Можем ли да пренесем ежедневните чудеса в Япония на наша почва? Днес е първият опит
ПАНАГЮРИЩЕ. Днес в средногорския град ще се пие японски чай, ще има и размисли, и съзерцание, и малки истории с чудеса в тях, а в средоточието на изисканите разговори ще бъде Япония. Всичко това, от 17,30 часа нататък в хотел „Каменград”, след като на масата за разговор ще седне Юлияна Антонова-Мурата. Тя идва направо от страната на изгряващото слънце и ще говори за нашумялата си книга „Моши моши, Япония”, а сега отдели време и за читателите на „Знаме”. Гостуването й е по покана на Соня Гарчева, а проявата е организирана от общинската администрация. Юлияна Антонова-Мурата е дългогодишен дипломат, щастливо омъжена е за японец и живее от 20 години в азиатската страна. Мнозина българи са чували за „Моши моши, Япония”, чували са българката, която остана по спешност в консулството ни Япония след като консулът избяга от страх от радиация след земетресението във Фукушима. Е, не може без критици, които казват, че „Моши моши, Япония” е повече „фейсбук-книга” и се пуска само по повърхността като паднал във вода вишнев цвят. Юлияна Антонова приема с усмивка всякакви мнения. Тя не е искала да прави продължение на „За Япония като за Япония” на Марко Семов. Написала е нейна книга за нейната Япония. И книгата много се харесва на хората. Факт. Ако не вярвате, влезте след 17,30 часа днес в хотела в центъра на Панагюрище.
- Г-жо Антонова, започвате от Панагюрище. Защо точно оттам?
- Представянето на книгата ще бъде в градовете, където имам най-много приятели във Фейсбук. Книгата “Моши моши, Япония” видя “бял свят” по тяхно желание - четейки моите истински кратки истории за японците и техния начин на общуване един с друг те изявиха желание разказите да бъдат събрани в книга. В “Моши Моши, Япония” има и истории, които не са от Фейсбук. Те дават светлина за едно ежедневие, в което се съблюдава правото на другия да не му се пречи, да не бъде ненавиждан, нагрубяван, защото японците са разбрали едно - отношения и живот с такива грозни качества могат да бъдат победени с добри думи и с много, много респект един към друг. Някой беше казал, че с една цепеница огън не можеш да поддържаш. Вярно е. В Панагюрище “видях” този огън. Събрани съчки от една жена, поддържаша огъня дни наред. Приятно ме стопли с думите и отношението си тя, младо момиче от Панагюрище - Соня Гарчева, която харесва книгата, намира историите в нея за напълно възможни и подходящи да се случват и в нейния град. “Зарази” ме със замаха си, с желанието, нейните съграждани да прочетат книгата ми, да се докоснат до всяка история, да станат възможни и в нейния град, за когото тя би дала всичко от себе си. Така го почувствах. И реших, че този красив подбалкански град ще даде началото на тази обиколка за представяне на книгата и разговори с моите приятели, с техните близки и познати. След Панагюрище следват Благоевград, Бургас, Русе, Шумен, Шабла, Добрич, Търново, Габрово, София, Пловдив и Варна. Всичките градове с добри приятели и с най-скъпи спомени в сърцето ми.
- Вие бягате от сравнения между Япония и България умишлено, но хората започнаха от излизането на книгата Ви да ги правят. Далечни сме с японците не само на разстояние, но по какво си приличаме?
- Намирам една интересна прилика: познати и даже приятели често се делят в двете крайсности с отношението си към даден народ и страна. Над 50% от хората у нас изпитват несимпатия било към съседна на България страна, било към някоя от големите страни - САЩ, Русия, Китай, Германия... Установих обаче, че много, много рядко българинът ненавижда Япония, не питае враждебност към японките, не мрази японския народ. По някакъв начин изпитва уважение, любопитство, предразположение към него. От друга страна японците имат невероятно добро чувство към нас - уважават ни, харесват ни, симпатизират ни. Смятат, че сме народ с древна култура, с интересни традиции, красиви хора сме. Ето тук намирам приликата - в приятното и добро отношение на два народа един към друг.
- Може би се харесваме, защото сме много отдалечени. Но пък Фейсбук е една обща територия, която е свързана и с „Моши моши, Япония”. Какво Ви дава и какво Ви отнема Фейсбук?
- Много съм щастлива, че живея в 21-и век. Че имаме Фейсбук-пространството, което нищо не ми взима. Дава ми много приятелства, възможност да чета различни мнения, да сравнявам, да избирам кой е с най-близкото до моето и до моята чувствителност. Има понякога грубост, но има опция да бъде отстранявана чрез елиминиране. Досега съм прибягвала до блокиране и разсприятеляване (при 5000 приятели и стотина, които четат и “следват” постовете ми) по-малко пъти от пръстите ми на ръката. Не се обиждам, но решавам, че е добре за него (нея) да не си навлича допълнителен гняв и обидни думи от другите, които четат и не са съгласни с непристойния език или обиди. Освен това има хиляди у нас и по света хора с всякаква професия и във всякаква възраст във Фейсбук пространството и които биха могли да задоволят мнението, което той или тя очаква да прочете.
- Думите „красота” и „добро” извират от книгата Ви, но сигурно сте се натъквала и на малки японски истории с обратен знак? Или японците са ги затворили в задната стаичка, където налагат куклите с образа на шефовете си?
- Като журналист и начетен мъж знаете, че Япония има около 127 милиона жители, отделно над 3 милиона и 700 хиляди живеят в други страни (още от времето на Втората световна война). Та ще кажа едно: разбира се, че има тази ексцесия, с която свършвате въпроса си, но ако пропорционално тя е 136 милиона към 1 или 50, като нормален човек мен повече ме интересува онова, което е наложено като градивен елемент в отношенията. Онова, което като гняв, упорство, слабост, алиенация не може да разбие един народ. Народ, който гради, създава. Народ, който освен иновации, има преклонение към природата, красотата. Красотата в издържания външен вид, ежедневно измититата коса (за нея също пиша в книгата), в ненатрапчивото желание да си полезен на страната си и на тези около теб, в елегантността в общуването. Това е наложено при повечето японци.
- „Моши моши, Япония” е книга за чудесата в ежедневието на японците, казвате Вие. Кое е глобалното чудо „Япония”?
- Глобалното чудо според мен е отношението им не само един към друг, но и към нас българите, европейците, към страните от Г8, така също и към слабите и икономически неразвити страни, за които те имат програми и помагат. Продължават да помагат. Впечатляващо е тяхното стриктно съблюдаване на законите на страната им. И всеки един гост, бил той будист, християнин или мюсюлманин, стига да спазва законите и да не пречи никому, е добре дошъл в тази подредена като аптека страна. Страна с 20 милиона туристи през миналата година - само от Китай са 5 милиона. Радостно е, че все повече български туристи идват, за да се докоснат до красотите на тази страна, да съпреживеят едни отношения на внимание, които аз вярвам, са заложени във всяко българско сърце.
- Бихте ли споделили последното японско чудо, на последната история, на която сте била свидетелка?
- Последна изненада за мен беше, уредът за спорт, който трябваше да бъде доставен у дома от компанията “Техноджим”. Тя бе наела японска фирма за пренасяне на тежкия уред. Изключителни професионалисти. Много им се радвах. Застлаха стълбите с нещо като неопрен, после найлон и отгоре платно. Первазите и стените - също. Изненадата или чудото за мен беше, като застлаха от камиона до вратите ни улицата с дебели картони и действаха върху тях. Да обичаш града си, да внимаваш да е чист, да не оставиш след себе си неприятна следа и непрофесионализъм - ежедневните чудеса в Япония…
- Вие сте била в доста държави. За последните 20 години имахте ли време за пътешествия в Япония и кои кътчета в тази далечна страна се запечатаха дълбоко в съзнанието Ви?
- Много ми се иска да споделя всичко и подробно, но отговорът ще е много дълъг. Пътувам непрекъснато. Във всеки от големите острови съм била нееднократно. Обичам Япония с нейните безчет “онсени” (изворите с гореща, лечебна, минерална вода); северозападния й край с истинската пустиня, в пясъците на които може да сърфираш по тях; петият най-южен и голям остров Окинава с местна музика, която обожавам; най-северният остров Хокайдо с ежегодния Фестивал на ледените фигури; островът под нас - Кюшю, с най-вкусната кухня и най-красивата японка, моята снаха - и разбира се и островът, където е разположена столицата и където живея - Хоншю.
- Японците знаят какво е кисело мляко (щом го дават специално и на български затворник), знаят кой е Котоошу (или пък не?), идват на събора в Копривщица, но с какво друго ги впечатляваме (или бихме ги впечатлили) ние?
- На японците им харесва нашия весел нрав - за него те имат впечатления от красивите и невероятни изпълнения на ансамбъл “Пирин” и “Филип Кутев”, от гостуванията на нашите световни гласове - Гена Димитрова, Мариана Пенчева и останалите, които бяха и остават едни от най-любимите им оперни изпълнители. С име на талантлив човек на изкуството се ползва Кристо, за когото всички знаят, че е роден в България и живее и твори в космополитния град Ню Йорк; с десетки изложби на български творци, една от които спечели сърцата на японците - изложбата “Богатствата на тракийските владетели”. С българите, които учат и работят тук и се вписват в средата безупречно…
- Коя наша дума би била най-добър еквивалент на японското „моши моши”? „Аз залагам на „Ейшшшш” или „Оппа” - нали и двете може да означават и „ало”, и „Извинете, мога ли да ви помогна?”
- “Моши моши” е дискретният, ненатрапчив начин да окажеш пълно съдействие на човек в нужда. Без да подчертаваш състоянието му, да не се почувства той неловко, уязвен. Да намериш най-добрия подход, за да изразиш човечност, благонамерение, благодарност, че ви има и двамата в земния Път на живота. И да усетите взаимно и едновременно Мига на истинската любов от Свише. Тя диктува “моши моши”.
Тодор ГРОЗДЕВ
