Хората не познават работата ни и правилата, които следваме, казват лекарите
ПАЗАРДЖИК. Случилото се с д-р Гергана Анчева раздели обществото. В по-голямата си част потребителите на социалните мрежи като че ли изригнаха срещу лекарите и персонала в пазарджишкото спешно отделение. Има обаче и достатъчно хора, които са благодарни на спешните медици.
Лекарите отдават отприщването на гневните реакции главно на непознаваме на естеството на тяхната работа, както и на правилата, които, по закон и медицински стандарти, са длъжни да следват.
За да поговорим за тях, се срещнахме д-р Албена Петкова. Ето как отговори тя на въпросите на "Знаме":
- Доста от проблемите при вас възникват заради чакане.
- Да, така е. Много хора просто отказват да разберат е, че в спешните отделения няма ред. Очакват да е като при личните лекари или пред кабинетите на специалистите. Да дойдат и да бъдат обслужени до 10-15 минути. И когато това не се случи, понякога започват недоволство и скандали.
- Да, но за вашите пациенти се предполага, че са спешни и бързата лекарска намеса е от съществено значение за състоянията им - поне така си мислят хората.
- Съществуват достатъчно ясни медицински стандарти, които определят спешността. Спешно се приемат болните, докарани с линейка, както и част от прегледаните във филиалите на Спешна помощ в другите градове. Пациенти, които са в тежко състояние, но, за да спестят време, близките им са докарали със собствен транспорт, също са с предимство. Имаме доста такива случаи. Дори хора в клинична смърт сме сваляли от частни коли.
С предимство са още оплакващи се от болки в сърдечната област, защото при тях има опасност от коронарно заболяване. Както и децата до една година, при които състоянията се развиват много бързо, а и бременните жени.
- За кой тогава не е опасно да почака?
- Ние, лекарите сме тези, които преценяваме това. Затова периодично излизаме от кабинета и проверяваме състоянието на чакащите. Принципът е всеки, който е успял да дойде на собствен ход, чака в чакалнята.
Вижте, един от критичните проблеми е, че наред със спешните случаи, при нас идват и прекалено много хора, които сами са определили състоянието си като спешно, без то де факто да е такова. В повечето случаи те са обект на доболничната помощ. Обслужваме и тях, разбира се, но не бива да очакват, че ще е като при джипитата им, т. е. дошъл си пети и ще влезеш пети. Системата на спешната помощ в България просто не работи по този начин.
- Пречат или помагат придружителите?
- По закон, ако пациентът е контактен и адекватен, влиза в отделението без придружител. Ако обаче не може да обясни какво му е, ако не е контактен, в кома и т. н., разбира се, вкарваме и придружителя, който трябва да ни даде нужната информация.
Преди това обаче трябва да можем да се ориентираме, без някой да ни пречи. Ето защо винаги молим пациените да стоят пред вратата на лекарския кабинет, а придружителите - в страничната част на коридора. Така се пести ценно време.
Не е тайна, че нерядко придружителите са повече от необходимото. Или по-скоро пречат, отколкото да помагат. Защото се е стигало датам, че просто няма как да се завъртим около болния - до такава степен липсва пространство.
А когато става дума за пострадали в катастрофи, битови инциденти и т. н., трябва буквално да обикаляме около пациента от всички страни, за да обработим раните и да си свършим работата. Дори при инфаркт, ако състоянието е критично, трябва да се включат и двата екипа. Отново опираме до това, че е нужно място, чисто физически.
Освен това, понякога гледката на болния шокира близките, става им лошо, колабират. Имали сме случаи с ампутации на крайници, докато обработим пациента, придружителят е припаднал и трябва да го реанимираме. Излишно е да се стига до подобни ситуации.
- Болните или придружителите създават повече проблеми?
- Определено придружителите. Болните като цяло са тихи, кротки, изплашени. Изключения са случаите, когато има някаква причина да се държат грубо, обикновено са под въдействие на алкохол или наркотици. Агресията в повечето случаи е от страна на близките. И невинаги, според мен, може да се нарече агресия, често е по-скоро повишена възбуда. Отдавам го на стрес, шок и т. н., защото на тях също не им е лесно в подобни моменти.
- Едно от обвиненията е, че пациентите остават дълго в спешното, преди да бъдат настанени в отделението, където трябва да се лекуват.
- Опитваме се да обясним на всички, че само един лекар не може да прецени тежко състояние, изискващо настаняване в болница. Най-напред ние трябва да извършим диагностичния минимум, в това число нужните изследвания, за да установим от кое отделение трябва да извикаме консулт. Заедно уточняваме диагнозата, както и какво трябва да се предприеме по-нататък.
Ако пациентът е с хирургична диагноза, викаме дежурния хирург. В този момент обаче той може да е в операция и да се наложи изчакване. Но през това време ние поддържаме състоянието на болния, т. е. правим необходимото, за да не се случи нещо, което да застраши животът му.
Освен това, в процеса на изследванията, назначени от специалиста, може да се наложи хоспитализация в друго отделение или да се вика друг консултант. Всичко това отнема техническо време, през което обаче пациентът е постоянно под наше наблюдение. Ако е в критично състояние, транспортирането и настаняването до съответното отделение се осъщестявват също в присъствието на специализиран екип от лекар и сестра от спешното.
Някои болни и особено придружителите се отнасят негативно към нас, тъй като приемат всичко това за излишно забавяне. Нещо повече - смятат го за много критично, за скъсяване шансовете на близкия им да бъде настанен и лекуван адекватно в болницата. И ако изходът е летален, дори смъртта да е настъпила в друго отделение, те вече са настроени, че още от самото постъпване в спешното, процедурата е била забавена, координация липсва и ние сме виновни. А това изобщо не е така.
Случва се е обаче и друго - близки да реагират остро и дори грубо, а когато болният дойде на себе си и им разкаже за всичко, което сме направили за него, докато е бил далеч от погледа им, да идват и със сълзи на очи да се извиняват и да ни благодарят.
Да, диагностичният период задържа пациентите при нас, но това не означава, че през това време те са изоставени, че никой не се грижи за тях, не ги наблюдава и т. н. Тъй като в спешното има много динамика, един болен може да лежи на някое от леглата, в същия момент да ни докарат друг, към който да насочим вниманието си, защото той също е спешен, но същевременно проверяваме първия и правим всичко необходимо за него.
Понеже не разрешаваме на придружителите да са край близките си обаче, те си остават в неведение. Дори някои си мислят, че умишлено ги отстраняваме, не защото пречат на работата ни, а за да не стават свидетели на нашето безхаберие и бездействие, което е обидно.
- И все пак как си обяснявате недоверието и скептицизма у хората?
- Българинътпо принцип изпитва недоворие към медицинските работници. И е много скептичен. Не познава нашата работа, нито правилата, които следваме. Те не му харесват, когато не го устройват. Чувала съм да ни обвиняват и за неща, които са нормативно регламентирани, част от държавната политика са. Ние просто ги изпълняваме, не сме ги измислили. Последният пресен пример в това отношение са пръстовите отпечатъци, заради които лекари и болници търпят негативи.
Все си мисля обаче, че трябва да вярваш на човека, от когото очакваш помощ. По принцип се старая да не обръщам внимание на нападките, но когато се прекали, признавам си, става ми обидно. Защото са стараем да бъдем максимално полезни, да помагаме на хората, затова сме станали лекари. Стараем се да се отнасяме с нужното внимание към всеки, но това невинаги се възприема. Била съм обвинявана в некомпетентност точно заради прекалено внимание, заради въпросите, които съм задавала, за да съм сигурна, че действам правилно. Така че, какво да ви кажа, всичко е относително.
Мария ДЪБОВА
