Васил Василев е авторът на ноу-хау в единствения у нас Център по китайска традиционна медицина
Малцина помнят, че у нас имаше Център по традиционна китайска медицина и то истински център. Не като сегашните, в които работи по един лекар, а център с китайски професори, доценти и доктори. ЦТКМ „Балканкар-ЦСКА” отвори врати през ноември 1991 г. и доказа в 3-годишната си практика, че може да изправя отписани хора в слединсултно състояние на крака и да лекува детска церебрална парализа, а според официалните анализи, 75 процента от пациентите са излекувани и изписани с подобрения при среднодневен пациентопоток от 200-250 болни, което е близо 3 пъти повече от очакваното. Инициатор на този център и автор на „ноу-хау”-то за трикратно увеличаване на КПД-то му - един пенсиониран полковник, който живее в село до Пазарджик.
Васил Василев е направил проект за организация на работното място и за мотивацията на китайските лекари. Наред с военното образование, има и икономическо, и висше техническо, бил е зам.-началник на управление „Военно-ремонтни бази и заводи” към МО, работил е в холдинга „Балканкар” и в търговско дружество на МВР. Днес е изготвил нов проект за съживяването му и ефикасното му функциониране и е готов да го предостави безвъзмездно. В него подробно е заложил оценките и изводите от резултатите на някогашния център, направил е подробен анализ на икономическите условия и фактори в Китай и в България, дал е подход за минимизиране на инвестиционния риск и опорни точки в разработката. Старият център, освен печеливш и ефикасен, се занимавал с научно-изследователска дейност (китайските лекари участвали с доклади в два семинара), с научна дейност (акупунктуристи специализирали у нас, а някои, като една гръцка лекарка, даже повтаряли специализацията) и неслучайно Китай предложил развитието и разширението му със стационарна болница.
На практика това е първото съвместно сътрудничество на китайци и българи след Десети ноември,
а преодоляването на етнокултурните, психологическите и медицинските различия никак не било лесна работа.
Полковникът има в двора си стълба-вишка, която е направена от бронята на танкови калници,подарени му от приятел-съвипускник, а въртящата се маса на двора е заимствана от китайските му домакини, признава той.
„В Китай съм бил четири пъти, срещал съм се и с началника на военно-промишления комплекс на Харбинския военен окръг, но по друг повод. А историята с центъра е следната. През 1988-89-а в управлението, от което вече се бях пенсионирал, известно днес като ТЕРЕМ, след работно посещение на външно-търговската организация „Прибор импекс” в Китай предложиха в България да направим център за китайска народна медицина. Предложението бе за Каваците, като внесем китайци по протокол. Преписката се движеше
от армейски генерал Добри Джуров през зам.-министрите на отбраната, до началниците на управленията
и от тях резолирана стигна до мен за оценка. Аз отказах, защото Каваците бе неподходящо. Те работят само 4 месеца, а на нас ни трябваше нещо целосезонно. На Витоша срещнах моя нов началник - президентът на „Балканкар”. Разправих му тази история, но той не ми обърна внимание. Но пък аз отидох на изложението в Харбин през 1990-а „Изтокът среща Запада”. Харбин е в северната част на Китай, до Русия. Аз бях шеф на офис-павилиона на „Балканкар”. Идват при мен китайци и ме питат:
„Имате ли взривозащитени и пожарозащитени кари?”
Обясних им, че има възможност да се изпълни тази продукция. Обаче ние сме от ВПК, казвам, можем ли да обсъдим и конверсията, да се ориентираме към договор за съвместно производство на кари, защото разоръжаването стои и пред вас. Отвърнаха, че са цивилни. Това беше сутринта. Идват пак следобед: „А вие какъв сте?” Ами аз съм бивш заместник на централно управление на МО, полковник от запаса. При нас стояха проблемите за конверсията, запознат съм с проблемите, които стоят и при вашия ВПК и мислех да ви съдействам. Сбогувахме се любезно. На другия ден дойдоха и молят за среща. Аз пък им казах, че съжалявам, но графикът ми е попълнен. Движех се в техния темп на комуникация, така че си уговорихме среща за другия ден за 18 часа.
В уреченото време дойде тойота с бели пердета, нямаше номера
Озовах се в един обширен кабинет. В дъното му огромна маса. Два къта кожени мебели, кожено огромно бюро, а на него - знамената на СССР и на Китай. До бюрото - войнишко легло. Тръбна конструкция с кафяво одеало и опънат бял чаршаф - пълна противоположност на мебелировката. Започнахме преговори. ВПК в Харбинския регион беше много по-голям от цялата индустрия на България. Говорехме с недомлъвки, където военната тайна го изискваше. Стана дума, че „Балканкар” е на първо място в света по производство на кари, че вторият след нас в бранша е поне с 30 процента по-малко продукция, че имаме 20 задгранични дружества, както и съвместни предприятия в чужбина, включително и в Китай (в Тяндзин). И че проблемите за конверсията може да си ги решат със съвместна дейност с „Балканкар”. Веднага се приготви протокол за намерение, но с малко ултимативен характер.
Китайците съзнават силата и мощта си, подадеш ли си пръста, налапват ти ръката
Предвиждаше се първата делегация да дойде в България за наша сметка. А нашата идея бе чрез китайците да спрем японската инвазия в Далечния изток, защото транспортът е много скъп, но ако произвеждаме в Китай, ще блокираме японците като конкуренти на руския пазар. Дойдох в България. След като прочете протокола, президентът на „Балканкар” Недялко Тонев го скъса. „Това наше предприятие в Тяндзин ни удари на два търга в Европа - във Франция и в Италия. Продават нашите кари с нашия знак 50 процента по-евтино. Питахме ги, те казват, че си спазват задължението да не изнасят, но това, че някой друг ги е изнесъл, не е тяхна грижа”. Тонев беше бесен, но в крайна сметка използвах китайската връзка - завода рекорд „Пловдив”, който произвежда мотокари, изпитва ги, слага ги в сандъци, изнася ги в Китай, в Тяндзин, за доокомплектовка. На базата на тази наша връзка трябваше да направя икономически-мениджърски проект за Центъра.
Целта бе породена от социалната политика на „Балканкар” - за безплатно лечение
на работниците и семействата им, както и от социална съпричастност към здравеопазвването - цените на процедурите и лекарствата бяха много ниски, а за децата с ДЦП имаше специална отстъпка.Тук бяха ангажирани и шефовете на Медицинска академия и Медицинския център на ЦСКА за високо спортно майсторство и ВМА. Отидох на втора командировка в Китай. Преговорите бяха подготвени, на председателя на МА Узунов бе възложено да подбере конкретни лекарства. Центърът трябваше на първия етап да включва 4 китайски лекари, 2 професори, 1 доцент и 1 старши лекар, с обхват около 67 вида болести.
Отидох в Тяндзин, където е нашият завод, после на 150 км в Пекин, и накрая - нищо
Намерения, намерения, намерения. Върнах се в България, преговорите не спираха, използвахме и нашия постоянен представител в Китай. Протоколът бе подписан и в края на 1991-а открихме Центъра с четирима китайци - в медицинския център на ЦСКА. На втория етаж, на много малка площ. Започна страхотен наплив. Ужас. Имах сериозни проблеми. За да се издържа центърът, китайците трябваше да имат много висока производителност. На базата на международния договор трябваше да подпиша с тях индивидуални договори. Аз им заложих висока производителност, преговаряхме до 22 часа, после те се съвещаваха отделно. На другия ден - същото. Всички подписаха, само шефът на групата ми отказа - професор Ян Синг У. А напливът голям - народ от Сливен, от Харманли, качват ги с количките, няма място за лекарствата и за фармацевт…
Въобще, бъркотия
Шефът им бе много високо квалифициран лекар. Казваха, че е постигнал лекарство срещу диабет - до спиране на инсулин, постигаше много сериозно лечение на детски церебрални парализи и той го доказа и при нас. Деца проходиха! Оказа се, че успеваемостта му е по-добра от специализираното заведение в Карлови вари в Чехия. Сега обаче - стачка! Аз ръководех в центъра по съвместителство на половин длъжност, защото бях и главен координатор-консултант в „Балканкар”. А пред кабинета опашка. Дотогава бях дипломатичен, но трябваше да променя политиката. Попитах проф. У какви са му претенциите. Първо, рече, искам самостоятелна квартира (знаех, че го иска, за да лекува след работно време - веднага се ориентираха към частния сектор). Второ, по-голям кабинет, но да не е тук. Трето, не съм съгласен да лекувам по 25 човека на ден. Отвърнах, че имаме поговорка: „Който плаща, той поръчва музиката”. И не му приех условията. „Тогава аз напуска България. Дай билет за самолет”, извика китаецът. Казвам, чакай, по външния договор, билет за самолет ти се полага, когато си изпълнил всичко. „Дай ми кола ида до гарсониера”, кресна той. „Ти вече не си на работа. Няма кола”, отвърнах. Но докато се прибереш в гарсониерата, всичко ще ти бъде изнесено отвън. Хващай градския автобус за посолството”. Китаецът омекна. Каза: „Васил, аз смятал ние добри приятели. Аз подарил теб ваза, подарил теб картина, уважил тебе”. Аз му казах, че
българското разбиране за приятелство е друго
„Как друго?”. Ами така, който ми е приятел, ако му кажа, подпиши този документ, който аз съм подготвил, той ще го подпише без да го прочете. И китаецът подписа договора, но така ядосан че скъса листа… Китайците започнаха частен прием след работно време. Аз обаче им удължих работното време, а в почивните дни - екскурзии за опознаване на България. И те за кратко време опознаха и обикнаха България, научиха български, заобичаха българите. Освен висок професионализъм, те проявиха изключителна добросъвестност, хуманност и социална съпричастност. След преглед отказваха лечение, ако не виждаха смисъл, или прекратяваха лечението, за да не вземат напразно пари от пациентите.
По договор за един китайски професор дължахме $1400 месечно, от които за него са 110, 1290 за професора се превеждат в Китай, а от тези 110 той разполага със 70 за издръжка и 40 за превод Китай. Говореха, че там заплатите им са 35 долара.
Аз им вдигнах заплатите вместо 110 на 350
Когато тръгна центърът в зала „Чавдар” (заехме 1 дка или 5 процента от нея), нещата вървяха чудесно. Обстановката бе с мраморен под, висящи тавани, озвучаване с китайска музика. Имаше спонсори, имаше печалба. Центърът имаше медицинска легитимност, но не и по Търговския закон. След това стана дружество по указ 56 на МС, а после - ООД с частно участие, може би едно от първите в България. Китайците стигнаха до 40 пациенто-процедури на ден, заплатите им - до 350 долара. Как вдигнахме ефикасността им? По принцип един китайски лекар отделя от 40 до 60 минути за преглед (с преводач), забива иглите при акупунктурата и оставя на кушетката за 30 минути пациента. В кабинета си има две кушетки.
Ако обаче между два такива кабинета има помещение с 4 кушетки, ти ще вдигнеш трикратно производителността на лекаря
Работата се усили. А аз отидох в Китай. Носех сувенири за всяка от жените на китайците ни - бях накарал всеки от тях да говори 45 минути пред камера и освен касетите, носех фишута и други аксесоари от рекламния отдел на „Балканкар”, както и лични писма. Отидох, срещнах се с тях, но… направих гаф. Китайците много доволни и вече не се дърпат договорът да е едногодишен, удължиха го с още две години. На срещата обаче дойде само жената на проф. У да си получи подаръка. Тържествено посрещане, червени килими, чистили две седмици болницата, както се смееше нашият представител, направо парадно посрещане.
Но аз отказах да подпиша договора
Миналия път си изгубих една седмица и нищо не подписахме, сега всичко подготвено, но пак нищо. Защо? Защото жените не дойдоха за подаръците. Аз обаче не си представях Тяндзин в действителност. Той е над 6,5 милиона, 50 000 кв. м. За да дойдат при мен, те трябва да навъртят по 35 км с колело. Кой ще ги пусне от работа? Това не ми минава през главата. Но се ядосах, че съм поел ангажимент да се срещна със съпругите, а тях ги няма. Че като взеха да се извиняват. Обещаха след подписване на договора да доведат лично всички жени, за да вземат сувенирите. Така и стана.
Подписахме за две години, а в Центъра вече бяха двама професори, двама доценти, двама старши лекари плюс 9 българи персонал и аптека с китайски лекарства. С много висока лечебна ефективност и добри икономически показатели. След посещение и инспекция от болницата в Тяндзин оттам предложиха започване на национално болнично лечение, с план за обучение и
идея за трансфер на този център в Европа
Но бях принуден да го напусна. През 94-а излезе разпореждане на МС, станах член на надзорния съвет на „Балканкар” и трябваше да ме уволнят от всички длъжности в дружеството. В края на годината закриха Центъра. От МО вдигнаха чувствително наема и една меркантилност ни лиши от хилядолетния опит на китайците. Разказвам всичко това не защото се нуждая от потупване по гърба. Имам си достатъчно високо самочувствие. Но центърът и хората, които работеха там, заслужават признание.
А даже Осман Октай се увери в ефикасността му
Доган се обадил, че Октай е с тежка форма на дископатия в правителствената болница. „Балканкар” иска да има политическо лоби във всички партии и веднага директорът ми се обади. Водя китайците, двама професори и доцент, в болничната стая на Октай. Той не може да се изправи. За един месец нямало никакво подобрение. Лекарите започнаха да обменят информация с професорите за прилаганата терапия. Доцентът иска да види рентгеновите снимки. Като чу, че не са направили, тръгна да си отива. Как може в Правителствена болница такова безхаберие! Домакините правят всичко възможно да ни задържат, взеха да ни черпят кафе, докато експресно снимат Октай. Докторът му каза, че може да го изправи на крака и да спре процеса, но не и да го излекува. Октай смяташе, че това е наследствено искаше операция в Германия, но му казаха, че 90 процента от интервенциите са неуспешни и може да остане инвалид. Започна веднага иглотерапия, даде му и лекарства и след 10 дена бе на крака и го изписаха.
Тодор ГРОЗДЕВ
