Една изложба - един споделен живот
ПАЗАРДЖИК. В Деня на Празника на града - 21 май, представителната зала на художествената галерия “Станислав Доспевски” отвори врати за поредната изложба на големия творец и наш земляк - скулпторът проф.Величко Минеков. В експозицията, посветена на 90-годишнината на художника, са представени 45 скулптури и 80 рисунки. Рисунките са от фонда на галерията.
Традицията с изложба да се отбелязва през 10 години творческият път на твореца започна от неговата 60-годишнина и продължава до достолепните 90 години. Професорът изпълни девет десетилетия през октомври миналата година, но сам пожела културното художествено събитие да се случи на Празника на Пазарджик - неговият град, който много обича и в който се връща. Така направи и преди дни, за да каже тежката си дума как и по какъв начин да бъдат разположени в залата великолепните произведения на изкуството, изваяни от бронз.
В този ден големият майстор на пластиката отдели време да отговори на въпроси на наша репортерка.
- Проф.Минеков, честит юбилей! Връщате се отново с изложба в Пазарджик. Как се чувствате?
- Вълнувам се и се радвам и на 90 да покажа създаденото през последните години. Творбите тук се показват за първи път. Пазарджик, в който живея от едногодишната си възраст, е скъп за мен роден град. Изложбата за поредната кръгла годишнина ще събере колеги, приятели и мои съграждани може би за последен път. Но ако е рекъл Господ, ще се видим и на стогодишнината ми, отново в тази зала (изрича думите с усмивка и надежда). Една по една годинките неусетно се натрупаха, но когато още можеш да се движиш, мислиш и ръцете те слушат, творецът не може да спре ей така - защото повечко е пораснал. Той има възможност да продължи да създава изкуство, макар и по-трудно. Особено скулптурата, свързана с много труд и вълнение.
- Как започна този труд и вълнение?
- Как започна моят занаят ли? Връщате ме десетки години назад - бях на 14. Не мога да забравя първата ми среща със занаята или бъдещата ми професия. По-точно малката случка като живот и съществуване. В урока по рисуване с учителката ми в прогимназията Ана Машева, сестра на големия пазарджишки художник Георги Машев, ми каза, че ще правим фигурки от глина. Всеки от нас трябва да посети грънчарницата до моста на река Марица и да си купи топчица от кафявия материал. Пръв изтичах до майсторите-грънчари и отнесох глината в клас. Това направиха и съучениците ми. Г-жа Машева поясни, че в урока с глина трябва да си спомним какво сме правили като малки и какво ни е вълнувало. Моята топчица се превърна в малко бедно момченце, приседнало на колене с подадена напред ръчичка. Фигурката бе голяма около една педя и малко. Учителката доста се застоя до моя чин и ме попита друг път правил ли съм нещо от глина. Отговорих “не”, а тя допълни: “Опитай отново да майсториш глинени предмети, това ти се удава”. Думите й ми прозвучаха странно и не вложих в смисъла им нещо сериозно. Осъзнах само, че нещо може да се направи с ръце, но и през ум не ми е минавало, че правенето с ръце ще е моята професия и живот. Топчицата глина и бедното момченце ме запалиха в занаята оттогава за вечни времена, както се казва. Усетих, че правя нещо, което го мога и то ми доставя истинско удоволствие.
- И после какво се случи?
- Една от стаите в къщата ни в Пазарджик се превърна в първото ми ателие. Бях на една годинка, когато родителите ми се преместиха тук от Мало Конаре, където съм роден. Станах редовен посетител на грънчарницата до моста на Марица. Пазя чудесни спомени за майсторите там - мили, сърдечни хора. Постепенно “ателието” започна да се изпълва със скулптурни фигурки на деца, на животинки и на каквото ми хрумне.
Не спирах да опитвам и в гимназията. Така открих първата си изложба, получих и първите награди. Добих кураж и самочувствие да продължа да уча занаята в София. Учителят ми по рисуване - известният художник Стоян Василев, ме отведе в ателието на големия скулптор проф.Андрей Николов, негов колега и приятел, и ми каза: “Нека Андрей да види какво можеш и ако те одобри, ставаш негов ученик”.
Няма да забравя ателието му на ул. “Любен Каравелов” 15 в столицата. Посрещна ме любезно снажен, приятен човек с дълга брада като на светец. Показа ми авторския портрет (бюст) на големия български актьор Коста Стоянов и ме отпрати до сандъка с глината. “Опитай да го копираш, ми каза той, и ще видим какво можеш да правиш”. Копието от портрета на автора измайсторих за три дни. Проф.Николов го видя и отсече: “Оставаш да чиракуваш при мен, за да учим занаята заедно. Учил съм скулптура в България, Италия и Франция и има какво да ти дам камо майсторлък”, добави той.
Първите две години в ателието на професора станаха десет. Завърших Художествената академия в София, правех изложби, получавах отличия. След конкурс станах преподавател в Академията, където защитих научните степени доцент и професор.
- С кои свои творби се гордеете?
- На първо място с монумента в Панагюрище, посветен на Априлското въстание от 1876-а. В конкурса за направата му участваха още двама скулптори и трима архитекти. Ще спомена паметника на Съединението в Пловдив, на тракиеца Спартак и на Орфей в Пазарджик. Доста от творбите ми са показвани в изложби у нас и в чужбина, а някои от тях красят чужди галерии и частни колекции в Италия, Германия, САЩ и в други страни.
- Какво ще видят посетителите в изложбата?
- Един цял живот, изпълнен с правене на изкуство и с много вълнение.От това повече - здраве му кажи. Сред експонатите са образите на светите братя Кирил и Методий, на Петко Славейков, на Иван Вазов, който в цял ръст се извисява в центъра на Рим, Италия, на гладиатор, скулптура на светеца Георги, образи на животни. Специално място в експозицията заемат образите на родителите ми - баща ми Иван Минеков, който 19-годишен се жени за майка ми Кръстана.
Много настроение носи и малката пластика. Сред тях е нежна ръка, два пръста от която държат малко зрънце.
- Какво са 90 години за Величко Минеков?
- Още не мога да повярвам, че имам някакви 90 години около мен. Чудя се кога минаха. И сега, на 90, разговаряме с Вас. Те са живата истина в живота. Благодаря на Дядо Господ и на моите близки за възможността да достигна до почтената възраст. Години на много труд и творчество и реализирани много мечки. От това по-хубаво - здраве! От тази година ще заменя целогодишния труд с по-няколко часа, защото не съм спирал да работя от ученическите си години досега.
- Житейското дълголетие оказва ли влияние върху творчеството?
- То силно е залегнало в самия тебе и в цялата ти душевност. Правенето на изкуство е естетическа необходимост, труд и реализация на идеи и мечти. Човек се развива творчески и като личност. Успявам да сътворя всичко, което ме вълнува и ми носи радост. Оценявам красотата и онова, което не мога да отмина с лека ръка. Имам още какво да направя от мои рисунки, носещи много скулптура, но вече няма много време за работа.
- Има ли малки и големи теми в изкуството?
- Не разделям темите на дребни и по-значими. Има неща, които творецът носи вътре в себе си, подтикват го да им даде нов живот. Започваш със скиците около тях, може да спреш, после отново да се върнеш към темата, независимо дали е малка или голяма. Безкрайно е вълнението и желанието да споделиш идеята си с другите. Това е част от живота ми.
В другия смисъл - дребнотемието, е непознато за мен. Устроен съм така, че ако нещо не ме грабне - нито го мисля, нито го започвам.
- Случвало ли се е да сънувате изваяните от бронз и камък герои?
- Много пъти. Преди да създам Спартак, сънувах как трябва да изглежда фигурата му. За тази първа творба, посветена на тракийския воин, изчетох доста литература, сред която и книгата на италианския писател Джованьоли. Малко са авторите, посегнали към образа на Спартак. Това ми даде терен, свобода да извая внушителната скулптура на тракийския герой, която краси центъра на Пазарджик.
- Като се “срещате” с направеното от Вас, какво си казвате?
- Творбите събуждат спомени и вълнения, свързани със занаята през годините. Връщат ме към времето, когато съм ги правил, цели картини от творческия процес буквално оживяват пред мен.
- Блазни ли Ви мисълта сътвореното от Вас да остане вечно?
- От това по-хубаво няма. Като всеки творец, и аз искам моите произведения на изкуството да ги има по-дълго, хората да им се радват и да ги вълнуват. И да си казват: “Майсторил ги е наш човек от Пазарджик”. Творбите ми са един отделен живот. Оттук насетне големите творчески планове отстъпват място на повече свободно време за почивка. Мечтая си да съм жив и здрав. Но ако се яви нещо изключително, със сигурност ще се изкуша да го моделирам с удоволствие, обеща големият български скулптор проф.Величко Минеков.
Пенка МИХАЙЛОВА
