Тя претърпя 20 операции, за да може да ходи без чужда помощ
ПАЗАРДЖИК. През 2016-а 24-годишната сега Румяна Георгиева претърпя20-та си операция - този път в Сърбия, за да може да ходи сама. Младата жена е родена с детска церебрална парализа. В „Знаме” нееднократно сме ви разказвали за многобройните й битки. В нейна подкрепа са се организирали и благотворителни кампании.
Сред личните постижения на Руми е дипломирането й в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, специалност „Социални дейности”. Скоро я очаква голяма промяна, защото й предстои да започне първата си работа - момент, който тя не крие, че очаква с вълнение, но и с мъничко страх.
Поговорихме за всичко това по време на протеста „Системата ни убива” тази седмица, на който Руми бе в челните редици. Ето как отговори тя на зададените й въпроси:
- Защо реши да дойдеш на протеста?
- Тук съм, защото стоя твърдо зад каузата. Много ми се иска всички заедно да постигнем едно по-добро и светло бъдеще за децата и хората с увреждания в България. Освен от качествено лечение, аз и хората като мен се нуждаем и от куп други неща. Например доживотна рехабилитация. В България трябва да има повече специализирани центрове, в които се предлага съвкупност от медицински услуги, подобряващи физическото и психическото състояние на болните.
Изключително важно за нас е още да бъде приет Закон за личната помощ, защото той гарантира живота ни дори след смъртта на нашите родители. С него те ще имат право на избор - да се грижат за нас или да работят. Във втория случай, ако разполагаме с бюджет за тази цел, ще може да се наеме друг човек, който да поеме грижите. Или родителят да заведе детето си в специализиран дневен център.
- Какви спомени ще запазиш от годините, прекарани в университета?
- Беше ми много интересно, но, за съжаление, не бях изцяло приета от всичките си колеги. Някои ме игнорираха, други ме смятаха за привилегирована, което изобщо не беше така, и т.н. Да, взимах си изпитите с отличен успех, но го постигах с много усърдие и старание.
Разбирах се повече като че ли с преподавателите, отколкото със студентите. Харесваше ми да общувам с тях, изпитвах огромно уважение. Те от своя страна бяха изключително отворени и добри към мен. Контактите ми с тях наистина ми дадоха много. Самата среда ми носеше удовлетворение.
- Имаше ли и други студенти с увреждания?
- Да, имаше едно момиче със същото заболяване като моето, но не се сближихме.
- А средата в училищата и университетите у нас достъпна ли е за хора с двигателни затруднения?
- За съжаление, не. Има нужда от повече рампи, асансьори и т. н. Но това важи не само за средните и висшите учебни заведения, важи и за институциите и останалите обществени места. Има какво още да се желае дори по улиците.
- Предстои ти скоро да започнеш работа.
- Обмислях възможността да запиша „Магистратура”, но се отказах, след като разбрах за програмата за трудова заетост за хора с увреждания. Тя е за срок от две години и реших да се възползвам. Ще бъда назначена в сдружение като технически сътрудник. Все още обаче чакам да ми се обадят от Бюрото по труда.
Очаквам с нетърпение първия си работен ден, но, да си призная, мъничко се и притеснявам. Задавам си хиляди въпроси: „Как ще бъда приета?”, „Ще се справя ли със задълженията си?” и други.
- Искаш да се развиваш в областта на социалните дейности. Смяташ ли, че като човек с увреждания би била по-полезна на хората в неравностойно положение - ще ги разбираш по-добре, ще познаваш болките и трудностите им от личен опит?
- Да, определено. Ще знам как се чувстват, какво изпитват. Ще познавам предизвикателствата, пред които са изправени, както и колко усилия полагат, за да ги преодоляват. Доста често се чувствам неразбрана. Предполагам, че и с другите е така. На здравите хора сякаш им е трудно да възприемат нашия начин на мислене.
Аз например съм прекалено чувствителна. За мен здравето е на първо място. Най-важната дума в моя живот пък е: “Обичам те!”. Искрено вярвам, че трябва да даваме и да получаваме любов - често и по много, както и че не бива да сме чак толкова големи материалисти.
-Как минава денят ти в момента?
-В момента живея малко по-затворено. Излизам с личния си асистент, пием кафе, разхождаме се. Чета книги (харесвам психологията), гледам телевизия, разбира се, прекарвам и време в интернет. Когато близките ми не са си вкъщи, обикновено се чувствам самотна. Истинските ми приятели се броят на пръсти.
