Първата ми изява беше във вестник „Знаме” за гордост на майка и татко
Премиерата на новия филм на Ники Илиев „All She Wrote/Нокаут“ („Нокаут, или всичко, което тя написа“) пълни киносалоните в страната. „All she wrote” е използван жаргон от спортните коментатори за нокаут, но преди това е бил еквивалент на „Това е краят”. „All she wrote” („Всичко, което тя написа”), казвали американските войници, когато четели писмото на приятелките си, в което им казвали, че са си намерили други гаджета.
Главният герой Арън (Гари Дърден, познат ни от „Местопрестъплението”) е бивш боксьор с мозъчни увреждания, който свири на китара в клуб в Ню Йорк. Там среща български емигрант, който превежда песните му на езика на глухонемите (Орлин Павлов). Орлин има сестра близначка с лека форма на аутизъм (съпругата в живота на Ники - Саня Илиева), която не е говорила дълго време и той е научил жестомимичния език, за да общува с нея. Преводачът решава, че Арън и Жана имат много общо, и си наумява да ги събере. Но има нещо наум.
Знаем си Ники Илиев като пазарджишко момче. Както и семейството му - баща му е работилият дълги години в Пазарджик режисьор и актьор Бойко Илиев, а майка му е д-р Мила Кадурина, сестра на пазарджишкия актьор Георги Кадурин.
Филмът ще върви на екран и в Европа, и в САЩ, а сега за него говорим с Ники. Един съвет: гледайте го! За разлика от голямото количество „шлака” в бг киното в последните години, сега качеството е почти колкото количеството - „Отчуждение”, „Посоки”, „Възвишение”, „Дъвка за балончета”. И „All She Wrote/Нокаут“, разбира се.
- Ники, кажете има ли вече реакции за филма от средите на бокса, ММА и музикалния бранш?
- Организаторите на едно ММА-събитие в „Арена-Армеец”, което ще е сега в събота, бяха много доволни и впечатлени. Други боксьори засега не са ми звъняли, още пасуват… (смее се). Но сега като се върна в залата да тренирам, ще ги видя. Голяма част от боксьорите, които познавам, са замесени по един или друг начин във филма. Моят треньор, собственикът на залата, който също е бивш боец, беше координатор по каскадите, участваха и други бивши или настоящи бойци.
- Вие сте тренирал доста време бокс и ММА…
- Да, над 10 години, в комплекс „Славия”.
- А какво казаха за резултата другите професионалисти - Вашият баща и вуйчо Ви Георги Кадурин?
- Ами кино-професионалистите този път се изказват по-ласкаво. Зорница-София например публикува един много ласкав отзив във Фейсбук. А що се отнася до въпросните професионалисти, те също. Дори вуйчо ми, който иначе е много пестелив откъм похвали, сега каза доста хубави неща. Така че реакциите са много по-позитивни. Да, има хора, които са очаквали много смешен и много комерсиален филм, и са леко разочаровани. Във филма сме вложили чувство за хумор, но идеята ми беше да има малко повече дълбочина и смисъл, без това да го прави тежък за гледане.
- Значи сега гласовете на критиците, които използваха думата „комерсиален” за предишните Ви филми, са по-рехави?
- Да. Не че няма остри критики, но не може без реакции в другата крайност. Другите реакции преобладават. Но филмът бе замислен нито като много комерсиален, нито като много арт. Исках да поставя нещата, които аз харесвам - бокс и музика, и чрез тях да изложа моите идеи. Чрез един стойностен филм.
- Това е първият филм, в който сте само зад кадър. Какво е усещането?
- Този път усетих по-добрата възможност да изпипам филма. Имах време да се отдам свободно на режисурата и продуцентството, което ми липсваше преди. Имах тази свобода.
- Две години сте търсил финансиране за филма. За държавата е ясно, но и за българския бизнес май не е първа грижа родното кино?
- Истината е, че доста проблеми има в държавата, доста по-важни от киното. Културата няма как да е на преден план, но след като трети филм вече успяваме да направим с частни средства и спонсори, значи има хора, които се интересуват и подкрепят киното. В този филм имахме сигурно 20 различни партньори, които или с пари, или с бартер, или с реклама, ни помогнаха. Така че нещата се получават, макар трудно и бавно. За тези две години търсихме много. Дори непосредствено преди премиерата. А и за този филм исках да е на малко по-високо ниво. Макар че бюджетът му не е висок, но няма как да стане и без пари.
- Казахте „частно финансиране”. Но Вие има на какво да стъпите при кандидатстване в Националния филмов център. Предишните Ви филми имат 16 награди от кинофестивали. „Чужденецът” е най-гледаната родна лента за 2012-а, а „Живи легенди” - за 2014-а…
- Аз кандидатствах с този филм в Националния филмов център на редовните сесии. Четири пъти кандидатствах. Предимно други млади режисьори, които бяха в комисията, отхвърлиха кандидатурата. И така и не получих субсидия. Затова задействахме нещата с ходене по фирми, по срещи, правихме партньорства…
- Някъде четох, че се отдавате на режисура за сметка на актьорството. Allthathewrote ли ще бъде Ники Илиев за него?
- Не, не го загърбвам окончателно. Желанието за режисура сега е по-силно при мен, но актьорството също ми доставя удоволствие. Просто напоследък на преден план излезе режисирането на филмите и сериалите.
- Преди да се спрете на Гари Дърден за главния герой, имаше ли холивудски звезди, които предявиха прекомерни изисквания или по друг начин не се разбрахте с тях?
- Те изискванията им са нормални, но бе сложно да се договорим с тях. Примерно стигнахме до Ейдриън Броуди, който прочете сценария, но каза, че някак си трудно си се представя в тази роля. Да не говорим, че хонорарът, който искаше, бе прекалено висок за нашия бюджет. Можехме да преговаряме, но той подсказа, че не се вижда в този герой.
- Не, че не е играл пианист и екшън герой…
- Да, но може би заради по-слабата си физика не се съгласи. Аз не съм говорил лично с него, но останах с такова впечатление.
- С големи актьори работите във филмите си. Искат ли големи хонорари Гари Дърден, Микеле Плачидо, Кристоф Ламбер?
- Не са невъзможни хонорарите. Разбира се, те са значително по-високи от останалите, все пак това са световно популярни личности. Но като цяло с Кристоф Ламбер и Микеле Плачидо за съвсем кратко време постигнахме договорка, в рамките на 1-2 дни се разбрахме и хонорарите в никакъв случай не бяха много високи. А Гари, който е главният герой, също намали хонорара. Разбира се, това също се отрази на бюджета ни, но тънкият момент тук е, че освен добри и известни актьори, те са и инвестиция. С тях филмът добива тежест, когато отидем на преговори при евентуалните спонсори. И с тримата се договорихме няколко месеца преди началото на снимките на съответния филм. И това, че те ще участват, ни помогна да посъберем още пари. Но имайки предвид, че държавата дава над 1 милион лева за филми, един такъв хонорар на един от тези трима актьори би бил от 3 до 5 процента от целия бюджет. Е, при нас беше повече, защото бюджетът на филма бе по-нисък. Но ако човек има желание, не е толкова трудно да привлече актьори от подобен ранг. Стига те да харесат ролята и сценария.
- Да, Вие показвате как работи този модел.
- Не само аз, примерно Асен Блатечки привлече Майкъл Медсън и Съли Ерна (Камен Калев привлече Летисия Каста и Туре Линдхарт, бел. ред.). В нашия случай Гари беше най-удачният вариант, защото той е и актьор, и музикант, който изнася концерти, и се справи отлично с ролята на боец.
- Една от песните е негова авторска, другата е на Орлин…
- Третата песен във филма (той и трите ги изпълнява на живо) е лично негова. Даде ни я, което беше страхотно. Първата е кавър, а втората на Орлин и диджей Борче, с текст на Влади Михайлов.
- А какво казва Гари за „българското уиски”, с което беше напит от рома Сашко Кадиев във филма?
- В интерес на истината, не е близвал алкохол нито на снимачната площадка, нито извън нея. През цялото време беше на диета. Нямаше алкохол край него, а 90 процента от времето прекарваше с мен.
- Истински спортист! А имаше ли някакви по-специални претенции като звезда?
- Не, не, беше непретенциозен. Но той има агент, с който се договаряхме. Той имаше условия, но нищо специално - поиска хубав хотел, който осигурихме с бартер, искаше да има каравана и някакви дневни пари, но честно казано, нищо претенциозно. А самият Гари като дойде тук, искаше филмът да стане. Беше много-много „окей”. Единственият проблем, който се яви, беше с тренировките на Гари. Тук направихме една бойна хореография аз и нашият координатор. Заснехме я и я изпратихме на Гари във Франция (там той имал концерти, б. р.). Той каза, че в Париж тренирал с някакъв човек. Неговият агент намери главния координатор по каскади на Люк Бесон и аз му казах, че това ще струва много пари. Той ме увери в противното, но в крайна сметка се оказах прав. Нямаше как да платим тези пари. Щеше да ни замине целият бюджет за този главен координатор. И му казах на агента: „Моля Гари да дойде тук и аз ще го тренирам”. И така стана. Десетина дни преди снимките Гари дойде, за да научим хореографията. Водих го на „Славия” сутрин и вечер, и се получи.
- А проблеми имаше ли в снимачния процес? Сигурно в Ню Йорк е било най-трудно?
- Да, имаше непредвидени ситуации. А и удобствата, които тук предлагахме на Гари, там нямаше как да бъдат осигурени. Нито хотелът, нито караваната… Настанихме се с Орлин в един апартамент, в който снимахме. По улиците снимахме абсолютно свободно, без да отцепваме някакъв периметър и да паркираме в него камиони, пълни със снимачна техника. На моменти беше доста напрегнато. Случваше се в парковете полиция да ни направи проблеми. В една сцена Гари преследваше Саня - той с колело, тя с кола. Не бяхме отцепили района, не спирахме движението, и използвахме реалните трафик и сигнализация на светофарите. Това си беше малко опасно. Накрая за капак Саня се загуби в Бруклин с колата и я намерихме след един час… Но всичко завърши добре. Получиха се много хубави кадри.
- Част от детството Ви е минало в Пазарджик. Какви спомени имате оттук?
- Баба ми, мир на паметта й, беше от Пазарджик. Моите родители живееха в града и след това се преместиха в София. Тогава бях 9-годишен, а след това всяка ваканция идвах. Най-хубавите ми детски спомени са свързани с този град. За съжаление, след като баба почина, нямам толкова поводи да ходя към Пазарджик. За последно идвах преди няколко години. Но си спомням нещо, което е свързано с вестник „Знаме”. Първата ми публикация във вестник беше именно в него. Бях в първи или във втори клас. Написах едно съчинение и то бе публикувано в „Знаме”, а родителите ми много се гордееха с това. Това ми беше първата медийна публикация.
Тодор ГРОЗДЕВ
