Разговор на пазарджишкия диригент Герган Ценов с големия писател и драматург Константин Илиев
Казвам се Герган Ценов. По професия съм диригент и от 19 години живея и работя в Ню Йорк.
В края на октомври миналата година се завърнах в България за концерт със Софийската филхармония. След края на една от репетициите съвсем случайно се оказах в асансьора с големия български драматург и писател Константин Илиев. Приех тази среща като знак на съдбата. Представих се на човека пред мен и директно го попитах дали можем да се срещнем. Видяхме се няколко дена по-късно, а разговора никога няма да забравя.
Константин Илиев е роден през 1937 г. в село Горно Павликени, Ловешка област. Завършил е специалността немска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. От 1969 до 1972 е редовен аспирант в Хуболтовия университет в Берлин, където защитава докторска дисертация. Работи като драматург на Благоевградския театър и на Драматичния театър „София“. От 1995 г. до 2007 г. е главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“, а в момента е драматург на театъра в Пазарджик.
Автор е на 15 театрални пиеси, от тях на Пазарджишка сцена са поставяни „Музика от Шатровец“, „Одисей пътува за Итака“, „Великденско вино“, „Прозорецът“, „Нирвана“ „Цар Шушумига“. Белетристичното му творчество включва романите „Френско магаре“ (1988) и „Поражението“ (2003). Автор е на текстове за театър, драматургия и политика, събрани в книгите „Паметта на гарвана“ (2007) и „Думи извън сцената“ (2017). Превежда от немски език (Бюхнер, Брехт). Пиесите му многократно са поставяни в почти всички български професионални театри. Играни са и на много чуждестранни сцени.
Константин Илиев е носител на национални награди за драматургия, на Международната Хердерова награда за цялостно творчество (1996), на наградата „Хеликон“ (2003) и наградата „Елиас Канети (2005) за книгата „Поражението“, на наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската книжовна култура, на наградата Аскеер“ (2017) за цялостен принос към театралното изкуство.
Г.Ц. Г-н Илиев, на 80-годишна възраст, с огромния опит, който имате като автор, след многобройните награди и десетилетия на нестихващи аплаузи от страна на публиката у нас и в чужбина, има ли нещо, което все още не сте успели да кажете чрез творбите си?
К.И. Аплаузите съвсем не са били нестихващи. (У нас, какво остава пък за чужбина.) Имаше дълги периоди на премълчаване. В такъв период всъщност се намирам и сега. Това, че в някой театър, най-вече извънстоличен, се появява някоя от маломерните ми пиеси и че понякога във връзка с календара се пише или споменава това-онова, не променя съществено нещата.
«Непокорените» територии, които виждам пред себе си, са безкрайни. Шансовете да ги покоря – никакви. Просто нямам време.
Г.Ц. Съвсем наскоро издателство “Жанет 45” публикува огромен том с Ваши есета, статии и интервюта, озаглавен “Думи извън сцената”. Останах изненадан колко увлекателна може да бъде една книга с изцяло публицистично съдържание. Кога у Вас се зароди потребността да пишете за изкуството?
К.И. Потребност да пиша теоретично се яви през 1964 г., когато във Варненския театър ми поискаха текст за програмката за пиесата ми „Мъка по цветовете“, която тогава се репетираше там. До премиера не стигнахме. Впоследствие писах дисертация на тема, свързана с теория на драмата, защото имах нужда от документ, който да ми дава формално право да работя в театър. Исках да заемам длъжността драматург в някой от извънстоличните театри, но ми се отказваше с обяснението, че съм филолог, а не театровед. Причината за отказите беше, разбира се, друга. Практическата ми обвързаност със сцената по-късно често налагаше да пиша и теоретични неща, така че книгата, за която говорите, има до голяма степен и автобиографичен характер.
Г.Ц. През втората половина на миналия век театърът като че ли загуби едно от най-важните си качества, а именно - своята социална и политическа ангажираност. Проф. Арнолд Уайнстайн от университета Браун в САЩ казва, че “за съжаление, днес ние вече нямаме такъв жанр, който да изразява общественото мнение”. Вие самият смятате ли, че театърът, а и изкуството като цяло, трябва да възпитава и променя индивида и обществото, или моделът на Готие за “изкуство заради самото изкуство” е напълно удовлетворителен и самодостатъчен? Предполагам краткият вариант на този въпрос би бил: моралист ли сте по отношение на изкуството (както по отношение на Вашето собствено, така и по отношение на чуждото)?
К.И. Определението „моралист“ някак не мога да свържа със себе си. Това, което става на сцената, трябва да е насочено към интелекта и емоционалността на зрителя. Естествено е авторът да иска да промени нещо в мисленето му. Най-сигурният начин обаче това да не стане е морализаторството. Дали навсякъде по света театърът е загубил своята социална и политическа ангажираност не бих могъл да твърдя, но по отношение на нашия е вярно. Само че не през втората половина на миналия век, а в началото на настоящия. Да се прави истински социално ангажиран театър е плуване срещу течението – трудно, може би безнадеждно, но така или иначе все пак не срамно занимание.
Г.Ц. Вие имате рядката възможност сам да поставяте свои пиеси.
К.И. По принцип не се занимавам с истински постановъчна работа. „Великденско вино“ беше изключение. Друг е въпросът, че огромна част от живота ми е минала в репетиции, край пулта на този или онзи режисьор. Сам да поставям просто не ми остана време, занимавах се все пак с писане. Режисьорската професия е много важна. Тя на малко хора истински се отдава. И в нея твърде много са званите и твърде малко призваните.
Г.Ц. Специалистите имат схоластичната наклонност да използват категоризации като “четирите големи трагедии” (на Шекспир) или “четирите големи романа” (на Достоевски). Очаквате ли, че с времето и във Вашия творчески каталог ще се оформи едно такова ядро от “големи” творби и доколко Ви занимава мисълта за непреходността на това, което пишете?
К.И. За каква непреходност да мисля, като не знам накъде отива светът? Що се отнася до моите неща, имам няколко пиеси, които са силно тематично свързани, един вид продължение една на друга: „Музика от Шатровец“, „Босилек за Драгинко“, „Одисей пътува за Итака“, „Куцулан или Вълча Богородица“ и „Бетовен 21“. Дали те ще интересуват зрителите на бъдещето, разбира се не знам, но мисълта за едно пълно забвение ми е далеч по-поносима от това или онова безумие, с което се срещам в ежедневието си.
Г.Ц. Много често български режисьори и актьори ме молят да им потърся в Ню Йорк неизвестни и по възможност непреведени на български език пиеси, докато в същия момент огромен процент от творбите на Шекспир, Ибсен, Стриндберг, Брехт и Бекет си остават напълно непознати за българската публика. Каква е според Вас причината много от българските режисьори и актьори съзнателно да отбягват така наречения “класически” репертоар - страх от традицията или желание за оригиналност?
К.И. Обяснението е обидно просто. Театърът у нас е търговско предприятие, затова се търси драматургия, която да носи печалба – тоест булевардните пиеси. На фона на безмозъчните разхищения и едромащабните корупционни начинания стотинките от билетчета са гротескно нищожни, но кой ти мисли. За театралния „менажер“ (доста нелепо словосъчетание) класиката не върши работа, защото колкото и да се умиляваме на реакциите на някогашната публика на представленията на „Геновева“, ние нямаме истински многовековни театрални традиции. В резултат на късогледата културна политика тънкият слой от истински взискателни зрители става все по-тънък и безпрепятствено се пробива, за да нахлуе пошлостта и скудоумието.
Г.Ц. През 1994 г. имах щастието да гледам пиесата Ви “Великденско вино” в Народния театър с незабравимия Велко Кънев в ролята на Поп Кръстьо, а седемнайсет години по-късно гледах Вашата собствена постановка на същата пиеса в Пазарджишкия театър с Димитър Терзиев в главната роля и моя приятел Гроздан Даскалов в ролята на Гечо. Признавам си, че по време и на двете постановки не успях да сдържа сълзите си. Бихте ли се съгласили с едно такова твърдение, че може би най-разтърсващата измежду пиесите Ви е вероятно и най-нетипичната измежду тях? В подкрепа на това свое твърдение ще посоча думите на Вашия колега и другар Леон Даниел, който Ви сравнява с Чехов и мисля, че такова едно сравнение се дължи до голяма степен на факта, че героите Ви, както и героите на Чехов, съвсем не са героични и техните думи съвсем не се превръщат лесно в пословици, както при героите на Софокъл и Шекспир например. Докато от друга страна Поп Кръстьо Никифоров във “Великденско вино” е една, бих казал, ярка и дълбоко трагическа фигура, чиито думи “Изядохме та, Игнатие, изпихме та” отекват в съзнанието на зрителя дълго след края на представлението.
К.И. Може би има значение обстоятелството, че познавате повечето от пиесите ми само от четене. Ако сте имали възможност да гледате спектакли на нивото на „Великденско вино“ в Народния театър (те за съжаление не са много, но все пак ги имаше – в Благоевград, Пловдив, Хасково и София), може би нямаше да стигнете до определението „типична“ и „нетипична“ моя пиеса. Що се отнася до думите на Леон Даниел, като оставим настрана мащабите, сравнението с Чехов е и присъда и то никак не отрадна. Мнозинството от българските зрители трудно възприемат неговия тип драматургия. Вие, естествено, сте далеч от ежедневието на българския театър, но знаете ли колко от режисьорите ни могат да поставят пиеса на Чехов? Казвам „пиеса на Чехов“, а не нещо „по Чехов“, „инспирирано от Чехов“, „комбинирано от Чехов и кой знае още кой“ и после обвито в полурецензиите-полуреклами със застояла постмодерна фразеология. Ако сте с ръце в джобовете, достатъчно е да извадите само едната. За преброяване и тя е повече от достатъчна.
Г.Ц. Г-н Илиев, първо бих искал да Ви попитам кои според Вас са конкретните причини за това плачевно състояние, след което бих бил безкрайно любопитен да чуя Вашата лична формула за изход от това състояние.
К.И. В „нелеко“ състояние се намира не само културата в България. Сигурно и аз не съм неуязвим по отношение на грандоманията, но чак пък „лична формула“… И все пак – ако повечето от хората, които управляват страната, можеха да бъдат честни и далновидни. До тази формула всеки може да стигне, друг е въпросът как да се осъществи. И понеже нямам друг отговор, отново Илф и Петров: „Делото по спасяване на давещите се е в ръцете на самите давещи се.“
