Нощувал е в юрти, карал е 5000 км през Китай, в Иран го нагостили с вкусна сметана, а пакистанците го спечелили с добротата си
БЕЛОВО. В неделя, в залата на Общината, фондация "Метаарт" и народно читалище "Св. св. Кирил и Методий - 1927" организираха нетрадиционната среща "Просвета с приключения".
Гости в нея бяха интересни приключенци и пътешественици от България и чужбина. Всички разказаха историите си - вдъхновени и вълнуващи приключения, отвели ги до магични места по цялата планета. Споделиха и идеи за развитието на природосъобразния туризъм и опазването на околната среда.
Сред участниците бе
18-годишният германец
Адриан Шмит, който, заедно със свой приятел, е пътувал из Европа на колело. В България са били в продължение на една седмица и са си тръгнали с нови приятели.
Думата взе и Веселин Дургов - български планински водач. Той провежда професионални активни ваканции, включващи скално катерене, каране на колело сред планината, каране на каяк и още много други дейности. Веселин говори за бизнеса си, както и за възможностите пред младата общност в Белово да развие подобен в своя район.
Показан бе и филмът "The Goodiepal Equation" ("Уравнението на Гудипал"). Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Фондация Пловдив 2019 – Европейската столица на културата през 2019-а, както и с подкрепата на Община Белово.
Преди срещата „Знаме” успя да се свърже с един от интересните гости. Става дума за 35-годишният дентален доктор Иван Зайков от Варна, който е пътува до Монголия с велосипед и
скоро му предстои да измине обратния маршрут по същия начин
Монголия била отколешна мечта на Иван, но дълго отлагал пътешествието. Преди 2 години просто си казал: „Сега или никога”.
- Случи се след телефонно обаждане на приятеля ми Тошко. Един ден той ми звънна и каза: „Имам 4 месеца отпуска, хайде да пътуваме някъде!”. Отговорих: „Добре, но нека да отидем в Монголия.”
И двамата напускат работа, за да имат повече време за приключението. Иван е зъболекар, а приятелят му е лекар. Първоначално обмисляли да тръгнат с мотоциклети, но впоследствие се спрели на велосипеди. Заминали през Турция и Грузия до Армения, където Тошко научил, че чака бебе и решил да се върне в България. Иван продължил сам през Иран, Дубай, Индия, Пакистан, където прекосил Хималаите. Карал и 5000 километра през Китай
до Монголия. Но там го очаквало разочарование -
издали му прекалено кратка виза
- Планът ми бе да остана през цялата зима, дори се бях записал доброволец в една ферма. За съжаление обаче, трябваше да напусна страната бързо. Но пък умишлено си оставих колелото, за да съм сигурен, че ще се върна. Ще го направя в началото на май, т. е. само след няколко седмици.
Обратният маршрут този път ще е различен. Иска ми се да мина през Средна Азия – ще вляза в Казакстан през Алтайските планини на територията на Русия. След това ще продължа през Киргистан към Таджикистан, където ще карам по високата магистрала през планината Памир и оттам през Узбекистан...
С велосипед придвижването е бавно. Неизвестните са доста, първоначалните планове се променят. За някои дестинации се налага да се ползват фериботи, самолети и т. н.
За Монголия Иван разказва с удоволствие.
-Винаги ми се е струвала
екзотична и непозната
страна. Привличаха ме степта, самобитната култура и т. н. Където и да отида, се интересувам от местните - как живеят, как минават дните им, какви мисли ги занимават, какви разговори водят. А най-добра представа за всичко това придобиваш, когато влезеш в нечий дом, т. е. когато те поканят на гости.
Тепърва ще опознавам Монголия и номадския й народ. Първия път бързах, за да не ме хване зимата, след като разбрах, че не мога да остана дълго. Карах само по главния път, а черните пътища са тези, които повече ме изкушават.
Юрти обаче има и покрай асфалта,
така че успях да пренощувам в две от тях. Беше невероятно.
Най-дълго време Иван карал в Китай.
- Очаквах, че китайците ще са коренно различни от нас като маниери, манталитет, начин на живот и т. н. Оказа се, че съм грешал. Дори шегите ни бяха сходни, смеехме се на едни и същи неща.
Общуването с непознати, срещнати по пътя, е развенчало не една и две предварителни представи и нагласи.
- Силно изненадан например останах колко топли, усмихнати и сърдечни са пакистанците. Непрекъснато ме спираха, за да ме питат дали не се нуждая от нещо. Добронамерени, добродушни и изключително щедри бяха всичките ми домакини в тази страна.
Въпросът, който най-често ми задаваха, беше дали се чувствам достатъчно сигурен в Пакистан. И неминуемо добавяха с горчивина:
„По света говорят за нас, че сме терористи. Ти така ли смяташ?”
-Тръгне ли човек на път, разбира, че светът не е чак толкова страшно място, колкото ни го представят по новините – разсъждава пътешественикът. - И че в крайна сметка хората си приличат доста. Проблемите, трудностите и предизвикателствата навсякъде са сходни. Дори в ежедневието има допирни точки.
Гостоприемни са били не само пакистанците, но и хората в останалите държави.
- Някои, главно жителите на големите градове, през които минавах, ме водеха на кръчма или на ресторант. Поръчваха типични ястия и напитки. Ако трябва обаче да съм честен, най-обилно ме нагостиха на един рожден ден в Армения. Заколиха и изпекоха цяло агне. Но най-вкусно като че ли беше в Иран. Сметаната им е невероятна, мажат я върху традиционния си хляб, който е подобен на арабските питки.
Що се отнася до природата младият мъж е категоричен:
-По-хубава природа от българската няма
Вярвате или не, след Турция навсякъде се ширят предимно голи баири, камънаци и бурени. Дори в по-голямата част от южната ни съседка е така.
Но карането през пустините определено си струваше. Пустинята е едно много интересно място – безкрайна шир и пясък. Тихо е, спокойно. Имаш много време да останеш насаме със себе си и нищо не те разсейва. Няма какво да правиш, освен да размишляваш. Беше чудесно.
Част от равносметката на Иван след пътуването гласи:
- Мислех си, че ще се върна едва ли не друг човек. Не, не стана така. Промених се не аз, а мирогледът ми. Което всъщност е най-ценното. Освен това, станах по-състрадателен към болката на другите. Когато си на път, неудобствата са много, непрестанно си в някаква нужда – най-малкото нямаш сигурен покрив над главата си. Зависиш изключително много и от метерологичните условия. Дори насрещно духащият слаб вятър, на който при други обстоятелства изобщо няма да обърнеш внимание, в този случай се превръща в истинско изпитание, което трябва да преодолееш. За някои неща разчиташ на други хора, предимно непознати, които не ти дължат нищо и правят всичко на добра воля.
Освен това, не навсякъде може да разпънеш палатка, особено в големите градове. Странно е, но точно в тях
се чувствах най-самотен,
защото гледах как всеки се прибира вкъщи, а аз нямах представа къде ще нощувам. След като изпиташ подобни тегоби на собствения си гръб, започваш повече да се замисляш за хората, които живеят с тях непрекъснато - колко ли им е тежко, как ли се чувстват и т. н.
В Белово Иван ще участва по покана на организаторите.
- Реших да се включа с идеята, че моята история може да вдъхнови някой, който иска да пътешества и да следва мечтите си, но все още се колебае. Аз също отлагах дълго, както казах в началото. Но, знаете ли, има една мъдрост на иранския поет и философ Руми. Той казва: „Веднъж, щом тръгнеш на път, пътят сам започва да те води.”. Аз също смятам, че понякога просто трябва да направиш първата крачка. След това нещата се подреждат. Изпитах го многократно – появеше ли се трудност, намираше се и решение. Така че – дерзайте, заслужава си!
Мария ДЪБОВА
