След издаването на книгата, тя приема за своя мисия да помага на зависими
ПАЗАРДЖИК. Преди да влезе при очакващите я местни младежи, Весела Тотева отдели няколко минути и на читателите на "Знаме". Ето как отговори тя на нашите въпроси:
- Защо участвате в подобни срещи с ученици и млади хора?
- След като написах книгата „Падение и спасение: Изповедта на една хероинова наркоманка”, започнаха да ме търсят много хора, които имат проблем с наркотиците, включително родители. От различни училища в цялата страна пък получавам покани за участия като това в Пазарджик.
Проблемът е наистина голям. Аз може и да не съм решението, но бих могла да бъда път към някакво решение за много хора. Приех това като своя мисия. Когато се свързват с мен, от много места ме питат: "Какъв е Вашият хонорар?", а щом чуят, че не взимам хонорар, обикновено остават много изненадани и учудени. Целта ми обаче е, където и да отида, да помагам. Дори да е само на един човек, за мен това е победа.
- Успяхте ли вече да помогнете на някого?
- Мога смело да кажа, че за тези четири месеца две деца поне засега трайно са спрели наркотиците, откакто общуват с мен и прочетоха книгата ми. Много момичета и момчета ме намират във Фейсбук, аз им пиша, после се виждаме. За тях съм един вид лъч надежда, което ме прави изключително щастлива - възприемам ги като свои деца. Аз също съм майка и виждам колко е трудно на родителите да общуват и да разберат децата си. Учителите доста често също са безпомощни.
- Колко дълъг е пътят от "само пробвам" до "пристрастен съм"?
- Много е кратък, за съжаление. Зависи, разбира се, от това какво пробваш, т. е. от вида на наркотиците. Има един американски психолог, който казва, че в началото всяка зависимост започва заради някаква болка. При различните хора тази болка е различна. Трябва обаче да се научим да живеем с болките си, а не да се опитваме да ги тушираме. Защото те са нещо нормално и ще ни съпътстват през целия ни живот. Наркотиците, опиатите и т. н. просто ни карат да забравяме, че нещо ни боли, те не лекуват.
- Като човек, който вече е извървял този път, какво бихте казала на изкушените да опитват?
- Преди всичко да се информират, за да са наясно с какво точно ще се сблъскат. Всички сме свободни да избираме, всеки избира сам, но когато възнамеряваш да пробваш нещо за първи път, поне научи какво представлява и докъде би могло да те отведе. С други думи - направи информиран избор. Дори да звучи клиширано, това е важно.
- Как се чувства един наркозависим, след като осъзнае, че нещата са се изплъзнали от контрола му. Какво изпитва - срам, гняв, не му пука, мисли си, че е над тези неща?
- Индивидуално е по принцип. Първо много те е срам, след това започва да не ти пука, а накрая изпадаш в безизходица - не виждаш път. Захванеш ли се с тези неща, винаги накрая стигаш дъното.
В книгата си описвам хероина (защото това е моят наркотик) като дух. Важи и за останалите видове дрога. За мен те наистина не са просто прах, хапчета или някакви други вещества. Те са духове, които влизат в нас и ни променят - правят ни неспособни да взимаме сами решенията си, което е много, много страшно.
- Как трябва да се държат близките - строго, порицателно, разбиращо, прощаващо. Има ли някаква рецепта?
- Аз поне не знам да има. Смятам, че разбиращо и прощаващо е по-добрият вариант, колкото и да им е трудно. Защото за близките също е изключително трудно. Когато един човек е зависим, боледува цялото семейство. Просто трябва да приемат, че това е човекът, който обичат, и че не бива да го изоставят, каквото и да им коства. Трябва да извървят заедно пътя. Зависимите имат огромна нужда от близки хора, както и от много любов. Без тях повечето умират.
- Може ли обаче някой да повлияе на решението да се откажеш от дрогата или всеки сам трябва да стигне до него?
- Трябва да стигне сам.
- Могат ли семействата на зависимите да водят сами битката с наркотиците или задължително трябва поне да се консултират със специалист?
- Според мен, макар да живеем във Века на интернет, където човек буквално може да се изгуби в многото информация, това, което може да се намери по темата, не е достатъчно. Често пъти информацията или не е вярна, или не е добре стилизирана. Затова е добре да се търсят специалисти - хора, които искат и наистина могат да помогнат.
- Достатъчно ефективни ли са специализираните заведения, метадоновите програми и т. н.?
- Не, нищо не е достатъчно ефективно в България. Стигнах до този извод през последните четири месеца. Първо, вече няма адекватен Център по наркомания. Този, който е към Министерството на здравеопазването, тотално е спрял да работи. Според мен, причината е липсата на пари, мотивация и всичко останало.
Обаждат ми се родители, чиито деца са минали през няколко лечения, които са се оказали неефективни - взели са им парите, а нищо не се е случило, чувстват се ограбени. Този факт също говори, че държавата е абдикирала от проблема, макар той да е наистина огромен. Опасявам се, че губим цяло едно поколение от деца.
- Има ли у нас достатъчно специалисти, които да помагат на зависимите, и добре подготвени ли са те?
- Не, липсват нарколози, в това число хора, които да искат да специализират това. Не е достатъчно да си само психиатър, трябва да си нарколог, за да си наясно с нуждите и проблемите, защото е много специфично.
Убедена съм, че превенцията е най-важното нещо. Трябва да се разработят програми по училищата, да се говори непрекъснато. Необходима е и много повече публичност, казвам го като журналист с вече 15 години опит.
- Кой е най-трудният момент от борбата със зависимостта?
- Всеки ден е труден, не мога да се сетя за нещо лесно. Поне за мен обаче може бе най-трудна бе безизходицата. Да знаеш, че нараняваш близките си и да нямаш сили да спреш да го правиш. Да виждаш, че огорчаваш хората, които те обичат, и да си безпомощен да промениш това.
- След като веднъж човек се е преборил със зависимостта, иска ли му се понякога да се върне обратно към нея? С какво може да се замени?
- На мен лично вече 15 години никога не ми се е искало. Не мога обаче да дам гаранция дали и в бъдеще ще е така. Човек наистина никога не знае. Може да се замени с друг вид зависимост, която обаче е градивна и полезна. Аз спортувам всеки ден. Ходя на силови тренировки вече 7 години и мога да кажа, че съм тотално зависима от спорта и че това е новият ми наркотик.
- На какво ви научи битката с дрогата?
- Много се радвам, че успях да напиша тази книга и че тя има такъв отзвук. Означава, че е имало е смисъл да преживея всичко. Наркотиците ме научиха на много неща - да се боря, да не се отказвам, да бъда силна. Научиха ме, че със силата на любовта, волята, вярата можеш да пребориш всичко, дори да е най-страшното нещо.
Мария ДЪБОВА
