Още на входа ни предупредиха, че знаците не важат за нас, казва замаяният от приключението Ангел
РИМ. Какво ли е да кацнеш от самолета в Рим като изненада за рожден ден, а след това да влезеш във Ватикана „по нощите” и да ти връчат огромна връзка ключове, за да отвориш в 6 часа сутринта Ватиканския музей и Сикстинската капела. Да я разгледаш на спокойствие, когато стъпките ти по коридорите ясно отекват заради тишината, в която за малко е притихнал даже Вечният град. И да видиш неща, които 25-те хиляди туристи всеки ден просто няма как да видят. Такъв невероятен подарък за петдесетия си рожден ден получи Ангел Христов от Пазарджик преди часове. ВИП-визитата се предлага съвсем отскоро - от август. Впечатленията си от подаръка землякът ни подарява на читателите на „Знаме”.
„Още не мога да повярвам. Наистина беше изненада и разбрах, че ще летим за Рим, буквално на летището. А пък Ватикана... Там беше нещо нереално.
Когато се озовах пред вратите на музея в 5.30 сутринта все още се чудех какво точно правя там”,
разказва Ангел и подчертава, че не би искал разказът му да хвърля акцент върху него самия. А по-скоро на събитието като идея за незабравим подарък за рожден ден. За предстоящия си юбилей той заел, че тази година празникът трябва да е малко по-различен, но пък изобщо не му идвало на ум как да го направи.
„Не ми се искаше да е като “сватбите”, които са модерни напоследък. Щеше да е просто събиране в ресторант, на което хората щяха да хапнат и пийнат и нямаше да остане нищо след това. Дори да се включат лимузини, певци и танцьори, щеше да струва много пари, а ефектът щеше да е същият. Не си го представях така.
Всъщност, ако трябва да съм честен, до последната седмица, не си го представях никак
Бях помолен от семейството си да си избера подарък, но и до него не стигнах. Нямах нужда от нищо и не можех просто да избера нещо ей така. Накрая се примирих с мисълта, че ще се съберем близки приятели и юбилеят нямаше да се различава по нищо от примерно 46-я ми рожден ден, освен по броя на свещичките на тортата.
Рожденият ми ден беше във вторник. Бях работил целия уикенд и бях уморен. В понеделник ми беше съобщено по време на сутрешното кафе, че на обяд трябва да пътуваме до летището. Учудих се много. Задавах въпроси, но никой нищо не ми казваше и разбрах, че ще е някаква изненада за празника. Не знаех къде е дестинацията. Минаха ми на ум няколко места, които съм искал да посетя, но до нищо не стигнах. Набързо приготвихме багаж и тръгнахме. Не питах, за да не разваля изненадата. На летището вече нямаше как и разбрах. Беше полет до Рим.
Бил съм в Италия няколко пъти, но така и не стигнах до Рим
и по този повод съм коментирал, че е едно от местата, на които бих отишъл с удоволствие. Помислих си, че ще е просто тридневна разходка и се зарадвах много. Щях да видя неща, за които съм мечтал винаги. Та това е Рим! Целият е история. Кацнахме и след минути бяхме навън. Имахме трансфер до хотела и ни чакаше шофьор. Настанихме се и след около 20 минути се озовах в центъра на града пред един от най-добрите хотели в Рим – „Гранд Централ - Сент Реджис”. Там естествено ми спираше дъха от интериора. Обслужването беше точно като за този клас хотели.
Дори се разминахме с принца на Кувейт в коридорите
Веднага след настаняването излязохме навън”, пояснява съгражданинът ни. Принцът на Кувейт обаче се разминал с магията, която очаквала Ангел във връзката с ключовете. Преди да се стигне до тях обаче, имало друг сюрприз.
„Първата изненада беше премиум тур в Колизеума, който включваше изкачване до най-горните етажи и тераси, които не са включени в нормалните билети, а гледките оттам са спиращи дъха. Бяхме малка група от десетина човека с екскурзоводка. Няма да описвам какво е усещането. Много хора са били там и знаят за какво говоря. Аз бях за първи път и бях стъписан от всичко, което ми се случва. След това направихме малка разходка, вечеряхме навън в едно от онези малки ресторантчета, с които е пълно в Италия. Паста, неповторимите им пици,
червено вино изадължителната им бира „Перони”
Прибрахме се в хотела изморени и не много късно. И тогава ми беше съобщено, че утре в “големия ден” е истинската изненада. Бях ужасно любопитен. Бил съм на доста места по света и не знаех как точно нещо ще може да ме изненада чак толкова. Това, което ме стъписа е, че трябваше да станем в 5 сутринта. Какво ли може да има по това време в Рим? Нощта мина бързо и станахме по тъмно. Дори не ми се спеше от вълнение. Слязохме и ни чакаше такси. Всичко бяха подготвили предварително с помощта на служителите на хотела. След около 15 минути колата спря и в сумрака видях огромни порти, над които имаше надпис Musei Vaticani. Все още се чудех, защо съм там толкова рано. Та навън беше съвсем тъмно. Озовах се сред група от 10-11 човека. Имаше млада жена, която явно беше екскурзоводка. Всички бяха тихи.
Точно в 5.55 зад вратите се чу дрънчене на ключове
Вратите изскърцаха в тишината и оттам излезе консервативно костюмиран мъж. Поздрави ни и ни покани. Сега вече ми казаха какво е. Щяхме да обиколим музеите и да отключим и запалим лампите на всички зали. След малко се появи друг мъж в черен костюм. Това беше Clavigero, ключарят на Ватикана. Качихме се в старинен асансьор с дивани вътре. Когато спря, се озовахме в малка зала с нещо като кабинка на охраната. Оттам друг мъж подаде огромна връзка с ключове. Старинни, секретни, всякакви… После още една. И още една...
Общо бяха около 15 връзки със стотици ключове
Бяха за всяка една от вратите на Ватикана. Раздадоха ни връзките, за да се снимаме. Беше уникално. Докоснах се до нещо, до което малко хора в света са имали достъп. Оттам мъжът ни поведе в тъмнината. Беше тихо. Само стъпките и дрънченето на ключовете се чуваше, както и тихият глас на екскурзоводката. Озовахме се пред първите врати. Дадоха ключовете на някои от групата да отключат вратите. Старите ключалки и панти издаваха странни звуци. А ключарят се усмихваше леко и ни се радваше, като ни гледаше как сме си глътнали езиците.
Някой щракна ключа на лампите. Чуха се възклицания. Беше толкова красиво и мистично!
Започнаха да раздават ключове на всички нас. Отключвахме и отваряхме прозорците, вратите. Бяха безброй. Първото нещо, на което почти се просълзих, - а и не само аз, беше Галерията с картите. Беше абсолютно тъмна и не знаехме какво ще се открие пред нас. И изведнъж мека жълтеникава светлина огря залата. Дълга 120 метра. Без туристи, без никакъв шум. Нереално красиво! Хората започнаха да снимат. По принцип на повечето места снимането е абсолютно забранено, но
ни предупредиха още на входа, че знаците не важат за нас
Имахме пълната свобода да снимаме всичко и то официално. Минавахме през зали, пълни със скулптури на Микеланджело, Бернини, шедьоври на най-големите имена в изкуството на Ренесанса. Имах щастието да отключа врата на галерията Рафаело. Не мога да опиша това! И да искам не мога. После минахме през тесен коридор, почти невзрачен в сравнение с предишните зали и слизахме по някакви стълби и изведнъж се озовахме пред старинна врата с нормален размер, над която пишеше Cappella Sistina - Сикстинската капела. Черешката на тортата. Всички го бяха чакали. Гледаха, снимаха и не вярваха къде са. Аз се чувствах като насън. Очаквах скоро да се събудя и всичко да приключи. Тогава нашият гид каза, че някои от нас имат рожден ден днес и те ще имат честта да отключат Капелата. Оказа се, че още една американка има юбилей днес. Навършваше 60. Изправихме се двамата и
ключарят ни подаде връзка с около 500 ключа и каза да намерим кой е
Не знаехме от къде да започнем. Разглеждахме, но нямахме шанс. После той взе връзката и махна половината. После още една половина и останаха около 50. Американката не беше много наясно с тази задача и се отказа. Аз погледнах профила на ключалката и просто взех един ключ, който ми се стори с подобен профил. Опитах да го вкарам в ключалката и ключарят просто се приближи да види дали е възможно да го уцеля от раз... и да! Това беше той! Завъртях и се чу щракването. Натиснах дръжката и врата се отвори. Беше сюреалистично.
Бях отключил врата на най-прочутия параклис в християнската история и щях да съм първият посетител точно на рождения си ден
Влязох с респект. Не се виждаше почти нищо. Все още беше тъмно. Само някакви силуети се загатваха по таваните. Останахме в мрака около 2-3 минути. И се чу звънче в далечината. След него три последователни почуквания по нещо метално и да, светлините откриха нещо невероятно! Нещо, което не се забравя с времето. Великият Микеланджело беше оставил целия си талант там. Цветовете бяха ярки. Ехото от дрънченето на ключове в огромната зала създаваше впечатление за тайнственост. Осветлението, което е било сменено съвсем скоро, е едно от най-модерните в света. Подсилваше цветовете и не вредеше на фреските. Беше вълшебен момент. Незабравим. Постояхме там, разхождахме се. Показаха ни обгоряла плочка на пода, където художника е палил малък огън, за да приготвя боите си.
Няма как да я видиш, когато туристите са там.
Повече от 25 000 на ден минават през Капелата. Седнахме на пейките отстрани. Почти никой не говореше. Снимахме и се опитвахме да запечатим момента, но нямаше как да се снима емоцията от всичко това. После ни заведоха на закуска, която беше специално подготвена за групата ни и всеки тръгна по пътя си. Остатъка от деня беше интересен, но нищо не е сравнимо с това…”, привършва разказа си Ангел.
