ПАЗАРДЖИК. Преди дни писателката Мария Павлова представи новата си книга „Мистерията B-FILES“ в областния град, която касае един наистина сериозен проблем - смъртността при пчелите, която според пчеларите достига до 60 процента. Определят Мария Павлова и като писател фантаст, който пише нефантастични книги. Третият й роман, „Убиецът беше в Diablo“, беше отличен на национален конкурс за криминални романи… Пише още есета, стихове, пиеси, има награди на драматургични конкурси, включително първа награда за куклена пиеса за възрастни на конкурса „Пиеро“ в Стара Загора и номинация на „Иван Радоев“ в Плевен. Има и много преводи на разкази и есета, публикувани в различни списания в САЩ и Австралия.
Пред „Знаме” и модераторът на срещата за представянето - Пепа Павлова, изрази радостта си от големия интерес в Пазарджик и в други градове в страната към художествен роман с екологична кауза.
Книгата се издава със съдействието на Асоциацията на Лайънс клубовете в България. Художник на корицата е Тодор Пунгеров. Ето какво каза и писателката:
- Г-жо Павлова, явно сте се стреснали, докато сте взели решение да пишете за книгата. А след това имаше ли нещо, което да засили тревогата Ви?
- Вече пет или шест години - откакто започнах работа по книгата - щом се зачета в новините, виждам, че нещата само се влошават. Пчелите си изчезват все по-масово, и какво? Тези дни гледах репортаж за хиляди измрели пчели в България, толкова много, че сигурно ги изхвърлят с кофи. Но и преди години пак ги имаше. Стана ми много мъчно, докато гледах репортажа. За мене малката пчеличка е нещо, което винаги съм обичала, и правя всичко, което е по силите ми, за да я защитя. Тя сякаш ни е казала „сбогом“, сякаш е невъзвратимо изчезването й, а така ми се иска да не е вярно! Само че животът не е филм, в който а-ха да падне астероид, и в последния миг някой супер герой спасява планетата. Не, това е наивна мечта, приказка за възрастни, комикс, ефектен на екрана. Животът е нещо съвсем друго. Той е единственото, което си имаме и ако допуснем „а-ха да се сблъскаме с астероида“, вече ще е късно. Не можеш да върнеш каквото и да е след минаването на дадена възвратна точка. Синдромът на празния кошер е точно това - извън реалното му случване този синдром е метафората на безхаберието ни относно пчелите и относно цялата природа. България дълго остана незасегната поне от него, но метафората със сигурност ни приближава и нас.
- Колко време Ви отне писането на книгата?
- Самото писане не беше особено дълго, но то си имаше доста дълго предисловие. Около три години четях книги за пчелите, разговарях със земеделски стопани и пчелари. Освен това със съпруга ми, който много ми помогна при писането, защото е програмист, а в книгата има доста неща в тази посока, редовно сядахме в някое кафене и обсъждахме. Защо изчезват? Какво става? Как е възможно посред зима хиляди кошери внезапно да се опразват, а никой да не е виждал и една пчела да отлита от тях?! И как така ще го правят без майката, самоубиват ли се, полудели ли са? Някъде на острови в океана ли отиват? Иначе, отговорът на въпроса какво точно убива пчелите в света и защо изчезват дойде внезапно, връхлетя ме тихо един ден и така и всичко друго си дойде на мястото. Разбира се, това е моята интерпретация, но аз вярвам в нея. Скоро след това започнах и самото писане. Първо написах много дълъг синопсис, защото в романа има втъкан и криминален сюжет, а после писах около година и половина.
- Чел съм, че пчелите имат свой език и ходят на километри, за да разузнават, а после предават на посестримите си какво са видели? Лично Вие какво научихте за пчелите, което Ви изненада?
- Пчелите са нещо изумително, в книгата става дума и за езика им, и за начина, по който виждат в ултравиолетовия спектър, и за танца на разузнавачките. Това, което ме изуми, е колко са приспособими. И как изпълняват отредените им роли в живота на кошера с радост и ентусиазъм. Може би най-много ме изненада отношението на пчелите-работнички към майката. Осъзнах и че цветята милиони години са произвеждали в лабораторията на природата красивите си багри и аромати именно заради пчелите, за да привличат опрашвачките и така да продължат живота си. Все повече ме изумяваше и връзката между човека и пчелата. Това, всъщност, е роман за пчелите и хората, за природната йерархия, от която сме част независимо дали го искаме или не. На Земята ние сме стопаните, не господарите. И всяка роля, различна от ролята на стопани, е обречена рано или късно.
- Вярвате ли в Атлантида? А колко е тънка границата между историческата истина и тезите на хората, наричани „археофантасти”?
- Вярвам, че не знаем всичко за миналото. От друга страна, в моя роман Атлантида е най-вече средство за художествено въздействие и огледало, в което можем да се видим. По принцип предпочитам историческата истина. Но историческата истина не е само в „камъните“ оттогава или в книгите на историците. Да кажем, че и Платон например би могъл да ни подскаже нещо много ценно. Но все пак това не ме влече особено.
- Върху какво работите в момента?
- В момента довършвам нов криминален роман, „До теб съм“, който пиша заедно с дъщеря ми, Мая Чешмеджиева. Тя е студентка първа година в Ковънтри, Англия, където учи интериорен дизайн. Това е история за изчезването на един тийнейджър и за това как най-обикновени хора могат да извършат под напора на обстоятелствата изключително зловещи неща.
- Има ли надежда за утрешния човек?
- Да, природата вече съвсем явно ни сигнализира да се спрем. Да, ние уж я чуваме. Но тя просто не е главният ни приоритет… Когато човек е поразен от тежка и нелечима болест, обикновено дълго преди това е имало симптоми, имало е предупредителни сигнали, и той е осъзнавал, че примерно не трябва да пуши, но или не го е правел, или го е правел половинчато, или пак е почвал по старому, като се пооправи. „Мистерията B-FILES“ е книга и за тези предупредителни симптоми, идващи от околната среда, за отношението ни към тях... Когато сложиш жаба в студена вода и започнеш бавно да подгряваш водата, жабата се сварява без да се усети. И с нас е така относно климата и това го твърдя не аз, а психолозите. Но ние, за разлика от жабата, можем да се осъзнаем и да излезем от унеса си. Унесът, разбира се, ще се връща и връща, просто така сме устроени, ала ние също можем пак и пак да излизаме от него. И докато сме не жаби, а хора, можем и трябва да взимаме отговорните решения и да ги изпълняваме. Ако отворите Уикипедия, ще прочетете, че ледниците на Арктика и на Антарктика изумително са намалели последните десетилетия. А те са климатици на Земята. Без тях утрешният човек как ще живее? И ще ни прости ли?
Тодор ГРОЗДЕВ
