Понякога във ВУИ - Ракитово идват бивши ученици. Искат да видят мястото, което по някакъв начин е променило живота им. Искат да видят своите учители и възпитатели, да се запознаят с децата, които сега са в училището. Поведението им в известен смисъл е странно, защото те, бившите, са много нахъсани да съветват сегашните как да се държат: да слушат учителите и възпитателите, да спазват правилата. Не прави изключение и Хари Ашикян, бил в училището преди повече от 15 години. Момчетата от Клуб „Млад журналист” направиха опит да разговарят с него в дните преди Нова година, но той просто се бе отбил през училището, колкото да се ръкува с директора Георги Янушев, с възпитателите Христо Димов и Георги Попчев, с учителите Китен Кюлюмов и Свилен Топчиев, които са работили тук през онези години. Но приема поканата за разговор на следващия ден, още повече, че има покана и от Анелия Желева - координаторка по Проект „Мотивационна система Тип-Топ” за участие в поредния месечен мотивационен ден.
Разговорът с Хари Ашикян се състоя в самото начало на мотивационния ден. Присъстват всички ученици от училището, учители и възпитатели, Анелия Желева и Йоанна Станева от Ре-Акт. Хари помоли да каже няколко думи и след това да отговаря на въпроси.
Хари Ашикян: Тук ми бяха най-хубавите години. Тук бях Бог - бях свободен! Макар че по наше време имаше повече ред. Уважавахме учителите. Тук са част от моите бивши възпитатели и преподаватели. Благодарение на тях съм това, което съм. Ако не бях тук, щях да бъда в някоя канавка. Или, както мои познати - в затвора. Бях 5 години тук, след което се върнах в Пловдив. В реалния живот е трудно, защото трябва да оцеляваш. Да, беше трудно, но успях… Свърших. Задавайте въпроси.
Георги Попчев, възпитател: Как и къде завърши средно образование?
Хари Ашикян: Когато дойдох във ВУИ-Ракитово, бях много занемарен, бях изоставен. Тук завърших основно образование. Когато напуснах ВУИ след 8-ми клас, имах късмета да попадна на една жена, журналистка в арменския вестник в Пловдив. Започнах да работя там и тя ми помагаше да уча. Там бях 5 години, през които завърших средно образование. След това се преместих в София и вече 10 години работя в една и съща фирма. Правя закуски, баници. На едно и също място съм. Като намериш своето място - стой там. Ще те уважават все повече, като се стараеш.
Габриел Илиев, ІХ клас: Имаше ли пречки след напускането на ВУИ?
Хари Ашикян: Имал съм пречки и трудности. Два-три месеца, след като напуснах училището в Ракитово, бях много зле. Но не отидох да крада. Издържах. Пък и както вече ви казах, намерих една жена, която започна да ми помага. Тя е нещо като втора моя майка. И досега поддържаме добри взаимоотношения, въпреки че вече не живея в Пловдив.
Анелия Желева, Сдружение Ре-Акт: Какво беше първото ти преживяване, като напусна ВУИ?
Хари Ашикян: Беше през лятото. Все си мислех, че като дойде септември - ще се върна. После ме налегна носталгия. Като се замисля, когато започнах в средното училище, ми беше най-трудно и исках да се върна в Ракитово. Навиците от ВУИ ми помогнаха да продължа напред. Тук се научих да ставам в 6.00 часа и все още е така. Даже след студентския празник 8-и декември, който с приятели-състуденти празнувахме, на другия ден пак станах в 6.00 часа. Бях на 16 години, когато започнах да работя в Пловдив след напускането на ВУИ. Моята втора майка и днес е най-близкият ми човек. Научи ме, че доброто трябва да се предава. Ако някой е направил нещо добро за теб, направи и ти добро на някого. Аз ходя в една арменска скаутска организация. Там съм доброволец. Добряк съм и моите деца вече ми се качиха на главата. Виждам го, но не мога да се променя. Но виждам, че и днешните ученици тук доста са разглезени.
Надежда Цигова, социален работник: Къде си сега, с какво се занимаваш?
Хари Ашикян: Уча в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. В първи курс съм, специалност „Арменски език”, защото съм арменец. Г-н Теодоси Банков ми помогна преди години по математика. С математиката бях много зле, но малко наваксах и завърших основно и средно образование. Сега записах тази специалност, за да се развивам, да постигна нещо повече. В моите очи не съм постигнал много. Аз мисля, че имам още какво да науча и да се променям, но, според другите, успешно се реализирам. Бях на девет и половина години, когато дойдох в Ракитово. През петте години, докато бях тук, учителите ми ме уважаваха, бях значим. Все още усещам тази позитивна енергия и тя ми помага.
Интервюто подготвиха Христос Тодоров, Х клас, и Свилен Топчиев, учител
