Тази седмица, в Младежкия дом, Румен Стоичков представи книгата си „Сърце на длан“. Освен журналист, доайенът от предаването „Нощен хоризонт” е и пътешественик. Автор е на 4 книги с репортажи-пътеписи за България. Става въпрос за „Преди забравата“, „Из стръмнините на България“, „Някъде там“ и „Сърце на длан“. В тях описва местата, които е посетил. Само селата са над 2000 из всички кътчета на страната. За съжаление, някои вече не съществуват на картата. Легендите и традициите също са широко застъпени. Както и разговорите с местните хора.
Репортажите за населените места от Пазарджишка област са близо 15
- от Овчеполци, Баня, Свобода, Брацигово, Стрелча, Елшица, Паталеница, Равногор, Панагюрище и други. На някои от тях радиоводещият посвещава цели предавания в ефира на БНР. Например на Паталеница.
-Интересът бе голям, а аз бях доволен, защото успях да заведа там могохилядна слушателска аудитория. Историята на това място определено си заслужаваше усилията. Макар Баткун да се е влял в Паталеница, той е оставил спомен за стара твърд – снимал съм останките от тази крепост.
Местните хора разказват и за древен път, който е преминавал през Родопите и през тяхното землище. Донякъде ми беше тъжно да вляза в старата църква, заради
избодените от турците очи по стенописите
В Баткунския манастир пък се оказа, че младият игумен по онова време ми е колега. Твърдеше, че е бил репортер в „Нощен хоризонт”.
С много настроение Румен Стоичков говори и за веселите истории, на които се е натъкнал по време на странстванията си. Например за недочуващата възрастната баба в Бошуля, която на въпроса колко деца имаш, отговорила – 96, колкото всъщност били годините й.
-Много се смях и в пенсионерския клуб, където сигурно се беше събрало половината село. Хората си пиеха кафето, грееха се на една печка, обменяха мисли, общуваха. Това е част от чара на малките населени места.
Като цяло
из българските села е много шарено
Някои са изключително красиви, други са красиви, но ги населяват мързеливи и незаинтересовани хора. Срещал съм обаче и много мъдри и самородни мъже и жени, къстчета злато, както обичам да ги наричам – добри, гостоприемни, сърдечни. Винаги ме трогва до сълзи, когато някоя баба или дядо се обърнат към мен със „сине” или „чедо”. И ме боли от разрухата и обезлюдяването.
Към хората, които живеят по високите места, авторът на „Из стръмнините на България“ има специално отношение. Описва ги като „жилави, но същевременно топли и сърдечни”.
-Не крия, че повече ме теглят селата по баирите. В тях е най-богатата история. Манастирите, към които имам голяма слабост, също са там – по най-затънтените, аскетични и труднодостъпни места, далеч от светските съблазни.
Манастирът винаги е бил средище на духовност,
на книжовност, там се е съхранявала българщината. Дело са на знайни и незнайни строители, иконописци, дърворезбари. Творческият гений на българина се е реализирал най-вече в църквите и манастирите.
Именно по баирите са се правели засадите, водили са се най-лютите битки. В ниското няма къде да се скриеш. Там не може да изненадаш никого. Крали Марко е бил горе, самодивите са горе, изворите са горе, реките тръгват отгоре. Всичко тръгва от високото към ниското. А дедите ни, преследвани от насилници и врагове, са намирали място за заселване в горите тилилейски.
За „Сърце на длан” Румен Стоичков казва, че е „шарена книга”. Признава, че я е писал по-дълго, отколкото другите си творби. И тя, подобно на останалите обаче, съдържа
негови публикации в пресата
от 2001-а насам. Както и интервюта с достойни българи – Цветана Манева, Лили Иванова, Стоянка Мутафова, Борис Луканов, Мария Стефанова, Верка Сидерова и други. Във всичките му книги преобладават репортажите, а всичко описано и разказано е видяно, чуто, снимано, преживяно.
-„Сърце на длан” е книгата, която ме измъчи най-много, но въпреки това я писах с огромно удоволствие, защото това са села, които съм обикалял през последните две години, т. е. помня ги най-ярко. Много обичам България. Освен че е непозната, тя е и приказно красива. Дано историите за селищата, които описвам, помогнат повече хора да я опознаят и заобичат още повече.
Мария ДЪБОВА
