Уверява ни Делиян Маринов, когото срещнаха с погача, орехи и сладко от глухарчета
Представянето на "Последните българи" в Пазардик беше силно и емоционално преживяване, което ме дари с много надежда и спомени, с които никога няма да се разделя. Нови лица, зад които стоят будни умове. Живи дискусии - души, изпълнени с огън.
Традиционна трапеза с погача, сладко от глухарчета, шарена сол, орехи и вино. Благодаря на хората от Клуб „Стругацки” за това, което са и за топлия прием (ще се видим отново!). Благодаря и на Младежкия дом в Пазарджик за уюта, който предостави (ще дойда пак!). Има светлина. Носим я ние - хората.
Това написа на стената си във Фейсбук младият автор Делиян Маринов. В края на миналата седмица той дойде в нашия град, за да разкаже за най-новата си книга, в която централно място заема обезлюдяването на българските села. Оказа се, че и тук има немалко фенове, които не са безразлични към теми като "загниването" на традициите, обезверяването и обезличаването.
"Последните българи" е сборник с разкази, които, макар да са на социална тематика, преплитат в себе си фолклор, хорър и пост-апокалиптична атмосфера. Минало и настояще чертаят мрачен прозорец към евентуалното бъдеще. Не липсва обаче и лъчът надежда.
Ето как отговори на въпросите на "Знаме" 23-годишният Делиян Маринов преди представянето на книгата:
- Похвално е, че млади хора като Вас се вълнуват от толкова сериозни теми. Как се роди интересът Ви към българските села?
- Спонтанно. Обичам да пътешествам из България. Така се откъсвам от подтискащата обстановка, сивотата и тягостното чувство в града. Търсейки покой обаче, попаднах на нещо, което ме грабна и стисна за гърлото. Дори само докато наблюдавах изоставените сгради покрай жп линиите, в мен се появи един негативизъм. Реших да задълбая малко повече, да поразсъждавам за първопричините, да се опитам да разбера защо се е стигнало дотук. Постепенно се наслоиха много идеи и започнах да пиша разказите.
В началото имах известни колебания, най-вече защото обичайният ми стил е фентъзи. Но след като един от разказите беше награден в конкурс, разбрах, че съм на прав път и разработих концепция за цял сборник.
Аз самият съм израснал в балкана на Етрополе, т. е. в един по-селски район. В мен нахлуха много детски спомени - неща, на които преди не обръщах достатъчно внимание. В книгата присъстват лични елементи, но реших образите да са събирателни - отделните герои да съчетават в себе си различни житейски истории.
- Всеки разказ представя различен конфликт.
- Да, между града и селото, между млади и стари, вътрешно-родови, междуособиците в самите села. Младите хора например все се стремят да напуснат еднообразието, статуквото, с което асоциират мястото, на което са израснали. И обикновено го правят, но после непрекъснато се връщат към него, макар и в спомените си, а с възрастта носталгията дори се увеличава. За мен това също е един много сериозен конфликт и голямо противоречие.
- Разказите Ви са доста крайни и доста мрачни.
- Така е, защото се опитах да покажа крайностите, до които са готови да стигнат човешките същества в своите опити да открият това, което си мислят, че ще ги направи щастливи. Разказите са дори брутални, в тях има ужаси, но исках да накарам читателят да се стресне, да се събуди, да провокирам силно съзнанието му.
Ето защо предпочетох по-апокалиптична атмосфера. Още повече, че и настоящата не е кой знае колко по-радостна. На много места природата превъзмогва хората. Когато няма човеци, зверовете се развъждат на воля и нападат малкото останали жители.
- Такова бъдеще ли, според Вас, очаква българските села, а и по-малките градчета?
- По-големите градове привличат хората от околността. Забелязва се навсякъде у нас. Същото е и с чужбина. Опасявам се, че този процес е необратим. Дали ще го спрем, зависи от всички нас.
Въпреки това, сборникът "Последните българи" не е с разкази на съвременна тематика, а по-скоро прозорец, предупреждение за бъдещето.
- В книгата обаче има и лъч надежда.
- Според мен, и той е в самоосъзнаването - всички трябва да осъзнаем какво имаме и какво губим. Никъде в разказите си обаче не изказвам собственото си мнение и заключения. Иска ми се всеки да открие своя си лъч. Светлината се получава от много лъчи.
- Бихте ли дали пример за присъствието на фолклора във Вашите разкази?
- В основата на първия разказ "Пастирът" е една легенда за хора, които искали да унищожат змей, тормозил ги години наред. Той обаче им дал злато. След това те започнали да се избиват помежду за него и съвсем забравили за змея. Чудовището в нашето съвремие всъщност е големият град, казва разказвачът на легендата. Хората тръгват към него и там се хващат за гушите в търсене на материалното, забравяйки богатствата, които са притежавали - земята, човешките взаимоотношения, скъпите спомени.
Вярвам, че родът и родовата памет са нещо много силно. Убеден съм, че в трудни моменти съзнанието за тях може да вдигне човек, да му помогне и да му даде сили. Но сякаш повечето от нас прекалено лесно загърбват подобни неща. Просто гледат напред, без да обръщат поглед назад. А аз съм за баланса. Да, трябва да се развиваме, но не бива и да забравяме откъде сме тръгнали, да се грижим за родните си местенца, защото те са едни малки огнища, където винаги можем да се върнем, когато ни стане студено.
- Един от доста коментираните Ваши разкази е "Обаждане за Америка". С какво въздейства той върху читателите?
- Смятам, че най-вече с бруталността си. Историята е за възрастна жена, която опитва да се свърже по телефона със своя син в Щатите. Той е заминал отдавна и е изградил успешна кариера в новата си родина. Когато чува майка си по телефона, той не успява да познае кой се обажда. Забравил е гласа й.
Усещам, че хората се вълнуват. Чета гневни коментари, не само за този разказ, изказвания от сорта на: "Това е прекалено крайно, прекалено драстично..." За мен обаче е по-важно, че прочетеното е докоснало емоционална струна, че нещо е жегнало читателя и ще остане в мислите му и занапред.
- Какви са основните послания в книгата Ви?
- Не съм оставял конкретни послания, а просто вратички, до които всеки сам да достигне. Смятам, че съм прекалено млад, за да философствам. Основната ми цел, както вече споменах, е всеки сам, посредством моето повествование, да започне да си задава въпроси.
Много е лесно просто да дадеш сентенция. Правят го доста от съвременните автори, които, след като издадат няколко добри книги, започват да пишат притчи и да поучават останалите как да живеят. Според мен обаче, поднесеното наготово, не се оценява достатъчно. Съвсем различно е, когато четящият достигне до извод след собствени разсъждения.
Мария ДЪБОВА
