Вместо държавата, различни граждани се грижили за бездомник в последните му години
РАДИЛОВО. Сигурно е напълно в реда на нещата, когато нямаш осигуровки, да умреш като куче, защото държавата няма обязаности нито към хората без осигуровки, нито към кучетата. Това е направил и Васил Мекиков от Батак, който е прекарал живота си в Пещера и в Радилово. Умрял. Преди часове той предаде Богу дух, а институциите кротко гледаха отстрани. Тънката разлика обаче е, че роденият през 1961 година мъж не умрял като куче, защото една жена го подслонила. Колкото да умре в къщата й. Иначе баба Верка получава 130 лева пенсия и в магазина на нейно име има вересия, но направила каквото може, за да улесни Васил в последния му път.
Верка е родена през 1946 година и
в ръцете й са умрели двама бивши съпрузи и две близначета
Но е виждала смъртта и като санитарка, и като гледачка на възрастни хора. С Васко живели заедно в продължение на 9 години, но заради алкохола тя го изгонила отдавна. И сега си има друг мъж. Но и той проявил разбиране.
„Брак имах само с първия ми съпруг, но той почина. С втория живяхме като съпрузи 30 години, но и той си отиде. Сега приятелят ми се грижи за мен, нямаше против да дадем легло на Васко. Само малко го е страх сега, след като умря, че и той щял да умре. Как ще умреш бе, викам му, не къщата, а алкохолът уби Васко. Затова и преди години го изгоних”, казва Верка. Тя има пет деца, три внуци и пет правнуци, викат й Козарката, но сега не гледа кози, а помага на по-стари хора от нея и работи каквото намери, за да припечели някой лев за деня. „Ако изкарам 10 лева, е много добре. Но има дни, когато нищо не мога да изкарам. Добре, че имам двор, садя си всичко и не се оплаквам, сполай на Бога”, казва тя. Миналата събота й докарали Васил в безпомощно състояние. Починал в неделя.
„Беше целият мръсен, изпуснал се в гащите, с дълга коса и брада. Смених му чорапите, защото дрехите не искаше да съблича.
Отидох до магазина и взех цигари, кафе, мляко и едно пакетче каймичка, за да му направя супичка
Че зъбите му бяха изпадали и не може да яде друго. Направих супа топчета и си хапна само от чорбичката. Ръцете му треперят, не може да държи цигарата. Беше 20 кила, целият мокър. Докараха ми го да умре. Повръщаше парцали кръв накрая и сигурно беше болен от цироза. Изкарах го на слънце да се стопли, дадох му да пие сода. Казах на кмета да викне лекарката, тя дойде да го види, каза, че нищо не може да направи. „Той няма да се оправи вика, той издъхва”. Питах го, Васко, ако умреш, къде да те погребем, а той: „Все ми е едно, ако ще кучетата да ме дърпат”.
Кога трябваше да си тук, те нямаше, а сега дойде тук да умреш и да ме тормозиш,
викам му. И отидох на магазина и после направих супичка с каймичка, с оризец, мляко, с яйце я кавардисах. А той нямаше сила даже да се завие с одеалото. Усети, че ще умира и си поиска сакото. В джоба му има едно бонбонче, вземи го, вика, за Бог да прости... Като почина, окото му едното първо не щеше да се затвори. Устата и тя беше отворена и държах малко брадата, та се затвори устата. Като дойде едно комшийче, мухите вече започваха да го лазят, но беше топъл още. Комшийчето се казва Тошко и понякога му правя манджичка. Бабо Верке, вика,
дай да му опънем краката, че после ще се вдървят
и ще трябва да му ги трошат. И го изпънахме, а аз запалих една голяма свещ, за да му е светло. Дадох две възглавници и три одеяла на другия ден, за да го изнесат и да го сложат в ковчега. И малко ми е терсене за едното одеяло, че ми е подарък от сестра ми от Хасково”, казва Верка, която няма ток, защото не може да си плати сметката. Цяла нощ покойникът бил в къщата й, а на сутринта, докато се стигне до времето с ваденето на одеалата и покойника, станало обяд. Дотогава жената напразно търсила кой да вземе Васко и да го погребе.
„Цяло село обърнах, никой не ще да се занимава с умрял човек
Едно цигане вика дай пет лева и ще дойда. Аз се съгласих, ама то после се отказа. Страх ме е, лельо, от умрял човек, вика. Кметът изпрати двама човека и те го взеха да го погребат. А уж бяха обещали, че ще му оправят документите да влезе в Дома. Никой не искаше да се занимава с него.
Васко всеки го знае Вълшебния. В Радилово така му викат, защото нищо не работи. Като вълшебен е. Като глуха свиня ходи. В Пещера му викаха Дон Кихот, че е висок и дълъг. Там се запознахме. Препоръчаха ми го, че е свестен. Тогава аз работех като санитарка в болницата, а той работеше на гарата - късаше хартия, опаковаха я в пакети и я пращаха в Пазарджик. Но обичаше ракийката, даже в кафето си я сипваше. И все навън го теглеше. Все бутилки носеше, викам, човек, как една бутилка олио поне не си донесъл вкъщи! Все по пътищата ходеше да пие. Затова го изгоних. Когато съм го срещала, съм му давала някоя стотинка или левче. Има деца, но те са в София и не го поглеждат. Той самият не знае къде точно са. Препатила съм много, баба,
бях болна от рак и косата ми цялата окапа
Но съм запомнила, че на този свят трябва добро да прави човек”, казва баба Верка.
Преди да приеме Васко, разбрала за него от Бюрхан Кърджалиев от Пещера и от кмета на Радилово Йордан Коев. И бай Бюрхан гледал безвъзмездно Васил, макар да му е просто познат, а не приятел. Бай Бюрхан е син на активен борец против фашизма, а Верка живее под наем в партизанска къща, но не това свързва приятелството им.
„С Васко се знаем отдавна. Той живя у нас от декември миналата година и се хранеше с това, с което и аз - храна от Социала. Помагаше на хората по градините, ходеше... Веднъж се нарани с брадва и ходихме на лекар, а после му правих превръзките… Но не можеше Васко без едно двеста грама ракия на ден. Ракията и цигарите му бяха хобито. Преди това е бил за около три месеца в Паталеница да помага в гледането на петдесетте крави на бай Стоян, а още по-преди една година е бил в дома на Николай Таратунов. Та подслоних го при мен,
но се наложи да вляза в ортопедията в Пазарджик и го прие един друг човек, Иван Стойнов
Когато излязох, разбрах, че с Иван Стойнов са се скарали и не знаят къде е Мекиков. Един ден ми се обадиха две момчета, Айрула и Гюнай. Казаха ми, че Васко от около седмица живеел в една кола, оставена на автосервиза на Исмаил, когото наричаме Аугуст. Намерил човекът една кола и там спи, във видимо окаяно състояние. Беше болен. Звънях на 112, дойде „Спешна помощ” и казаха, че не могат да го приемат в болницата, защото не бил осигурен. Казаха да се обадим на Социала. Казах й, докторке, ето ти телефона ми, обади се ти. Добре, каза, ще се обадим. Хора купиха вода, кафе, закуска, да помогнат на Васко. Докторката му сложи инжекция и си тръгна... Не мога обаче да проумея как може да стават такива неща в нашия демократичен строй. Да умреш като куче и всички институции да правят пас”, ядосва се Бюрхан Кърджалиев. И си спомня как по времето на Тодор Живков турци, пострадали в катастрофи или получили спукани язви на територията на България, веднага били оперирани в Пловдив и изписвани по живо по здраво, без никой да ги пита осигурени ли са. „Това са ми го разказвали моите приятели-лекари. А сега това е тъжна работа”, казва бай Бюрхан.
Държавата, това са нейните граждани. В този случай ви показахме няколко граждани, които са свършили работата на държавата. Всяко нещо си има край. В този случай в края има гроб. Тъжна работа. Но чиста.
Тодор ГРОЗДЕВ
