик на МВнР. Като се роди дъщерята, той тъкмо водеше една полска делегация, но намери време да ми изпрати на село една камара подаръци…”
Бай Илия бил единственият кмет със собствена волга
Именно ген. Паунов му я предоставил. Междувременно Илия Маринков пострадал. „Кола ме удари на Костенец, докато опитвах да спася семейство по време на събор. Шофьорът бе пиян и ме блъсна. Потроши ме. И работех с патерица, за да завърша водопровода в село. Така направих втора катастрофа и се забих в дърво в близка местност. Шест километра ходих с патерици до село. По подобен начин веднъж отидох до Пазарджик така и председателят на Окръжния народен съвет Димитър Корсимов ме навика дали не съм бил случайно луд, че съм шофирал по този начин. И веднага разпореди: „Тоя с патерицата дойде ли, веднага му зареждате колата с бензин!”
Някогашният кмет може да ви разказва интересни истории цяла нощ. Как е намерил срещу хартия и дървен материал 160 тона тръби от Септември и Русе за водопровода. Или как партизанският командир на Средногорския отряд Славейко Джаков-Турчина, който оглавява школата на МВР в Симеоново,
му подарил личния си парабелум и една овчарска торба патрони
Или как погрешка командирът на жп войските получил германски бързовар вместо руски самовар за рождения си ден. Или как са го глобявали за взривовете за строителството на шивашкия цех в имението на ген. Рачо Петров… Или как дал сто акумулатора на „Мостстрой” да направи жп надлез, осигурени от съпругата му Иванка, тогава шеф на Акумулаторния завод в Пазарджик, а после зам.-директор на „Балканкар холдинг”. Или как закарал за своя сметка непоканените на банкета след откриването на паметника на Чапай… Бай Илия може да ви разкаже и колко много безсънни нощи са му стрували тези обществени придобивки. И да даде доста примери за човешката неблагодарност. Като например за това, че даже не бил поканен на откриването на поликлиниката, за която не само осигурил от приятели радиатори от Горна Оряховица, Стражица и Бургас и фаянс от Исперих, а осигурил и проекта, за което после бил глобен…
„Не съм правил всичко това за благодарности. Но ми е болно, че
сега всичко, което изградихме, се продаде или е порутено
Даже в нашето село - някога всичко беше пълно, а сега над 60 къщи са пустеещи”, казва той. Пише епиграми, кратки стихове и поеми. Написал е и книга, в която освен хрониките на кметуването, е дал място и за колоритните хора в Момина клисура. Когато рецитира любимите си стихотворения „Хаджи Димитър” и „Песен за човека”, даже мухите спират да бръмчат. Обича лявата идея, а ако го питаш за днешните политици, включително и кметовете, може да ти отговори с авторска епиграма: „Колкото пъти ги избраха, толкова пъти се насраха!”
Тодор ГРОЗДЕВ
