Иконометрията е страст на българина, който ритал за Уивъноу
КОЛЧЕСТЪР-ПАЗАРДЖИК. Млад нашенец съчетава иконометрията с футбола и джудото. Иконометрия ще рече приложението на математически и статистически методи за анализа на икономическите данни. Мариан Стойков е на 25 години, но вече чете лекции в престижния университет Есекс в град Колчестър и графство Есекс. Завършил е банкиране в Англия, изкарал е магистратура по финансова иконометрия, а сега дълбае докторантура в сложна теоретична статистика с приложение в икономиката и финансите. Пък спортът просто е начин да „зарежда батериите”, докато печели медали, уж някак между другото.
Той е юноша на футболния „Ботев” (Пд) и е печелил републикански отличия
с „канарите” при подрастващите. Мариан е израснал в Пазарджик при дядо Ангел и баба Мария, иначе е от Раковски. На вметката, че може след време да дава акъл на нашите управници как да вдигнат брутния вътрешен продукт, Мариан отбелязва, че няма да е лесно, защото нашите управници сякаш работят на едни принципи, обрекли вътрешното производство на загниване. И това е статистика.
„В нашия университет преподавателите се занимават и с проучвателна дейност, а това ме привлича, казва Мариан. Единият ми научен ръководител Маркос Чеймбърс е на световно ниво. Публикациите му са в 3-звездни и в 4-звездни научни издания (по скалата от 1 до 4 на най-престижните световни научни списания), като повечето от тях са в 4-звездни, а той самият е редактор на един от 4-зведните журнали. Пия вода от извора, защото Маркос Чеймбърс се занимава точно с това, което ми е интересно и на мен.
Отивам аз при него с въпрос, върху който една седмица съм мислил. На него му отнема точно 10 секунди да ми отговори,
намирайки начин за решаване на проблема. Десет, защото трябваше да се изправи от стола и да отиде да си вземе химикал от далечното бюро и да се върне обратно”, дава пример Мариан. В момента е в края на втората „докторантска” година. Третата е последна, после може би ще влезе в т.нар. „комплишън иър”, в която има време да дооформи главите и да завърши писането на книгата.
„До момента съм преподавал основи на банкирането и основи на финансите, а като влязох във във втората година, ми дадоха вече и лекторство, освен преподаването като асистент - подготвителна математика на магистри. Занимавам се
с иконометрия, която в България не е от най-развитите науки
Това е смятане на икономиката или приложна статистика в икономията. С такава специалност спокойно мога да отворя частна фирма за анализи на статистически данни в сферата на финансите, това нещо ми отваря много врати. Имам приятел, с който завършихме „Банкиране и финанси”, сега е в централата на „Барклис”, една от най-големите банки в света,
чиято големина на активите е колкото на цялата британска икономика
Та приятелят ми казва, че с тая иконометрия мога да заповядам при тях и, че ще ме харесат. Аз не отхвърлям този вариант, или вариантът за индустрията въобще, макар че бих искал да работя най-вече в академична среда и да градя научна кариера. Занимавам се само с теоретична статистика в момента”, обяснява нашенецът. Засега плановете му определено са за оставане в университета. Както сам казва, построил е и е вложил доста неща там. Затова и не е подавал документи, нито се е изкушавал от караните стажове по банки и фирми.
Как се решил да замине. Баща му ходил на гурбет в Испания и Мариан и брат му Георги решили да видят как е там.
„Бях на 16, беше лято и с брат ми (той е с една година по-голям от мен) постояхме около месец на Иберийския полуостров, хареса ми в Западна Европа и един ден казах на нашите, като гледах как вървят тук нещата, че искам да уча в чужбина. Те нямаха против. Викам, ама с парите как ще се оправим. Не се притеснявай, казаха ми те, мерак само да имаш. Тогава се грабнах и отидох в университета „Есекс” в Колчестър.
Записах бакалавърска степен „Банкиране и финанси”, но и се засилих и там футбол да играя
Заиграх в университетския клуб. А пък клубът имаше 6 отбора. Подредени в различните аматьорски нива. Първият играеше в най-високото регионално. Аз почнах от четвъртия. Като стигнах във втория, ми сложиха „таван”. Има директор на спорта, който е и треньор на отборите и след всеки мач свиква капитаните на тимовете, те сядат и дискутират кой как е играл, ще пускат ли някой нагоре или ще го свалят надолу. Дойде време да се пробвам в първия отбор. Бях на резервната скамейка и единственият чужденец в отбора. Не можах да се наложа. Но не се предадох.
Заиграх в съседното селище до Колчестър - Уивънхоу,
или както му казват англичаните, Уивъноу. Отборът беше полупрофесионален, т.е., още по-високо ниво, което се пада осмо ниво на английския футбол след Премиершип. Бях два дена на проби и чак накрая реших да заиграя като централен защитник. „Защо не каза по-рано, че си защитник и само мъчиш работата като халф”, питаха ме всички. „Вторник те чакаме да подпишем, заповядай”, поканиха ме. Започнах с дублиращия отбор и направих 5-6 мача, докато вляза в кондиция, и така заиграх за първия отбор.
И станах единственият футболист, който е твърд и несменяем титуляр в отбора
Футболът в Англия е твърд, но момчетата не са касапи, просто играят по-здраво, казвам го като юноша, който е преминал в мъжкия футбол на Острова и може би съм субективен. При всички положения обаче се играе много сериозно. За първи път в Англия изпитах удоволствието да вляза в съблекалнята и да видя фланелката и гащетата закачени на закачалка, персонално с името ми. След завършването на мача ни хранеха. Не са ни плащали пари, но пък си има основен треньор, помощник-треньор, треньор на резервите, тогава търсеха и треньор на вратарите - никой от наставниците не получаваше заплата или хонорар.
А идваше да ни тренира даже треньор от школата на „Арсенал”
За една година на такива тренировки съм се нагледал, колкото тук за 10 години не съм виждал. Но вече бях на годинки и в един момент се отказах от играта.
На третата година приключваше бакалавърската степен. Дойдоха много добри новини от университета през април, че получавам стипендия за магистратура и за докторантура. Бях на 21 години. Реших, че от мен футболист няма да стане. Изкарах магистратура, сега съм на докторантска вълна и през септември догодина трябва да я завърша.
Затова започнах с джудо”, смее се преподавателят, който догодина ще получи мандат за президент на джудо клуба. Вече има три медала - два от университетски национални състезания, а третият - от клубно. А и на тези състезания конкуренцията също е огромна - при състезатели от 150 университета средно по 30 човека се събирали в категорията на Мариан, но това не му попречило да спечели бронзов медал. „Тренирам за удоволствие.
В университета има поне 20 спорта като се почне от стрелба с лък и крикет, и се стигне до зумба
Там имаме по две тренировки седмично, а в градските клубове, човек може да тренира всекидневно, стига да иска. Аз съм тренирал по пет пъти седмично, включително и плуване. Но „захапвам” и теоретичната работа. Спортът ме е научил, че ако искаш да правиш нещо, трябва да седнеш и да го правиш, вместо да се размотаваш. Виждал съм талантливи, но безхарактерни колеги. Седят и се чешат по главите, не им се прави нищо. На мен ми е много кеф. Нося си гена.
Баща ми и чичо ми са съответно инженер и ядрен физик
Майка ми е от Пазарджик, а баща ми е от Раковски. В първите години живеехме в Раковски, като бях на 12 се пренесохме в Пловдив, където отидох в Търговската гимназия, която впоследствие стана Национална търговска гимназия”, връща се назад в годините университетският учен.
Сега Мариан е в България и е донесъл бутилка специално уиски на баба си и дядо си в Пазарджик за златната им сватба. Те обаче знаят, че ги очаква още по-специален скоч догодина от тяхното момче. И книга с автограф.
Тодор ГРОЗДЕВ
