На 13 октомври този забележителен, талантлив наш творец посрещна своя деветдесети рожден ден. Едва ли и най-ерудираният и изискан изкуствовед би се нагърбил с лека ръка да оспорва водещата роля и завоюваните върхови позиции на Величко Минеков, изумяващият майстор на длетото. С уникалния си талант и неукротимо творческо усърдие този възпитаник на Андрей Николов и ученик на Огюст Роден има неоценим принос за сродяване на отечествената ни скулптура с постиженията и тенденциите на днешното модерно изобразително изкуство в Европа и света. В София, Пловдив, Добрич, Сандански, Кърджали, Пазарджик, Панагюрище, Търговище, Ивайловград, Вашингтон, Рим – къде ли не, са оставили трайна и забележима следа богатото му творческо въображение и изкусните му надарени ръце – неделима част от националното ни духовно битие.
В тези скромни мои редове ще се опитам да нахвърлям само някои по-характерни щрихи от неговия човешки и творчески портрет. Съвсем естествено е да се върнем към първите му житейски стъпки и плахи творчески прощъпулки. Роден е на 13 октомври 1928г. в пазарджишкото село Мало Конаре. Основното си и средно образование завършва в Пазарджик. Град, в който бъдещият голям скулптор ще усети и първите тръпки от примамливото му приобщаване към непознатия за него тогава свят на изобразителното изкуство. Още не са стихнали в паметта му насърчителните съвети на прогимназиалната му учителка по рисуване Ана Машева. Тя първа може би открива приятно изненадващото дарование и старание на своя невръстен възпитаник, като не спестява добрите си думи, постоянно го напътства и окуражава. Навярно още е пред погледа му изваяното от потреперващите му пръсти дете от глина. Тази творба силно впечатлява учителката и сетне неведнъж му се счува през годините нейният обнадеждаващ топъл глас “Браво! Чудесно работиш! Занимавай се вкъщи, обаждай ми се!“
По-късно в местната гимназия „Иван Аксаков“ не по-малко ще го сгрее и вниманието, с което го удостоява новият му учител по рисуване, художникът Стоян Василев. Още с първото си докосване до рисунките му, пламва от възхита и един ден отвежда своето „откритие“ в София, за да го представи на вече нашумелия по онова време майстор на длетото – Андрей Николов. И от ателието на този наш колос на скулптурното ни изкуство животът отваря пред плахия юноша с ученическа униформа от Пазарджик вратите към неговия съдбоносен творчески свят. От 1948 година е вече студент в Националната художествена академия „Николай Павлович“, която завършва шест години по-късно в ателието по скулптура на проф. Любомир Далчев. И от 1964 година успешен конкурс му отрежда място на преподавател във висшето художествено училище, където три години след това защитава блестящо и доцентура. Паралелно с професионално-научното му израстване расте и авторитетът му сред колеги, студенти и културната общественост. През 1973 година е избран за зам.-председател на СБХ, а след две години е утвърден и за професор.
Спечелил заслуженото признание на преподаватели и студенти, през 1976г. е издигнат за ректор на художествената академия, където отдава цялото си сърце на ръководен педагог и творец в течение на два мандата, до 1984 година. Междувременно през 1982 година се нарежда и сред учредителите и първите членове на УС на фондация „Св. Св. Кирил и Методий“, разгръщаща престижна дейност у нас и в чужбина за популяризиране на българската култура и нейните създатели.
С това обаче не секва неговият устремен интелектуален и градивен труд. От 1995 година в продължение на цяло десетилетие до 2005 година е професор по изобразително изкуство във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“.
И днес, когато прехвърля вече билото на деветото си десетилетие, Величко Минеков често си спомня за хората, които са му подавали благородна десница по пътя към върховете на нелекия му „занаят“. Често го навестяват образите на големите му учители в професията – Марко Марков, Любомир Далчев, Андрей Николов... Когато говорим обаче за приноса на големите му учители, допринесли за ранното му професионално съзряване, не бива да подценяваме и преките му контакти с голямата италианска школа в изобразителното изкуство. Макар и за един ограничен период, през младите си години има възможност да вкуси от богатия творчески свят на проф. Периколо Фацини – преподавател в художествената академия на гр. Флоренция – водещ представител на съвременното италианско изобразително изкуство.
И така, значително обагатен, кипящ от творческа енергия и неукротим стремеж за реализация, младият вдъхновен майстор на длетото жъне и първите успехи, като още през 50-те и 60-те години на 20 век заема водещи позиции сред така нареченото средно поколение. Участва успешно със свои колеги в първата обща изложба, в която е забелязан и получава престижна награда за своя внушителен „Спартак“. Тази импозантна творба го направи през 1956 година и лауреат на международния младежки фестивал в Москва.
След впечатляващия „Спартак“ Величко Минеков решава да навлезе в по-близки и родни теми. Така богатото му творческо въображение извайва гранитната фигура на полегнала селянка, наречена „Почивка“, която също се радва на радушен прием в първата младежка изложба.
Пътьом, изграждайки своя творчески натюрел, изпитва благотворното влияние и на други наши ярки творчески фигури като Иван Лазаров, Иван Фунев, учи се от дълбокото им мислене. Но без да подражава, винаги се стреми да се поучи от щедрото дарование на Огюст Роден, вливайки живот във фигурите, които извайва.
Разхождайки си из труднообхватната галерия на разнообразния му и творчески свят, идваме до извода, че Величко Минеков благоговее пред женската красота и обаяние и по йовковски стартира с цял цикъл от женски фигури, сред които е и забележителната му „Селянка“ /1958/. „Това, казва той, са скулптури, подсказани от сърцето ми.“
За разлика от много свои колеги, които в работата си прибягват само до пластичния език на мрамора, той пръв у нас накара и тъмносивият гранит да проговори. А той, както сам се изразява, не се уплаши от твърдата скала,“инат момче е.“, а с това отвори вратите и на своеобразна нова епоха в родната ни скулптура.
Духовно и кръвно свързан с народа, неговите борби и стремежи, мъки и радости, скуптурът, както твърди и покойният голям изкуствовед Атанас Божков, разкрива в редица свои творби широки пластове от народната душа. Тази своя силна сроденост с народния бит и култура е разкрил особено убедително в твобри като „Почивка“ /1957/, „Жажда“ /1958/, „Родина“ /1972/, „Нестинарка“ /1972/ и др. В други пък обект на непрестанните му творчески търсения на историческите ни национални стойности са великолепните портрети на „Ивайло“ /1978/, „Хан Аспарух“ /1981, „Паметникът на съединението“ /1985/, „Иван Вазов“ /2017/. Да не говорим за монументалния портрет на Васил Левски /1973/, „Орфей“ /1969/, „Септември-23“ /1973/, „Сердика“ /1977 и мн. др. Прекосил синорите на три епохи, Величко Минеков е нещо повече от епоха като присъствие – необятна вселена в родното ни изобразително изкуство.
Една значителна част от това скъпо богатство на българската духовна съкровищница вече десетилетия наред представлява постоянна открита художествена галерия в центъра на Пазарджик. За наша национална гордост тази открита експозиция е единствена не само у нас, но и в Европа, а може би и в света. Неговите творби са едно много ярко живително, много духовно, човешко съпричастие не само в нашия град, но и на много други места у нас и в чужбина, за да обогатяват днешния и утрешния духовен ден с високите измерения на невероятната му душевност и дарование.
Но неговият творчески път на художник-новатор в никакъв случай не е възторжен низ от успехи и триумфи. Напротив – голямото му уникално изкуство е плод на къртовски труд и талант, които са заставени да преодоляват упоритите бариери, издигани от защитниците на някогашната догматическа естетика. Както е известно, неочакваните му цикли „Марица“ /1965/ и „Лъкатник“ /1968/ се посрещат едва ли не на нож от услужливите привърженици на тогавашната художествена критика. Той обаче посреща хладнокръвно назидателното размахване на пръст и се старае да внесе нещо модерно, ново в развитието на изобразителното ни изкуство. Но не остава там, а продължава по примера на Андрей Николов, Иван Лазаров, Иван Фунев, Владимир Геновски, Иван Блажев и други талантливи наши творци да усъвършенства и обогатява традициите на въздействащата българска скулптура.
Утвърдил се като ярка и водеща фигура в духовния ни живот, Величко Минеков посрещна с нескрито огорчение и разочарование безразсъдните налудничави набези на безумието, което развихри безпощадно тоталната разруха с настъпването на така наречените демократични промени. Жертва на това безмилостно недомислие стана и неговият разкошен „Бегач“ пред националния ни стадион „В. Левски“. Тази негова стойностна дипломна работа беше потрошена варварски, открадната и изчезна безнаказано. Така някои шедьоври на българския творец трябваше да изплащат нечии „грехове“. А творци от неговия най-висок ранг бяха удостоени с обидното прозвище „дворцови художници и писатели“. Но с каква съвест и морал продължават да се лепят безотговорно подобни етикети на хора, извисили духовния облик на България, от недостойни наши съвременници, обитаващи днешното ни нравствено и духовно подножие? 90-годишният юбилей на този жив наш духовен колос повелява да се направи една равновесна, трезва оценка на нещата, за да бъдат поставени най-сетне на заслужен пиедестал. А за неговия огромен принос тепърва ще се произнася безпристрастната мярка на времето.
Продрум ДИМОВ
