ПАЗАРДЖИК. Изложба живопис на художниците Лъчезар Ошавков и покойния Никола Манев бе открита в арт галерия “Боев”. В експозицията са представени 58 творби, 28 от тях са на Лъчезар Ошавков. Майсторът на четката живее и работи от десетилетия във френската столица Париж.
Жители и гости на града имат възможност да се насладят на изящното изкуство на двама колоси на живописта.
Преди откриването на изложбата големият Лъчезар Ошавков бе любезен да отговори на въпроси на “Знаме”.
- Г-н Ошавков, преди ден долетяхте от Париж специално за откриване на изложбата в галерия “Боев”. Как се чувствате?
- Възхитително. С галериста Боев се запознахме на изложба в Пловдив. Той ме покани на откриването на изложба на Милко Божков в неговата галерия и тогава решихме да гостувам с мои и на Никола Манев творби. За което искрено благодаря.
Очарован съм от отношението на хората тук, от професионалното и деликатно аранжиране на творбите. Получи се прекрасно съчетание на моите фигуративни работи с по-лиричните на Манев. Двата стила са в абсолютна хармония, което се случва така успешно за първи път.
Доста години учих занаята. Завърших Художествената гимназия в София през 1959-а, после Академията в 1966-а. Изпитвам силна любов към рисуването, обичам да изпипвам нещата. Техниката на рисуване ми е живопис с маслени бои на платно - много фигуративно. Участвал съм в изложби в голям парижки салон Гран пале.
Не харесвам съвременното модерно изкуство заради липсата на човека в него. В моите картини
основното е човешкото присъствие
В изкуството нямам определена тема.
Имам усещане за три града - Венеция, Ню Йорк и Париж. От Венеция имам много пейзажи и приемам града по особен начин. Многото вода, в която сградите потъват, и нашествието на турците през всички сезони на годината пречат на красивата гледка. Затова моите картини са без хора, някъде далече се вижда само гондола. Това е моята въображаема Венеция. Такава, каквато искам да я виждам.
Другият град, присъстващ в картините ми, е Ню Йорк - град за рисуване, но не и за живеене. Защото хората там нямат време да живеят.
Париж е моят град
С него съм се сраснал. По националност съм парижанин. Познавам града като на длан. Тук пристигнах на 25, тази година навършвам 79. На една от картините ми в изложбата е изобразен Монмартър, а момиче изписва думите, които някой някога е изписал: “Париж е частен град, резервиран само за богати хора”. Всичката му красота, даже и паветата, присъстват в живописните ми платна.
- Откривате изложба заедно с творби на Манев. Защо?
- С Кольо сме заедно от 70 години. Запознахме се в училище “Васил Априлов” на ул. “Шипка” в София. Повече се сближихме в Художествената гимназия, после в казармата и в Академията. След като завърши втори курс, той замина да следва в Париж. След моето установяване там приятелството ни продължи и стана по-силно. През всичките години запазихме най-добри чувства, без конфликти по какъвто и да е повод. Същата изложба, но с участието на друг парижки художник от български произход - Андрей Лекарски, бе открита и в Градската художествена галерия в Пловдив, но без Кольо. Той си отиде 10 дни преди събитието и три дни преди рождения си ден. Но винаги присъства с картините си при нас, те остават. Боледуваше повече от три години и много страдаше, че не може да се връща в България, което правеше повече от 35 години, като разделяше годината на две.
Беше общителен, изключително добър човек и харизматична личност. За съжаление, след като се разболя, приятелите му оредяха, грижата за него изцяло поех аз. Имаше много тежки моменти. Като се върна от България през 2015-а, не изглеждаше никак добре. Никога не се оплака, не говореше за болестта, а за рисуването.
- Кой път Ви отведе в Париж?
- Бях на 25. Веднага след дипломирането си в Художествената академия напуснах България и през Македония и Сърбия се озовах в Париж. Помогна ми големият поет Павел Матев (тогава министър) с една бележка, върху която написа, че ми се разрешава да следвам в чужбина на моя отговорност.
И така, от 1968-а досега Париж е моят град. Там продължих образованието си в Сорбоната, във факултета по история на изкуството и Археология. Дипломирах се като кандидат на науките по социология и семиология на изкуството и литературата.
От 1973-а досега работя в галерия “Етиен дьо Козон” на ул. “Сена” в Париж. Мои творби се показват в САЩ, Белгия, Канада, Япония и на други места.
- Казахте, че родителите Ви са искали да станете музикант, а не художник.
- Така е. Аз цигулар, а сестра ми Лили - пианистка. Цигулар не станах, но пропях и свирих на китара. Началото е преди много десетилетия, когато срещнах нашумелия в България музикант Константин Казански. Заедно с него основахме “Дуо” за руски и цигански романси и обикаляхме парижките заведения “Распутин” и “Шехерезада”. Казански направи най-хубавите аранжименти на плочите на Висоцки, с когото бяхме приятели. Запознахме се на българското Черноморие по време на снимки на негов филм. Сестра ми Лили не стана пианистка, но сега е флейтистка номер едно.
Връщам се в 1956-а. Тогава пристигна Ив Монтан и изнесе два концерта в зала “България”. Единият бе за ученици и студенти. Бащата на Кольо Манев, бай Стефан, ни осигури покани, което ни направи истински щастливи.
- Какво по дългия емоционален творчески път няма да забравите?
- Господ ме е надарил със слонска памет. Запечатвам и неща, които не ми трябват. Помня и най-малките детайли от вида на влака “Ориент експрес”, с който напуснах България. Имам любопитен случай и в учреждение във Венеция, където моля за удължаване на визата, за да рисувам. Щом подадох българския си паспорт, снажният полицай ме взе за руснак и свъси вежди. Като разбра, че съм българин, започна да реди имена на големи наши оперни певци - Борис Христов, Николай Гяуров и още пет-шест имена, които не познавах. Без да се замисли, човекът на реда с усмивка удари печата на визата не за един месец, а за една година. Това забравя ли се?
Като ученици в Художествената гимназия с Кольо пет години бяхме храненици в Рилския манастир. Там баща му - архитект, реставрираше детайли от сградата. Обитавахме килията на цар Борис Трети, помня и номера - 142 стая. Чувствахме се като собственици на обителта. По време на пости получавахме по 500 лева на ония пари да си купуваме каквото ни душа сака. Любопитното е, че в манастира с Кольо си говорехме на наш си език, събран от френски, руски, испански и други думи. Българите туристи ни питаха какви сме и на какъв език говорим.
- Стана ясно, че в Пазарджик сте за втори път. Как го почувствахте?
- Уточнявам - за трети. Първия път посетих моя приятел и колега от Академията Димитър Казаков - Нерон. Същия ден станах свидетел на невероятна любовна емоция. Тръгнахме с него да сваляме мацки, той хареса едно момиче и й предложи да се оженят. Отговорът бе: “Ако скочиш от моста на Марица”. И за мой ужас, той скочи и остана жив, без да си счупи крак. Помислих си: “Лудите и Господ ги пази”. Това се случи в началото на 60-те години. Второто ми посещение, както споменах, бе през есента на миналата година, при участието ми на изложба на Милко Божков в галерия “Боев”. Щастлив съм, че големият творец ще уважи представянето на нашите творби с Никола Манев.
Тук срещнах нови приятели и съмишленици. В града цари особен дух и спокойствие. Намирам го за променен и разкрасен - прелест, която те кара да се влюбиш в България. Особено пространството около галерията и двете синагоги. От гледката е впечатлена и съпругата ми - французойка от полски произход
- Наричат Ви френски художник от български произход.
- Това е правилното определение за мен. Целият ми съзнателен живот и творчество са преминали във Франция. В България не съм членувал в художествени дружества, нямам и изложби, с изключение на една обща, събрала произведения на българи, живеещи в чужбина. Не фигурирам и в българска антология на художници. Кариерата ми на творец е градена извън България - от най-младите ми години досега. Иначе в живота си се чувствам повече българин от някои други българи. В България се връщам на 5-6 години, за разлика от Кольо, който не можеше без родината ни. С тази носталгия той си отиде от този свят.
- Какво Ви предстои оттук насетне?
- Моя картина и на Никола Манев са част от колекцията на българското посолство във Франция, изложена в галерия на Българския културен център в Париж. Сред художниците са изтъкнати наши творци - Дечко Узунов, Златю Бояджиев, Никола Обрешков и други. При откриването й наскоро аз се оказах единственият още жив.
През септември ми предстои изложба в Париж с още десетима художници. Имам поръчка от галерист да нарисувам картини на тема “Парижкото бистро”. Ще участвам и в изложба в Гран пале, както и самостоятелна през 2020-а.
Пожелавам си да съм жив и здрав, за да радвам с творбите си любителите на изящното изкуство тук и по света.
Пенка МИХАЙЛОВА
