Книгата на Николай Антов „За истината, справедливостта и морала в живота и в правото“ съвместява две групи от текстове, на пръв поглед антагонистични по съдържание и предназначение. Включените в първата част текстове се дефинират като художествена литература, следвани от сериозни и задълбочени изследвания на юридическа тема. Фикционално и строго научно, многозначно и еднозначно, романтично и реалистично съжителстват в тази необичайна книга.
В „изровеното“ си отпреди 12-тина години интервю г-н Антов споделя с „иронична усмивка и малко тъга“, че е нормален човек, не в медицинския смисъл. Може би, мисля си, това е изходната позиция за разсъждения върху творбите на писателя и юриста Антов. Защото не като ментор, не като последна инстанция,
не като моралист или пуритан споделя той своите размисли,
а именно като „нормален“ човек, като онази вечна и мистериозна субстанция на „венеца на природата“/според Шекспир/, като Божие подобие, натоварено с мъчната мисия да е въплътител и хранител на изконни нравствени принципи.
Тази е и моята позиция, от която разглеждам книгата му. Ще се спра само на текстовете, разбирани най-общо като художествени.
Разказът „Изповед“ съдържа класическа история за престъпление и наказание, но и за човешкия САМОСЪД като най-висша нравствена проява, като еманация на Божия укор. Срещата на следователя /от чието име се води разказът/ с ревнивеца, убил жена си и излежал 18-годишна присъда, извежда темата за греха и изкуплението му, за човешкото проглеждане. Въпреки изтърпяното наказание планинецът продължава да страда, сам прозрял мъчителната истина: „Присъдата се оказа много по-лека от другата, моята присъда, която няма срок…“ Към подобна лична равносметка ни подготвя и откъсът от „Малкия принц“ на Екзюпери, използван като своеобразно мото:
„Много по-мъчно е да съдиш себе си, отколкото другите“
– казва Царят и добавя: „Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи си истински мъдрец“.
Като прозрения на мъдрец са следващите текстове на автора, с жанрова характеристика на философски есета, кореспондиращи с популярни творби на древни и не толкова древни автори: „Характери“ на Теофраст, „Опити“ на Мишел Монтен, есетата на Волтер, Мигел де Унамуно, Томас Ман. Същевременно философската тъкан на тези текстове е примамливо разколебана от емоционалното присъствие на автора, от романтичните му възторзи и огорчения.
„За клеветата, клюката и клюкарите“ – това първо есе е предшествано от мото: ария на клеветата от „Севилският бръснар“ на Джакомо Росини, която убедително предпоставя авторовите разсъждения по темата, завършващи с убеждението, че клеветниците трябва да попадат по ударите на Наказателния закон.
С не по-малка публицистична острота говори авторът
за любовта и за духовната нищета
в есето си със същото заглавие. И отново мото – стихотворение от Дамян Дамянов с чудесната поанта, че последен просяк на земята е човек без любов, тази птица полудяла, способна да възкреси душата му умряла. Стараейки се да не изпадне в ролята на възрастен мърморко, поддал се на стихията на назидателни наставления, авторът разсъждава с тъга, с болка, с носталгия, с горчивина за погубването на любовта, за замяната й с механичната й алтернатива – секса, с болезнената тревога, че без красотата и романтиката на любовта всички човешки същества се превръщат в жертви, в потърпевши – за съжаление, дори без да го съзнават.
Избрал темата „За приятелството“ в следващото си есе, г-н Антов илюстрира криворазбраната му същност чрез лично преживян епизод. Когато решава да напусне работата си като следовател, чул предупреждение от „приятел“:
„Недей бе, човек, ще си загубиш приятелите“
Подобен израз вече дори не ни разсмива, защото през прословутите „преходни“ години неведнъж сме се убеждавали, че губейки някаква властова или висока професионална позиция, губим и „приятелите“ си – поне онези, които са се припознавали като такива. Може би това е едно и от обясненията, че остарявайки, човек остава с все по-малко, но истински приятели и близки хора. И тогава сигурно идва времето за житейска равносметка. Успокоено, с една светла примиреност авторът разсъждава върху неизбежната необходимост от край /или ново начало?/, от оценъчен поглед назад в годините, където вижда букети за сторени добри дела, но и несполуки, въпреки усилията. За съжаление са онези, които бягат от равносметката, защото нямат какво да „смятат“. Есето завършва с въображаемия разговор с отиващата си година, сред веселата гълчава и звъна на чашите. Преди да прекрачим в Новата година, нека още веднъж да си спомним старата – какво сме направили и какво не сме успели, какво ще отмери везната на светлите и черните дела, как ще преживеем Новата? Въпросите са към всекиго от нас, позволил си смелостта да се самоотчете – без преструвки, без публика, насаме със съвестта си.
Текстът „На Стария град“е лирическо възпоменание за Младостта, за далечната Любов, която е била толкова трепетна, че прилича на сън, на привидяно, а не на случило се. Но стръмната улица на Стария град помни техните стъпки, видяни са от сцената на Античния театър…“Тъгата люлее спомена за загубеното“.Носталгията е основна гама в тази импресия. Полетите назад са постоянно репликирани от въпроси, които полемизират разсъжденията и противопоставят чувствата на разума; оттук идва и тихият драматизъм на възпоменанията, болката от неотменно изтичащото време и онзи неистов порив да се върнеш назад, отново, и пак – към Младостта, към Любовта, към Живота.
Думите за Борис Христов и Николай Гяуров са лични спомени на автора за двамата велики певци на България. Те привнасят нови детайли в богатия им професионален път и личностни характеристики. Те са авторов поклон пред едни големи сънародници и израз на нескривана гордост, че се е докоснал до тях.
Есеистичният цикъл завършва с „Пътеката, която води към…“. Оставеното многоточие вероятно трябва да бъде попълнено по конкретен начин от всекиго от нас – защото, „всеки своя пътека си има“/Пеньо Пенев/.
Красива е горската пътека на Николай Антов, огласяна от пеенето на славеи и – при повече въображение – от „Пасторалната симфония“ на Бетовен.
„Размислите и спомените на следователя“
са преходът към авторовите изследвания на строго юридическа тема. Този текст е своеобразен хибрид между спомени и разсъждения върху юридически казуси, доказателство за взаимозависимостта между професионално и човешко призвание.
В началото казах, че двете части са привидно несъвместими – и това е безспорно така по жанрови характеристики. Но когато читателят вникне в съдържанието им, се убеждава, че те имат и общи неща, най-важното от които е необходимостта от морал в човешките взаимоотношения и като цяло – в обществото ни. И когато той липсва, идва ред на правосъдието – криво или право, то урегулира със силата на законите тези отношения и настоява за еднакви права и правила за всички хора. Така че, дори и в „художественото“ си амплоа, Николай Антов е своеобразен юрист, апелиращ за господството на най-висшите човешки добродетели.
Прави впечатление, че той много често си служи с въпроси, те полемизират разсъжденията му, прехвърлят на нас, читателите, възможните отговори. Защото – и това е май едно от посланията – диалогът трябва да е основно средство за постигане на относително единомислие, за сходна преценка и общ възглед за бъдещето ни.
Позоваването на велики умове и творци –
Соломон, Дюма, Волтер, Толстой, Екзюпери,
Росини, Бетовен…, както и илюстрациите – скулптури от Микеланджело, Бернини, картини от Рембранд, Рафаело, Цанко Лавренов, фотоси на Николай Гяуров и Борис Христов, обогатяват визуалното възприемане на текстовете и ни придърпват към дълбините на тяхното по-сериозно интелектуално съ-изживяване. На корицата стои знаменитата двойка на „лудия мъдрец“ и разумния му спътник, с ясното символно послание за човешката двоякост, за извечната дилема между порива към духовното и неизбежността на материалното.
Текстовете изповядват авторовото убеждение, че ние можем само да се докоснем до истината, справедливостта и морала в живота и в правото – заради тяхната необятност като нравствени категории и битийни проявления; защото те са вечно предизвикателство за хората, защото всяко време и всяко поколение имат свои отговори за тях. И едни от тези отговори са на Николай Антов.
Георги К. СПАСОВ
