ПАЗАРДЖИК. Преди дни изгубихме един от „златните” футболисти на „Хебър”. Петър Ковачев си отиде ненадейно на 57 години и близките, приятелите и феновете още не могат да повярват, че го няма. Той избра да остане в Пазарджик през всичките тези години на прехода, след като границите на държавите се отвориха, а границите между хората станаха по-залостени. Бе футболист, помощник-треньор и треньор в любимия си клуб. За „Хебър” е играл общо 13 сезона, а като треньор в клуба е бил 4 сезона. За футбола и клуба той даде сърцето си, а междувременно получи тежки удари от съдбата спрямо неговите най-близки хора…
Сега се обърнахме към някои негови приятели и съотборници и ги помолихме да говорят за Петър Ковачев. Защото той беше от хората, които обичаха да мълчат, но казваха много с постъпките си. А ние само ще свалим шапки и ще се надяваме той да гледа някъде отгоре как „Хебър” влиза в „Б” група. И заради него.
Лазар Димитров: „Не знам какво да кажа… Всички сме умърлушени от това, което стана… С Петьо бяхме особено близки. Семействата ни редовно ходеха на море, нали съпругата му Боряна, Бог да я прости, е от Несебър. После се откъснах от футбола и се виждахме по-рядко, но приятелството ни остана завинаги. Петьо беше толкова чист, честен, открит, скромен, истински… С него не помня даже да сме се карали, грам злоба нямаше у него. Никога не съм го чул да нагрубява или обижда някого… Помня как веднъж на една тренировка - той като халф-бек обичаше да се включва напред, и при едно такова включване самодоволно се нарече Льору (бел. ред., централният защитник на „Нант” и на „петлите” Ивон Льору ни затрудни максимално в квалификациите за световното в Мексико през 1986-а). Като го чухме, ние го емнахме „Льору! Льору!” Особено Ванката Чорлев, който беше особено голям майтапчия, здраво го захапа, а всички подехме. И оттогава Петьо Ковачев между нас беше известен като „Льору” Сигурно му беше писнало да чува това име, но… си остана Льору.”
Крум Кантарев: „С Петър Ковачев са ми най-хубавите спомени. Бях по-голям от него с 2 години, бяхме и колеги в НСА, там се заварихме. Петьо бе един от най-обичаните футболисти. Тогава бяхме влюбени в играта и не играехме за премии, а хората го оценяваха. Стадионът бе пълен, а отборът - от местни момчета. Затова и два пъти влязохме от „В” в единната „Б” група, направихме и първото влизане в „А” група… Помня един мач във Враца - с „Ботев” бяхме преки конкуренти за влизане в „А” група. После с Петьо все си спомняхме този мач и все го майтапех. Той играеше десен халф при схема 4-3-3 и направо развинти левия защитник на врачани. Наложи се да го сменят на полувремето, защото онзи припадна, направо се срина… Сменникът му също не устиска на темпото на Петьо. Треньорите Стефан Грозданов и Трендафил Узунов тогава преброиха негови 15 остри влизания до самата аут линия и центрирания пред противниковата врата към Ники Митов. А беше халф, а не крило! Центрираше и се връщаше до защитата, за да помага на Краси Узунов, който бе десен бек. Тичаше от флаг до флаг! Бихме с 2:0. После всички го питахме откъде я извади тази енергия. И винаги се връщахме с него към този мач, а аз все му виках, че заради него съперникът трябва да излиза с двама леви защитници.”
Васил Василев: „Не мога да повярвам какво се случи… Беше толкова добър човек. Ще дам само един пример, който е показателен. По време на мачове на пистата застава и Илийката (Илия Лукаев, б.р.) - момчето в инвалидната количка, което е голям фен на „Хебър”. Един път заваля проливен дъжд и още преди да се усетим, Петьо отиде при него, съблече си якето и анцуга и ги даде на момчето, за да не го вали. Той остана по къси панталони и по къси ръкави, мокър до кости. Такъв човек беше Петьо. Знам още много подобни случки с негово участие…”
Кирил Василев: Петьо Ковачев беше много тих. Беше страшно добър и много чист човек. Същевременно беше всеотдаен на терена и то толкова всеотдаен, все едно имаше два бели дроба. Тичаше от единия до другия край на терена, обичаше по правата. Не спираше 90 минути. Беше като Льору - имаше един френски футболист и така му викахме на Петьо. Бяхме за малко и комшии на „Устрем”. Когато се роди първият ми син, той и Боряна, жена му, Бог да я прости, много ни помагаха като млади родители. Обичаше да се шегува, но винаги беше умерен да не обиди някого. Страхотен човек и приятел!”
Трендафил Узунов: „Рядко треньор ще каже, че с футболист са били приятели, но ние с Петьо бяхме приятели. Никога не е създавал някакви проблеми, винаги е изпълнявал тактическите указания. Беше режимлия. И много бърз, с голяма крачка, играеше сполучливо като десен халф и дублираше крилото от дълбочина. И аз ясно си спомням мача с „Ботев” във Враца, как Петьо и Митов ошашавиха защитника, който се свлече на земята и не искаше да продължи. Бяха много добро спортно семейство с Боряна. Когато за втори път заминах за Англия, Петьо дойде на моето място в Спортното училище. Изключително добър. Спомням си, че игра и срещу „Хебър” с екипа на „Академик”. Но врагове нямаше. Умееше да сдружава колектива.”
