!
Пях за музиката, а не за да продължа напред, казва пазарджишката финалистка в „Гласът на България”
Надежда Александрова от Пазарджик стигна до финала в „Гласът на България” и макар да не спечели, показа на всички, че може да пее и заслужаваше да спечели. Ако се дистанцираме от първото място и 50-те хиляди лева обаче, няма как да отречем, че и четиримата финалисти са победители. Особено 16-годишната Надежда, която бе най-малката от всички. Но не само заради крехката си възраст, а заради израстването, което направи, преборвайки стеснителността и затвореността си. Тя премина през девет солови изпълнения и пет дуета и това наистина бяха най-големите крачки от всички участници в това издание на „Гласът на България”. Вече писахме, че от 5-годишна Надежда свири на пиано при Люся Тенева в читалище „Христо Ботев 1897”. С десетокласничката от ЕГ „Бертолт Брехт” разговаряме за голямото преживяване, за не по-малко голямата сценична треска и за някои други теми.
- Надежда, поздравления за представянето ти! След „Гласът на България” какво се вижда на хоризонта пред теб освен ваканцията?
- Благодаря! Нямам много ясни планове в момента, но хоризонтът ми по отношение на музиката се проясни. Знам със сигурност, че ще се занимавам с музика. Ще имам участия, мисля да направя собствен канал в социалните медии, като записвам от вкъщи. Имам няколко идеи за проекти, над които мисля.
- Какви са реакциите на близки, познати, а и на непознатите?
- Всички реагират много положително и това е естествено. Семейството ми в началото бе някак дистанцирано от участието ми. Те не са големи фенове на подобни формати, а и се притесняваха, че присъствието ми в „Гласът на България” ще ме разочарова. Когато обаче видяха, че нещата се получават и че аз се справям, дистанцираността им изчезна. Видяха, че съм щастлива. Но когато зад гърба си имаш такъв бенд от професионалисти, едни от най-добрите в България музиканти, а около теб всички са не само невероятни професионалисти, но и много сърдечни хора, няма как да не си щастлив.
- С менторката ти Михаела Филева много си пасвахте като душевност, връзката ви бе особена…
- Наистина аз и Михаела много си допаднахме. И като хора, и като музиканти. Много-много спонтанно я избрах. В момента, в който излязох, усетих точно енергията и изведнъж реших да избера нея. Това бе едно от най-странните и сполучливи решения. Но тя е много вдъхновяваща. Може би защото много скоро е минала по нашия път. Бе най-всеотдайният треньор. Винаги беше до нас, а преди да изляза, всеки път ми казваше: „Направи го за музиката, а не за да продължиш напред!” И е права. Музиката е по-важната от всяко едно шоу, колкото и да добро да е то. Все още поддържаме връзка с Михаела.
- Значи не е изключено да ви видим заедно на сцената?
- Не сме говорили по този въпрос, но не е изключено.
- Ти беше по-притеснителна, но твоята притеснителност като че ли изчезна. Или като голям артист ни излъга?
- Наистина при всеки има сценична треска, но при мен тя е малко повече. Преборих се с част от нея и може би това е нормално, когато по 10 часа репетираш в студиото зад микрофона. До последния концерт седях на тръни, но когато излезеш на сцената, не можеш да си позволиш притеснението да ти влияе, колкото и силно да е то. Така че и аз може да съм изиграла, че съм го преборила изцяло, но се надявам да не ми е личало.
- Изобщо не ти личеше. Но какво друго, освен увереност, ти даде „Гласът на България”?
- На първо място много запознанства с приятели. Много ценни хора и аз вярвам, че с много от тях ще поддържаме отношения цял живот. Другото, което ми подари „Гласът на България”, е възможността да работя с професионални музиканти. И по този начин ми показа, че за нищо на света не трябва да спирам да се занимавам с музика. Защото имаше един период, в който бях решила, че няма да се занимавам.
- Значи в бъдещето ти музиката ще присъства задължително?
- О, да, вече със сигурност.
- Ти пееш и свириш от съвсем малка, но в един момент заряза пеенето. Защо надделя пианото?
- Да, но пианото е нещо, което се забравя, ако не бъде тренирано всеки ден. Не можех да хвърля на вятъра 12 години, затова пианото трябваше да бъде поддържано с често свирене. С пеенето е малко по-лесно, дори да не се ходи често на участия. Или поне така си мислех. Сега видях колко много-много труд се иска, за да поддържаш гласа си в кондиция. Ако искаш да пееш, не трябва да подценяваш репетициите и е добре, че го осъзнах.
Тодор ГРОЗДЕВ
