Искаме морално удовлетворение, но засега то е само частично
Валентина Сиропуло работи като медицинска сестра в „Хигия” и се чувства добре в своя Пазарджик. Само във вторниците й е малко по-особено. Във вторник заминава да работи в Либия, във вторник я арестуват, във вторник я освобождават. Преди почти 10 години, на 21 август 2007-а, отново ден вторник, тя се прибра в Пазарджик след 8 години и половина престой в килията. Потърсихме я за интервю в сряда и тя с готовност се съгласи.
- Г-жо Сиропуло, каузата за спасяването ви, която обедини България, остана назад в миналото. Днес лично Вас разпознават ли Ви сънародниците и съгражданите?
- Наистина времето минава, но този кошмар аз няма как да го забравя. За лош късмет стана така, че взе доста дълъг период от живота ми. Всичко се случи много неочаквано. И много бързо. Много бързо ни отвлякоха от работните места… Много бързо ни освободиха… Но да ви призная, въпреки че минаха 10 години, ми се случва да срещна хора, които ме познават. Напълно непознати съграждани. И ме заговарят с най-добри чувства и сърдечно отношение. Дори усещам чувство на уважение и на респект. И аз не съм изненадана. Тогава цялата българска общественост се вдигна с кампанията „Не сте сами!” и ние наистина не се чувствахме сами. Това, заедно с нашата невинност, ни съхраняваше през годините.
- В предишен разговор ми споделихте, че никога не сте си и помисляли за материална компенсация от Либия, но още вярвате, че ще има морална. Тя обаче още не е дошла…
- Да, има само някакви частични случаи, но и те малко по малко чистят нашето име. Първо през 2011-а, когато падна режимът на Кадафи и той бе убит - не, че оправдавам това или ми харесва, народът тръгна по нов път. Защото дотогава той беше държан в подчинение чрез страх и диктатура. Миналата година пък френски журналист направи достояние записките на Шукри Ганим (бивш премиер на Либия от 2003 до 2006 г., а след това и министър на петрола, б.р.), според които при разпит в комисията шефът на военното разузнаване Абдула Сенуси заявил, че заедно с шефа на либийските тайни служби Муса Куса се сдобили с епруветки със заразен вирус и са го инжектирали на децата (бел. ред., пред Ганим това разказал през 2007 г. Мохамед ел Кадар, член на анкетната комисия на Либия, която разследва освобождаването на медицинските сестри). Някои от нашите мъчители получиха някакво наказание. Но това е частично удовлетворение. Но ако си спомняте, ние се върнахме в България с доживотни присъди, без да бъдем оневинени. И според либийското законодателство, сме престъпници.
- Какво изпитахте, когато чухте, че сте осъдена на смърт чрез разстрел?
- Изведнъж се сковаваш. Изпадаш в състояние на ужасен страх. И не само в съдебната зала. От 2004-а до 2007-а всеки ден чакаш някой да влезе и да те изведе от килията, за да изпълни наказанието. Но чакаш и свободата.
- Когато преди 10 години се прибрахте в Пазарджик, казахте: „Имам нужда да преоткрия себе си”. Много или малко време Ви отне това преоткриване?
- Да, наистина имах нужда от това. Защото България и Пазарджик се бяха променили много за цялото това време. Бяхме влезли в Европейския съюз. Хората можеха да пътуват, където си искат и това беше чудесно. Средата тук бе благоприятна, отворена… И толкова различна от обстановката, в която бяхме свикнали да живеем. Всичко това имаше лечебен ефект върху нас. Но не мога да кажа колко време ми трябваше, за да преоткрия себе си. Не беше нито малко, нито много. Но определено ми трябваше.
- Едно от малкото нещо, които донесохте от Либия, бе картината, която „Знаме” Ви подари, докато бяхте в затвора. Успяхте ли да си я приберете от багажа на д-р Ашраф ал Хаджудж?
- Да, взех си я. Тогава бяхме в Бояна, после в Банкя. Прибрах си я. Много други неща останаха в Либия. Но важното е, че ние си дойдохме.
- В момента все още ли сте в „Хигия”?
- Да. Започнах работа там на 8 март 2008 г. в детското отделение при д-р Спиридонова и се чувствам на мястото си.
- Сигурно се чувате редовно с останалите от аферата със СПИН-процеса. Избягвате ли темата „Либия”?
- Да, често се чуваме, а понякога и се виждаме. Говорим за много неща, защото за тези 10 години децата ни станаха семейни, а някои от нас имат и внуци. Всеки има своя личен живот. Ако се случи така, че да се сетим за Либия, гледаме от комичната страна или поне се опитваме. Защото от дистанцията на времето дори най-тежките моменти се виждат под друг ъгъл.
- Освен Ашраф някой друг замина ли за чужбина?
- Не, той се премести в Холандия, а останалите останахме тук. Повечето са в София.
- Благодаря Ви за отделеното време и Ви желая да получите пълна морална компенсация възможно най-скоро!
Тодор ГРОЗДЕВ
