За съжаление нивото на българското джудо и самбо не е каквото беше
„Знаме” писа, че в областния град гостува светило в самбото и джудото, за да изнесе двудневен семинар в джудо клуб „Кодокан 2008”. Сергей Табаков е изпълнителен директор на световната федерация по самбо (ISAF), от 2004 до 2008 г. водеше националния отбор на „сборная” по джудо, професор е в Руската държавна академия по физкултура и спорт, в катедра „Бойни изкуства”. Сергей Табаков водеше теоретични и практически упражнения с джудисти и треньори в пазарджишкия клуб, но бе любезен и отдели време за читателите на „Знаме”.
- Г-н Табаков, как се озовахте в Пазарджик?
- Добре познавам Георги, доста отдавна се знаем. И като треньори, а и когато той бе състезател, се срещахме на състезания, на лагери, че понякога дори в автобуса. При всяка среща сме разговаряли на всякакви теми. И когато неотдавна един мой аспирант ми предложи да дойда - баща му е от Русия, но живее в България, има и свой клуб тук, не се поколебах. Използвах идването си в България, освен за световното, и за този семинар.
- Така запълвате до максимум свободното си време.
- А защо не? Винаги съм бил отворен към колегите от различни страни. Всъщност съм осъзнал, че процесът е двустранен. Аз давам тайни и знания, но и получавам при такова общуване. Това е принцип, който винаги работи. Не знам дали е нещо свише, но работи. Когато стоиш капсулован, стискайки се да не би да излезе нещичко от теб към другите, тогава се напрягаш, мозъкът ти се спихва и накрая се разболяваш. Другото е обновление.
- Тоест, семинарите учат и Вас?
- Да, често се задават въпроси и ти можеш да видиш твоето отношение, пречупено през призмата на отсрещната страна. Понякога въпросите са доста трудни и заедно търсите отговора, понякога това отнема доста време. Но всеки гледа да привлече другия „на своя територия”, където е силен. Като в джудото. Пък за Пазарджик - дойдох с удоволствие, ние сме братя славяни. И в България, и в Сърбия имам толкова много приятели. Хубаво ми е. Аз съм си у дома.
- Преди интервюто споменахте за интересни Ваши диалози с американски олимпийски шампион. Братята-славяни по-отворени ли са да дават към другите или спортистите навсякъде са спортисти?
- Разбира се, манталитетът навсякъде е различен, школите си имат собствени физиономии. Обиколил съм и обикалям цял свят. Работил съм в Дания, във Франция, в Мароко, всяка година имам ангажименти в Япония. Забелязал съм, че когато си открит и добронамерен, хората отсреща също са такива. Когато не знам нещо, си признавам. Когато го знам, го споделям.
- Какво ще кажете за световното в София. Гледахте го, нали?
- Аз го организирах и проведох заедно с българската федерация. Дойдох по-рано, имах време да видя залата, детайлите по подготовката. След това седнах в колата на Роман и ето ме тук в Пазарджик. Световното беше това, което се очакваше от състезание от такъв ранг.
- Как виждате нивото на родното джудо и самбо?
- Българските отбори са достоен съперник на руските. Но не мога да кажа, че високото ниво, което имахте, сега е толкова високо. Преди време България се приемаше като много сериозен съперник. Говоря за времето на Ваня Нетов или Георги Георгиев. За съжаление сега не е така. Виждам добри момчета, но те не доминират. Те са едни от многото с изравнени сили. Виждам проблеми и в организационно-техническата, и в спортно-състезателната част. Не знам детайлите, но виждам проблеми.
- Истината е, че държавата не дава достатъчно пари за спорт, а оттам тръгват други комплексни причини.
- Не знам дали това е единствената причина. Аз чух като довод за самбото това, че самбото не е олимпийски спорт, но джудото е олимпийски спорт, но и при джудото резултатите ви се занижиха. Мисля, че главната причина е в нас самите. И оттам тръгва в училище.
- Но и държавна политика трябва, за да тръгне идеята от училище.
- В Русия от 30 години работя в университет, готвя кадри и наистина това е важно. Най-същественото е всеки да бъде на мястото си. Хлебарят да пече хляб, а обущарят да прави обувки. А този, които се занимава със спорт, не трябва просто да прави шампиони. Трябва да възпитава хора. За да защитят страната си, ако стане война, или да защитят човек в беда на улицата. В Русия също не е идеално. Навремето, ако видех милиционер или полицай, знаех, че ако стане нещо - пожар или друга беда, той ще рискува живота си. А сега - не зная. Наскоро един мой ученик, когото не бях виждал от 20 години, ми се обади. Помня го малък, къдрав, сега е пооплешивял… Намери ме и сега звъним, виждаме се. Отдавна не е състезател, но явно и тогава в общуването ни има някаква „енергетика”, някаква връзка.
- По време на семинара сравнихте приклещения съперник на земята като консервна кутия, която трябва да отвориш в най-подходящото място. Самбото сега прилича на отворена консервна кутия, защото в цял свят като Шри Ланка и Филипините се откриват федерации. Това е добре, нали?
- Не е толкова просто. Трябва и време. Федерацията в Русия е на 80 години. Сега вашата българска федерация чества 60-годишнината си. И сега тези нови малки федерации са крехки като детски играчки.
- Очакванията си самбото да бъде признато за олимпийски спорт…
- Каквото зависеше от нас, го направихме. А направихме много. В последните 5-6 години организирахме универсиади, европейски и азиатски игри, измислих плажно самбо…
- Вие ли го измислихте?
- Да. Направихме състезания по плажно самбо във Виетнам и в Тайланд. Направихме и електронна система за самбото, направихме и някои хитри ходове, за да влезем в полезрението на МОК. Дълго мога да разказвам. Има и политически момент, защото самбото е повече присъщо на страните от бившия социалистически лагер. Но има една приказка, че пътят към целта е по-хубав от достигането на целта.
- Казахте за някогашния малък ученик, а вие колко голям бяхте като започнахте със самбото и джудото?
- Започнах късно. Лятото бях отишъл във ваканция на село. И там се борехме с момчетата, показвахме сила. Мислех си, че съм силен, спортист. Защото в училище играех волейбол. Но един по-дребен, аз го хвърлям, той ми прави захват и ме обръща. Опитвам пак… И пак същото се получава. Главата ми не проумяваше какво става. Нали съм по-силен? Край. Реших да се занимавам точно с това.
Дочо ЧАНЕВ
