ПАЗАРДЖИК. Оперетната актриса Стефка Караиванова ще събере на 26 май в зала “Маестро Георги Атанасов” близки, приятели и почитатели на оперетното изкуство на юбилеен концерт. Музикалният празник е по повод нейната 70-годишнина и половин век на сцената.
Преди концерта наша репортерка разговаря с юбилярката:
- Г-жо Караиванова, пазарджишката публика Ви помни като солистка в оперетния театър “Маестро Георги Атанасов”. Как започна певческата Ви кариера?
- От малка обичам да пея. В четвърти клас станах солистка на ученическия хор в родното ми село Александрово, Казанлъшко, където учих до седми клас. Изявявах се на фестивали в Казанлък, Стара Загора и на други места. Родителите ми искаха да стана цигуларка, но преподавателят ми ме посъветва да продължа с пеенето и ме насочи към музикален педагог. Открих я в гимназията в Казанлък. Веса Драгиева е първата ми учителка по музика, която ме подготви да кандидатствам в музикалното училище в Пловдив. От 60 кандидати бях сред първите осем приети по специалност “Пеене”.
- Първите стъпки след музикалното училище?
- Продължих да посещавам курсове на големи музикални педагози - проф.Илия Йосифов и проф.Христо Бръмбаров. Те ми дадоха основата да кандидатствам в Музикалната академия в столицата. Но това не се случи заради пропусната дата на изпита и се върнах в Александрово.
Бях на 19, когато пробвах да пея в Старозагорската опера - спечелих конкурс за солисти. Първата ми роля бе на Адела в операта “Прилепът” на Йохан Щраус. Репетирах на сцена с оркестър под диригентството на Димитър Димитров. Не удържах на изискването, че в операта многото движения са излишни. А на мен, като пеех, ми идваха някак отвътре и това сложи край на оперната ми изява. След забележка напуснах репетицията и в гримьорната се разплаках. Дойде режисьорът Георги Петров да ме успокои с думите, че съм родена оперетна артистка и моето място е в оперетния театър. Той ми предложи ролята на Пипита в оперетата “Волният вятър” на Дунаевски, която поставяше в Казанлък.
- Как Ви посрещнаха колегите там?
- Радушно и с радост. Назначиха ме на щат в местната оперета - една от най-добрите в страната. Заредиха се роля след роля - Олга в “Златната долина”, Норина в “Дон Паскуале”, Адела в “Прилепът”, Яринка в “Сватба в Малиновка” и Нанея в “Ако бях цар”. С тази роля спечелих златен медал на републиканския фестивал на оперетите в Пазарджик.
- Как се озовахте в пазарджишкия оперетен театър?
- Вече знаех за доброто му ниво и исках един ден да пея на неговата сцена. Тази ми мечта сбъднаха вашата колежка Дима Бойчева, тогава тя бе шефка на Общинския съвет за култура, и Атанас Терзиев - директор на театъра. На мен и съпруга ми Иван обещаха добри условия да се развиваме като оперетни артисти и съгласието ни не закъсня. След 7 години в казанлъшката оперета, последваха 43 години на сцената на оперетния театър “Маестро Георги Атанасов”. За съжаление, повече от 10 години той вече не съществува. Попаднах на страхотен колектив едва 26-годишна. Ако можем да върнем времето назад, отново бих избрала този град, където преминаха най-хубавите ми години.
- С какво са незабравими дните, прекарани на сцената?
- С раздаването на сцената, с вихреното пеене и танците, с усмивките и бурните аплодисменти на публиката, която толкова много обича това изкуство. Със сигурност знам, че този вид музикално изкуство сега й липсва. Сцената те зарежда с енергия и вдъхновение да даваш повече емоция и да топлиш сърцата на хората.
Спомням си един от най-тъжните моменти в моя живот - денят преди 23 години, в който изпратих баща си в последния му земен път в Александрово. И пътувах за Пазарджик за участие в премиерата на оперетата “Шумла полка” в ролята на Станка. На изпроводяк майка ми ми каза да играя в памет на баща си. И направих образа красив за публиката и тъжен за мен.
Почти на сцената ми се случи един от най-хубавите моменти в живота ми - след представлението на “Графиня Марица”, в което играх циганката Маня, отпътувахме директно за родилното и същата вечер родих второто си дете - Даниела. Синът ми Християн е роден в Казанлък.
Такъв е животът - на сцената или извън нея.
- Имате 50 роли, изиграни за 50 години. Влизате в роли на жени, които не сте срещала в живота си. Какво е усещането?
- Още при разпределението на персонажа и прочита на либретото заживявам със същността на героинята си - живот, постъпки, маниери и други. Важно е да усетиш образа, да вникнеш в същността му и да му се подчиняваш изцяло. Помага ми вътрешният ми натюрел, усещам ги и се стремя да съм различна - едно е капризната Щаси от “Царицата на чардаша”, друго е Янка от “Българи от старо време”. Двете героини са ми сред най-любимите образи, които съм изиграла. И не само, десетки са в 50-годишната ми артистична кариера - не е възможно да се изброят.
- Как живеете сега без любимите си роли?
- С приятен спомен за тях и с доста тъга. Тежко приех закриването на оперетата, в която още дълго можех да бъда на сцена - и досега. Жалко за любителите на оперетата, които са може би най-благодарната публика в страната.
- Доволна ли сте, че дъщеря Ви тръгна по вашия път?
- Откровеният ми отговор е не особено, защото за изкуството настъпи голяма мизерия и липса на признателност. У артистите липсва онова вдъхновение на сцената, каквото нашето поколение имахме. Раздавахме се докрай с обич към публиката - красивата София Ашикян, Атанас Терзиев, Богдан Гочев, Борис Драмчев, Христо Зъзрев, Иван Караиванов и други.
В движение се учех от талантливата кралица на сцената - очарователната София, както и от останалите колеги. Бяхме страхотен екип, не само актьори, а и приятели, едно семейство. Обединяваше ни Атанас Терзиев, когото възприемахме не само като директор, а и грижовен баща.
- С какво ще изненадате публиката на концерта?
- Със съпруга ми Иван ще изпълним дуети от любими оперети. Ще пеят дъщеря ми Даниела и съпругът й - солисти в Русенската опера. Ще се изяви и тяхната дъщеря - 10-годишната Стефани. На сцената ще се качат наши приятели от ансамбъл “Пазарджик” и от Мандолинния оркестър. Надявам се да зарадваме присъстващите с хубави емоции и преживявания.
Пенка МИХАЙЛОВА
