Здравейте,
Пиша тези редове, провокирана от статия в „Знаме” в броя от 19 септември „Предсмъртна изповед във Фейсбук”. Странно ми е да пиша това, но в последно време се замислям над истината за живота в България и за това как да го живея.
Живея в малък град и се питам ще оцелеем ли с майка ми тази зима.
През последните шест години имам чувството, че през цялото време живея на ръба и си удрям главата в стената. Защо ли. Ще се опитам да ви разкажа.
Всичко започна през септември 2010 г., точно по това време. Изведнъж се разболях и започнах да вдигам температура 39,5 и ставите ми да се подуват. Ходенето по лекари в Пазарджик не даде резултат. Бях в клиника в София, откъдето ме изписаха със същата температура. Върнах се в Пазарджик и постъпих на лечение в тукашната болница и така 37 дни- Коледа и Нова година изкарах в болницата. Болните в стаята се сменяха, а аз оставах. Станах около 37кг. Температурата беше свалена до 37,5 с антибиотици и бях изписана. Междувременно ми назначиха да пия медрол, който е кортизонов препарат, но без да ми изпишат с него калций и витамин Д.
Резултатът от това лечение е остеопорозата, която в момента лекувам
Малко след като ме изписаха, температурата отново се покачи и един приятел ме заведе на диагностика и лечение с чудо-апарат в Пещера. Не можете да си представите колко отчаяни хора видях там. Хора, които бяха изгубили всякаква надежда и се бяха хванали за това алтернативно лечение като удавници за сламка. Беше страшно и тъжно. Аз продължавах да слабея и вече бях 35 кг. Едвам ходех, а всеки ден трябваше да стискам едни електроди по един час на ден. Ставите на ръцете ми бяха подути, и затова тежестта поеха сухожилията. Е, сега съм с криви пръсти. Полза от това лечение нямаше. Приятели от Украйна ми уредиха да се лекувам при някакъв много известен доктор в Одеса. С тяхната парична помощ, съвсем сама на инвалидна количка и с температура 39 градуса, кашляща, и с подути лимфни възли, отлетях през Киев до Одеса.
Там приятели от Одеса наеха апартамент, защото частната клиника на великия доктор лекуваше само богаташи и нямаше легла
Разбира се, сама не можех да живея в този апартамент и с големи молби уговорих една приятелка от Кривой Рог да се грижи за мене. Всеки ден ходех в клиниката и уж нещо ме лекуваха. Диагноза си нямах, но докторът прочел нещо от епикиризата на пазарджишката болница, където имаше и ехинокок, и трихинелоза. Накара ме да се изплюя в една чашка и каза, че са видели ехинокок. Около мене цареше паника. Чух, че приятелката ми си говори по телефона с приятелите ми от Киев, че мога да умра. Тръгнахме по изследвания. Оказа се, че данни за ехинокок няма, но започнаха да се съмняват, че с подутите лимфни възли и стави може да имам лимфом. Беше страшно да чуя, че диагнозата може да е тази.
В Одеса прекарах съвсем сама Великден
През това време приятел от Петербург ме уреди за една от най-добрите клиники в града, но не можех да замина от Одеса и се наложи да си върна в България. И отново седнах в инвалидната количка и се върнах, за да си извадя виза за Русия.
През цялото време до мене в България бяха само четирима души и съседите. Майка ми, която се грижеше за мене като за малко дете-помагаше ми да се облича и събличам, защото почти не можех да вдигам ръце, водеше ме до тоалетната и ме къпеше. Един приятел-лекар, който е прекрасен и добър човек и идваше да ме посещава и дори ми помогна като плати застраховката ми за Русия.
Когато ми я донесе и каза, че е с репатриране, се разревах и му казах, че няма да умра
Една приятелка, която ме разхождаше от време на време и ме водеше до личния лекар, когато той не можеше да дойде до нас. Отделно искам да кажа, че много малко са личните лекари, които обръщат такова внимание на пациентите си, колкото него. Жалко, че се отказа от практиката си и отиде на работа в отделение.
Благодарение на братовчедка ми и мъжа й, които и до днес много ми помагат,
успях да взема виза и да замина отново с инвалидната количка за Русия
Преди да тръгна, температурата ми пак беше висока. Личният ми лекар беше притеснен и ми каза да му се обадя веднага, след като пристигнаИнтересното беше, че никой не искаше да ме закара до аерогарата. Единственият човек, който се съгласи и на когото ще съм вечно благодарна, се оказа моят зъболекар.
След това разбрах, че всички ги е било страх да не им умра по пътя
В Петербург ме посрещна единственият човек, който беше до мене през цялото време и който днес е мой съдружник - Константин. Той ме заведе в клиниката и всеки ден идваше да ме види. Междувременно вече бях станала 33 кг. След пет дни и един куп изследвания разбраха какво ми е и започнаха да ме лекуват. Три месеца изкарах в Петербург и с прекъсвания влизах в болницата, където ми вливаха лекарство. Струва ми се, че ще ви е интересно как хранят в една руска болница. На закуска - каша, кисел, чай, мляко, сандвич, плод. В 10 часа-йогурт. На обяд - супа, второ, компот, плод. На вечеря - салата, второ, чай. След 9 вечерта кефир. При изписването ми първия път лекуващата ми лекарка ме премери на кантара, за да види колко съм наддала.
Бях вече 35 килограма! Ура!
Жените от съседната стая, с които се бях сприятелила, се пошегуваха, че хората си разхождат кучетата на каишка, а Константин трябва да разхожда мене така, за да не ме издуха вятъра. Не знаехме дали тук го има лекарството, което ми вливаха там. Оказа се, че да, има го, но трябва да си го купувам и да си плащам вливанията всеки месец, независимо, че съм здравно осигурена. Константин ми заяви, че няма да ме изостави и ще ми помага да го купувам. Така две години плащах през месец по 978 лв., за да бъда на крака, а отделно всеки месец по 50 лв. за вливка. От 2013 г. лекарството мина по здравна каса, и започнах да го получавам, но през 6 месеца ходя на комисии в Пловдив. За вливанията продължавам да плащам.
През 2013-а с Константин решихме да направим съвместна туристическа фирма, за да мога да изкарвам пари
и да не се притеснявам за лечението си и за издръжката и ремонта на къщата, която по времето на боледуването ми и на заплащането на лечението ми съвсем рухна. Заплатихме лиценз от 5 хиляди лева и аз започнах да вярвам, че ще изградя една „империя”.
Междувременно от едното нищо се разболя майка ми. От две години е на легло и е жива благодарение на частното лечение, което успях с неимоверни усилия и заеми да й осигуря, че даже и ходи по малко. Наех жена, която да се грижи за нея, за да мога да работя.
Резултат - от къщата ми изчезна всичко ценно, което имах
Е, хубавото в този случай е, че вече няма какво да се открадне. От януари тази година се грижа за нея сама в разрушената къща и се мъча да правя бизнес.
Мислех,че ще имам хиляди руски туристи, но картината съвсем не се оказа такава. Съдружникът ми помагаше финансово в началото, но неговата сила не е да агитира хората да дойдат на почивка, или на винен тур в България. Свързах се с около 15 руски фирми, но - въпреки приемливите цени, с всяка изминала година туристите от Русия ставаха все по-малко, а това лято почти ги нямаше. Ако някой ви казва, че е супер да се занимаваш с туризъм и въобще с бизнес в България, не му вярвайте. Пазарът в Пазарджик, например, е разпределен и е трудно да пробиеш сред 27 други фирми, всяка от които предлага нещо на някого.
Едни си работят с училищата и за никого не е тайна, че предлагат изгодни комисионни на учители и директори,
ама това не били комисионни, а командировъчни, но де да знам какво точно предлагат, че да го предложа и аз. Други правят екскурзии, май без лиценз, ама и това не е важно. Важното е, че хората им вярват.
Решението ни да предлагаме екскурзии, които са нестандартни в чужбина, особено в Русия, и които никой не предлага, не носи особени резултати, въпреки че ги предлагаме в сайтове и ги изпращаме на цял куп колеги като обещаваме, разбира се, комисионна.
Всеки ден тези същите колеги, обаче, които са утвърдени туроператори, ни заливат с техни оферти, на когато им изпратим наши все едно, че не сме ги изпратили, защото не сме известна фирма. Решихме да пуснем предложение за почивка в Гърция в Грабо, тъй като работим с две утвърдени гръцки туроператорски фирми за Северна Гърция и Йонийското крайбрежие. Отговориха ни, че предложението ни не е интересно за тях. След това разбрахме, че
тъй като не сме голяма фирма, трябва да предложим нещо хем евтино, хем ново, че да ни вземат предложението
Обикаляме с една приятелка пенсионерски клубове и разнасяме предложения за екскурзии. Тя ми помага от чисто сърце, защото вижда, че ако не направя нещо, ще умрем от глад, Онзи ден в един от клубовете ни казаха, че предложенията са много и те ще изберат най-доброто за тях. Прави са-пазарна икономика и не можеш да им се сърдиш, ако изберат друг.
Опитите ми да се свържа с големи производствени фирми, на които да предложим съвместна работа, удрят на камък. Онзи ден една секретарка надменно ми отговори по телефона, че не може да ми запише час за среща с шефа си и да сме изпратели представяне на фирмата в писмен вид - и тогава, ако решат, ще ни определят среща.
Страшно е, но човек, който се занимава с бизнес, няма право на никаква помощ от държавата. Той, априори, е богат?!
Трябва да купувам лекарства за себе си и за майка си, памперси, да плащам осигуровки и данъци (между впрочем в Русия новите фирми не плащат данъци първите 10 години от съществуването си, за да могат да останат на пазара), да плащам сметки, да плащам вливания през 28 дни.
Чували ли сте за човек, който се занимава с бизнес и е заплашен от студ и глад и е на ръба на оцеляването?
Е, ако не сте, вече чувате.
Чудя се защо оцелях, и имаше ли смисъл тази борба за живот, когато този живот не води доникъде.
Мила НИКОЛОВА
* Самоличността на авторката се пази в редакцията.
