Визитка
Арх.Славчо Мерджанов е роден през 1934-а в пловдивското село Златитрап. Завършва архитектура в тогавашния Институт по строителство и архитектура в столицата (1963). Професионалната му кариера започва в Проектантската организация в Пазарджик. Повече от 13 години работи в Националния институт за паметниците на културата - филиал “Тракия”.
Рисува църкви, манастири, стари къщи. Има четири самостоятелни изложби в София, Пловдив, Асеновград и Пазарджик.
ПАЗАРДЖИК. Изложба “Старинните къщи на Пловдив - разпиляна броеница от бисери” на арх.Славчо Мерджанов бе открита в художествената галерия “Георги Машев”. В експозицията са представени акварелни рисунки на 73 къщи - паметници на културата. Рисувани са от различни гледни точки, за да се възприеме цялата им хубост и великолепие.
За това как роден художник става известен архитект наша репортерка разговаря с автора на изложбата арх.Славчо Мерджанов.
- Арх.Мерджанов, за първи път гостувате с изложба в галерия “Георги Машев”. Как се чувствате?
- Благодаря на моя колега и приятел арх.Георги Сарамбелиев за предложението да покажа творбите си пред пазарджишка публика. Това е градът, в който започна кариерата ми на архитект. Усещането е приятно, защото отново се връщам тук, но с ново амплоа. Благодаря и на ръководството на дружеството за любезното съдействие художественото събитие да се случи.
Посвещавам изложбата си на специалистите от Националния институт за паметниците на културата – филиал “Тракия” и на управление “Старинен Пловдив”, без които “броеници от бисери” сега нямаше да има. Щастлив съм, че аз съм един от тях. Със съвместната ни работа по реставрацията на къщите преди 1989-а бе постигнато това, до което зрителите в галерия “Машев” се докоснаха.
- Как утвърден архитект се представя като завършен художник?
- Художникът предхожда всеки бъдещ архитект. Рисуването е люлка на архитектурата и изложбата е доказателство за това. Избрах да стана архитект, но художникът е останал в мен като вътрешна потребност. Защото без “ръка” на майстор на четката трудно се прави вълнуваща архитектура. Малко са примерите, в които архитектурата е помогнала на някого да стане голям художник, но обратното е по-възможно. Един от знаменитите съвременни архитекти Норман Фостер е и изящен акварелист.
- Като нарисувате една къща, какво си мислите?
- Всяка старинна сграда върху платното е едно откровение, погледнато от различен ъгъл. Една изява на най-типичното в архитектурните форми, членения, детайли. Воден по познатите улици на кътчето, наречено Стария град, откривам индивидуалното в автентичния образ на всяка сграда. Така посетителите на изложбата стават съпричастни към творческия процес при възстановяването на къщите, на улиците и малки площадни пространства.
Насловът на изложбата - “Старинните къщи на Пловдив - разпиляна броеница от бисери” е препратка към поетичното и сантименталното на Старинния Пловдив.
- Кога започнахте да рисувате?
- След 2012-а, след като приключих работата си като архитект. Архитектите рисуват различно от художниците - не си позволяват да интерпретират, да деформират или да пропускат определен детайл. Картините ми са истински фотографии, съществуващи в действителността - едно от художествените им качества.
От дете се опитвах да рисувам, но никога не съм мечтал да ставам художник. Детството ми премина в родното ми село Златитрап до Пловдив. Там кой ще ти покаже тънкостите на занаята. Като гимназист в Пловдив с любопитство наблюдавах заниманията на скулптора Иван Топалов с учениците му. За съжаление, той не ми преподаваше. После във фоайето на драматичния театър видях малка пластика, изработена от възпитаниците на Иван Топалов. Казах си: така се учи занаят. По-късно, като студент, имах шанса да съм ученик на големия художник Васил Стоилов - тогавашен преподавател по рисуване в архитектурния факултет на Института по строителство и архитектура в София. Участвах и в кръжока по рисуване на скулптора Янко Павлов, чрез който се запознах с творчеството на един от най-изявените български акварелисти Константин Щъркалов.
Любопитното е, че 55 години след това почувствах вътрешна потребност да рисувам. От студентските си години пазя четири рисунки, които красят родната ми къща. Участвах в изложби, получавах и награди.
- Коя е първата Ви рисунка?
- Родната ми селска къща, в която живея със семейството си. Реставрирах сградата и направих нова ограда с красива порта. Отвън украсих оградата с 22 рисунки на манастири, отвътре греят 40 български мадони на Владимир Димитров - Майстора. Шест от тях са картини с ябълка, останалите - само лицата на красивите българки. С колеги организирахме церемония “официално откриване на обекта” през 2012-а. И така се започна.
- Коя поред е изложбата Ви в галерия “Машев”?
- Четвърта. Първата, на тема “Българските православни светини”, бе открита в Съюза на българските архитекти в столицата. В експозицията представих 170 платна с църкви и манастири, което силно впечатли колегите от съюза. Оценката ме вдъхнови да продължа да рисувам картини на моя учител - художникът Васил Стоилов, по неговата техника - с акварелни бои върху шперплат. Показах над 30 картини в изложба в Пловдив. Следващата посветих на 70 пловдивски и 60 асеновградски стари църкви. Повечето са рисувани в комплекс със сгради, параклиси, камбанарии, амвони и други. В три града - Пловдив, София и Асеновград, зарадвах почитателите на духовността с представените в експозицията 130 картини.
Настоящата, четвърта поред изложба на старите къщи, вече е показвана в София и в Балабановата къща в Пловдив.
- Казахте, че от малък рисувате, а избрахте архитектурата. Защо?
- Когато завърших гимназия, не знаех що е това архитектура. Мой съученик ми каза, че брат му Любомир Шинков следвал архитектура, защото знаел много математиката (Шинков е голям български архитект, автор на братската могила в Пловдив и други знакови сгради и паметници). Каза ми още, че не всеки, който рисува, става художник. Математиката ми вървеше, това ми даде криле да кандидатствам архитектура. Завърших през 1963-а, след като кандидатствах шест пъти.
- Не са ли множко за отличник по математика?
- Възможността да продължа образованието си бе истинско изпитание за мен. Трима братя сме, но докато бяхме малки, баща ни не предполагаше кой ще иска да учи. Със спечелените пари купуваше ниви, декарите станаха над 60, последно купи и лозе. Но отказа да влезе в ТКЗС-то и го обявиха за кулак - враг на народа. Същата година бе първото ми кандидатстване с изпити - писмен по български, писмен и устен по математика и по рисуване (четири рисунки). Получих отлични оценки, но не фигурирах в списъка на приетите. Съученици заминаха да учат в София, Славчо - трудовак в казармата. Бяхме 1200 момчета, от които стотина българи - бъдещи строители на жилища за миньорите. Другарите тогава вместо да ми извадят очите, ми изписаха веждите, както народът го е казал. Оказа се, че само Славчо може да рисува портрети на Сталин, Вълко Червенков и други величия и да пише лозунги за Първи май и за избори.
Две години бях дясна ръка на политическия офицер
Без да пипна мистрия, тухла или пушка. На офицерите им бе забранено да командват мен - неукия художник. И досега пазя снимки и рисунки от трудовашкия ми живот. Момчетата ме обичаха и уважаваха. Снимките на най-добрите “строители” висяха на изработения от мен стенлист.
След уволнението още пет пъти кандидатствах архитектура, но получавах картонче с надпис “Не се допуска за кандидат-студент”.
През 1958-а бе последното ми успешно кандидатстване с характеристика, издадена не от селския, а от председателя на общината, живеещ в друго село. Той познаваше семейството ми и мен и решил да ми даде шанс да продължа образованието си. Благодарен съм му и досега. Завърших с отличие тогавашния Институт по строителство и архитектура в столицата.
- И накъде пое младият архитект?
- Разпределиха ме в Проектантската организация в Пазарджик, но отказаха да ми дадат квартира, а бях семеен с дете. По тази причина постъпих в общината при главния архитект на града Атанас Кънев от моя курс. След една година ръководството на Проектантската организация настоя да се върна отново там. След края на тригодишното ми разпределение постъпих в община Пловдив, работил съм и на други места. През 1974-а започнах в Националния институт за паметниците на културата - филиал “Тракия”. С малко прекъсване работих там до 1989-а. След промените преминах на частна практика до пенсионирането ми през 1991-а.
Къщите в Стария град са ми скъпи рожби, плод на усилията с колегите да изглеждат така красиви днес.
Признавам, че Пазарджик е скъп за мен град. Тук проходих в занаята и направих първите стъпки в кариерата. Оттук пазя прекрасни спомени. Имам и добри приятели, сред които архитектите Георги Сарамбелиев и Минко Минков. На откриването на изложбата на арх.Сарамбелиев доведох и внука си Слав Мерджанов, архитект в Стара Загора. Тогава той ми каза: “Дядо, как може досега да не поддържаш творческа връзка с колегите си от Пазарджик!”. Послушах младостта и подготвих рисунките за изложбата в галерия “Машев” с посланието да пазим старата архитектура.
- Познавате старите къщи в Пазарджик. Бихте ли ги нарисували?
- Запазените тук сгради се броят на пръстите на едната ръка, за съжаление - къщите на Станислав Доспевски, на Константин Величков, на Николаки Христович и Хадживелевата къща, която е реставрирана, но се руши в частни ръце. Единствено времето не ми стигна сред пловдивските къщи да има и възрожденска къща от Пазарджик. Надявам се един ден и това да се случи…
Пенка МИХАЙЛОВА
