Празничните женски дрехи са от разкъсана България, но поне в календара са събрани заедно
Млада батачанка гордо позира с празнична женска носия от Босилеград от втората половина на ХIХ век за календар на „Българските корени”. Лиляна Ублева е един от красивите модели, но зад красотата стои и много плам и родолюбие. Автентичната носия пък, макар и празнична, е попила мъката на разпиляна и несъбрана България. Но поне в календара всичко българско е заедно - от януари до декември. Така на едно място, докато листите с месеците не бъдат откъснати като листа от едно общо дърво, ще си хортуват носиите от Дедеагач в Беломорска Тракия с тези от Струга, Крушево и Велешко в Македония, с Малък Дервент и Гюмюрджина в Западна Тракия, с Узункьопрю и Кадъкьой в Източна Тракия, с Чатал тепе на малоазийските българи, Тулча в Северна Добруджа, Скопска Черна гора... С младата жена говорим за това какво е чувството да облечеш толкова стара българска носия.
„Този календар е памет, този календар е много страдание,
този календар разказва история, написана с костите на хиляди българи,
вълнува се и сега Лиляна пред репортер на вестника. И пояснява, че носиите, използвани за фотосесията, са част от архивите на два музея в България - Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей - БАН и Регионален исторически музей - Бургас.
„Календарът е по проект, реализация, фотография, дизайн и финансиран като издание от екипа на „Българските корени”. Името му е „Три сестри - 100 години по-късно“. Носиите в календара са автентични, пълни със спомени и с мълчаливи разкази за красиви и плодородни земи, отнети от България.
Те разказват за силата на духа на българите от тези земи, успели да продължат рода си в България и преживели и невъзможното
Носията, с която съм снимана аз, е празнична женска носия от Босилеград (втората половина на ХIХ в.). Отличава се с изключителната си практичност при трудова дейност, традиционни обреди или празненства. Тя е част от групата на западно-българските носии от Босилеградско и при нея основен белег е саята - дълга, разтворена отпред дреха, като предниците й обикновено се закопчават в областта на гърдите. Изработени са или от едноцветна (черна, бяла, зелена) или от пъстра на ивици домашна тъкан. Препасана винаги с престилка, саята не се отличава от сукмана. Затова и в случаите, когато е от едноцветен плат, тя е украсявана като него - главно по пазвите”, с любов разказва Лиляна, чието хоби са народните танци и бродерията (решила, че трябва сама да си стане дизайнер и да украсява с български бодове дрехите си).
„Интерес буди със своята несложност белият вълнен или козиняв безръкавен клашник,
който е най-старинен вид на саята. Друга особеност на саичената носия е в престилката (скутаче) от ивична пъстра вълнена тъкан. Съшита е от два хоризонтално сложени плата с по-широки ивици, с килимени мотиви в двата края. Тази престилка е достатъчно широка, за да покрие цялата предница и бедрата отстрани. Сигурно знаете, че в началото на XX век женската народна носия се сдобила с нов моден детайл, който се носи на гърдите - нагръдник. Съставни части на саята са още вустата, кошулята (с дантелени ивици), наръквици, поясът и забрадката (шамия, яшмак), ушита от копринен плат”, разказва с жар младата жена. Тя е омъжена в Главиница, а сватбата й от началото до края била изпълнена по старинните български обичаи.
Поканата за фотосесията пък дошла преди доста време.
„Още преди година с мен се свърза г-жа Теди Милева, която е част от екипа на „Българските корени”, и ми предложи да бъда модел за снимките за новият календар. Бях много щастлива и горда от тази покана. Благодаря на нея и на целият екип, за вълнението, което ми подариха. Да облека едно такова произведение беше мечта и огромно вълнение!
Няма нищо по-важно от връзката ни с Корена. Без него, всичко нагоре изсъхва.”
Миналата година „Знаме” писа за танцьорката от формация „Хорце” Лиляна Ублева, която получи награда от конкурса на издателство "Богара" и сдружение "Хайдути" за най-красив автентичен балкански костюм. Носията е на историческия музей в Батак и със съдействието на директорката Теодора Пейчинова специална комисия дала разрешение да бъде предоставена на момичето за участие в националния конкурс и на фестивала в Жеравна. Тогава тя разказа за мечтата си. Да облече носия от родния край - не шопска, не тракийска, а баташка.
И с подробности обясняваше спецификата на баташките носии
- за ризата с туникообразна кройка, украсена с бяла домашна дантела, и бялата дантелена якичка с мъниста, за сукмана от черно „диметно”, както е наричан четворният вълнен плат, с туникообразна кройка, със средищно разположени основни платове и странични клинове. За тесния изрез на пазвата, закриван от „кършилъка”, за да направи сукмана напълно затворен... За женския пояс и за най-голямото цветно петно в баташкия женски костюм - вълнената престилка, червена или зелена, с втъкани бели нишки и съединена с цветни конци, а по-късно - с „бугасия”- цветна памучна дантела, плетена на една кука… След статията ни батачани подали сукмана на баба си на Лиляна, а тя бе на седмото небе от щастие. Защото бе много стар - без сърмените кенета, с които едва от началото на 20-и век се украсяват полите и пазвата на празничните сукмани на момите и младите жени. Лиляна знае и това, че преди Априлското въстание баташкият костюм е бил богато украсен, особено по полите и пазвите на ризата. И че опростяването на украсата и потъмняването на цветовете се наблюдава и при женски носии от Източните Родопи, опустошени от турските войски през 1913-а...
С две думи, знае си корена. А ние се радваме, че я познаваме.
Тодор ГРОЗДЕВ
