7000 километра, 13 града, 11 музея и хиляди произведения на изкуството…
Между 9 и 23 август музикантът Герган Ценов пропътува с автомобил разстоянието между Ню Йорк и Сан Франциско като целта му бе да посети всички големи музеи на изкуството по пътя си. 7000 километра, 13 града, 11 музея, хиляди произведения на изкуството от всички стилове и епохи. Помолихме го специално за “Знаме” да сподели впечатленията си от това невероятно пътешествие. Ето го и текстът на пазарджишкия композитор и диригент.
НЮ ЙОРК-САН ФРАНЦИСКО. В разказа на Натаниел Хотърн “Уейкфийлд” главният герой съобщава една сутрин на съпругата си, че заминава за няколко седмици по работа и… не се завръща през следващите двадесет години. Вместо това, той наема един апартамент на съседната улица и през следващите две десетилетия… наблюдава…
Въпросът, естествено, е: какво наблюдава Уейкфийлд?...
Идеята да прекося северноамериканския континент с автомобил за две седмици се зароди не много отдавна. Зароди се в един много кратък миг, в който и аз като всеки един човек “на попрището жизнено в средата” започнах да усещам (или да си въобразявам), че около тялото ми бе започнала да се образува една такава много фина и почти прозрачна паяжинка; толкова фина и толкова прозрачна, че, помислих си, ако не направех нещо драстично, при това веднага, само след няколко месеца, бях напълно сигурен, щеше да бъде вече твърде късно.
Първоначалната идея бе просто “да ударя пътя/to hit the road”,
както се пее в песента на Рей Чарлс, но съвсем скоро си казах: защо пък да не съчетая страстта си към пътуването с една друга моя още по-голяма страст, а именно - тази към изкуството. След няколкодневно внимателно проучване напълно промених маршрута на пътуването като го организирах около едни от главните художествени музеи в страната и така опорните точки на моето пътешествие се оказаха: Кливланд (Охайо), Толедо (Охайо), Форт Уейн (Индиана), Чикаго (Илинойс), Милуоки (Уисконсин), Сейнт Луис (Мисури), Канзас сити (Канзас), Оклахома сити (Оклахома), Албакърки (Ню Мексико) Големият каньон (Аризона), Лас Вегас (Невада), Лос Анджелис (Калифорния) и Сан Франциско (Калифорния).
Защо Калифорния?.. Защото през далечната 2001 година Калифорния се превърна за една година и половина в убежище за мен,
след като предишната година бях изгонен от едно от най-престижните училища за музика в света и след като в България армията бе по петите ми заради задължителната военна служба. В Калифорния намерих приятел, какъвто много малко хора в света имат щастието да имат - Георги Вангелов, човекът, който десет години по-късно щеше да бъде мой кум. В Калифорния започнах нов живот, който нямаше нищо общо с музиката - като продавач в магазин за дрехи, като момче за всичко в супермаркет,
като продавач в книжарница с размера на Младежкия дом в Пазарджик,
като охрана на един от най-големите офис-центрове в окръга. В Калифорния за една година пораснах. Затова и пътуването ми до Калифорния никога не е било туризъм, а е винаги като следвоенно посещение в Берлин на стар руски фронтовак.
Още преди да седна зад волана ясно си дадох сметка за два основни риска при едно такова “скоростно” разглеждане на толкова много и толкова богати музеи за толкова кратко време. Първият риск бе да се пренаситя. На всекиго от нас се е случвало да преяде с любимото си ястие и накрая вместо наслада от готварското майсторство на мама, да изпита единствено отвращение от животинския си нагон. Така и за мен щеше да е истински кошмар
да се завърна в Ню Йорк с физическа непоносимост към Рембранд и Ван Гог
Вторият риск бе да се завърна в Ню Йорк просто с колосално количество информация, която информация през следващите няколко седмици и месеци бързо да избледнее и изчезне като че ли никога не съм пътувал и като че ли нищо не съм видял. Затова възприех следната стратегия: всеки музей разглеждам по три пъти - първият път много бързо обикалям всички галерии и чисто схематично се запознавам с общото съдържание на музея; при втората обиколка правя подробна фото-сесия на всички експонати, които съм намерил за стойностни и красиви; при третата обиколка бавно и напълно спокойно разглеждам, този път “за себе си”, всичко, което наистина се е откроило в съзнанието ми при първите две обиколки. Така още след първите няколко музея много бързо установих, че произведенията на изкуството са като хората, с които първоначално се запознаваме и си изграждаме някакво бегло впечатление; после при втората ни среща тези впечатления се затвърждават, променят се или отпадат; а накрая при третата среща ние сме вече добри приятели и това поставя взаимоотношенията ни на съвсем друга основа - един вид, вече сме на “ти” един с друг.
За любими произведения сред тези, които видях, не бих искал да говоря, първо поради факта, че “любимо” съвсем не означава “стойностно”, а и поради факта, че
в процеса на цялата тази гигантска музейна променада самото понятие “любимо” напълно отпадна
Едно от обещанията, които си дадох преди да потегля от Ню Йорк, бе, че няма да пропътувам цялото това разстояние от 7000 километра единствено, за да се насладя за пореден път на любимите ми творци и отново за пореден път да пропусна всички останали. Така още в Кливланд пристъпих прага на първия музей с напълно непредубедено и отворено за всякакъв вид изненади око. Но колкото и лесно да звучи това, трябва да си призная, че почти във всеки един музей по пътя си се улових поне веднъж да си казвам: “Гергане, престани за миг с твоите Рембранд и Ван Гог, защото си заприличал на естетически фундаменталист!”.
Аз винаги съм бил враг на поголовното и хаотично разглеждане! Когато със съпругата ми Диляна преди години
живеехме на няколко пресечки от музея Метрополитън в Ню Йорк, аз ходех всеки ден в музея,
като си налагах да не разглеждам повече от 20-30 картини на ден. Така позволявах на мозъка ми да прекара повече време с предмета на изкуството и съответно да извърши по-продължителен и по-задълбочен анализ на видяното. Това е много важно, ако човек иска да изучава разгледаното. Но при това мое пътешествие аз реших да си поставя една съвсем различна задача, която повечето специалисти биха определили като налудничава или непрофесионална, но която на мен лично ми донесе усещания, които няма да забравя никога. Реших и аз като Гьотевия Фауст да видя възможно ли е човек да се пренасити с това, което му носи толкова силно удовлетворение. И още по-вълнуващо, възможно ли бе и аз като стария доктор да разгледам толкова много и толкова затрогващи земни прелести, че и аз като него да възкликна в един момент: “О, миг, поспри!” Добрата новина бе, че не бях сключил договор с дявола… Или поне така си мислех в началото на моя воаяж!
Първите симптоми на “интензивната процедура” не закъсняха. Някъде към Сейнт Луис, точно по средата на континента, сънищата ми вече бяха изцяло обсебени от видяното в галериите. Когато си затворех очите виждах младия Карлос Касагемас в обятията на своята любима от картината на Пикасо “La Vie” или кошмарите на войната от литографиите на Гоя. По улиците на Канзас сити виждах лица от картините на Макс Бекман, а между Канзас сити и Оклахома сити се наложи да се обадя на Диляна, за да ми направи резервация за първия най-близък хотел, защото за пръв път през живота си се стреснах на сън докато шофирам. И в съня си зад волана (със скорост 150 километра в час) отново сънувах сцени и лица в масло, в бронз, в мрамор. Ние всички знаем остроумното изказване на Оскар Уайлд, че “животът е отражение на изкуството” и винаги се отнасяме към тези негови думи с ироничен скептицизъм,
докато не се събудим една тъмна нощ зад волана и не установим със студена пот на гърба,
че това, което до вчера е било художествен експонат, сега се е превърнало в наша действителност.
Вече споменах, че още от самото начало на моето пътуване започнах да правя подробни снимки на всичко, което ми се струваше съществено, не само в музеите, но и по улиците на съответния град. Също така, още в Кливланд си дадох сметка, че би било глупаво и крайно егоистично от моя страна само аз да се наслаждавам на видяното и започнах да публикувам снимки и кратки видео клипове в социалната мрежа. Малко по малко, галерия след галерия и град след град, първи приоритет за мен бе вече не толкова какво аз ще разгледам, а ще успея ли да споделя разгледаното с приятелите ми от цял свят. Коментари като: “Благодаря ти, че сбъдна една моя мечта и че ме направи съпричастна на нещо, което аз никога няма да мога да направя!”,
ме накараха да разбера, че това пътуване не бе само мое
Оттук нататък пътешествието ми бе вече много по-интересно и, най-важното, много по-смислено, защото в този момент си дадох сметка, че в това мое пътуване може би има нещо по-важно от картините, които разглеждах, а именно - хората, с които споделях тези картини.
Естествено, човек не просто така тръгва абсолютно сам на двуседмично трансконтинентално пътешествие. По-горе споменах за оная тънка, тънка паяжинка, която при занижено внимание много лесно и много бързо се удебелява и втвърдява, докато човек не се окаже в един момент в плътен и непробиваем ковчег, изграден от илюзии и делнични навици. Така че не много след тръгването си напомних, че ако тая паяжинка някой ще я разплита, по-добре тоя някой да започне веднага. Аз винаги съм си представял как един ден ще поема по самотния път, нарамил големите философски въпроси на непосилното битие,
и когато пристигна в Тибет или в Асизи, всички тези непосилни въпроси ще са се преобразували по магически начин в спасителни и възвисяващи отговори
Сега, след края на моето пътуване, мога спокойно да кажа, че последното нещо, което в момента ме интересува на тоя свят е какъв е смисълът на живота и кога слънцето ще изгасне. Така че вместо да започна да предъвквам в съзнанието си всички ония клиширани въпроси, на които не са намерили отговор много по-подготвени от мен ценители на изкуството като Сократ и Кант, реших да направя нещо, което може би нямаше да разреши тежките дилеми, но за което поне имах достатъчно време.
Реших от Ню Йорк до Сан Франциско да си помисля за всички важни хора в живота ми
Във “Война и мир” Толстой говори за това колко важно е войникът на бойното поле да си намери нещо, за което да си мисли, за да се спаси от кошмара на настоящата или предстоящата битка. И може би и тази моя на пръв поглед безсмислена игра бе и моят начин да се отделя от хипнотичната сила на безкрайната пътна лента пред мен. Така през следващите петнадесет дена през съзнанието ми премина всеки един човек, който някога по някакъв начин бе преминал през живота ми и бе оставил някаква следа. Мислех само за онези хора, които бях запомнил с добро; покрай враговете и злосторниците преминавах с благосклонно пренебрежение. Баби и дядовци, родители и роднини, верни другари и далечни познати, всеки получи заслуженото време и внимание като споменът за всеки един от тях, естествено, бе съпроводен от толкова много и толкова щастливи събития, че
на няколко пъти спирах да зареждам бензин без да се налага, защото се улавях, че си говоря и се смея сам на себе си
Кой знае, може би човек трябва за миг да се докосне до лудостта, за да види и оцени важните неща около себе си!
Последната точка в моя маршрут бе Сан Франциско със своя Музей на модерното изкуство. Събудих се рано сутринта, качих се в колата и в момента, в който потеглих към Града на свободата изведнъж и съвсем неочаквано си казах: “Достатъчно музеи!”… Бях видял достатъчно за едно пътуване.
Тогава се обърнах назад и с изумление установих, че това, което се бе запечатало най-силно в съзнанието ми не бяха картините на Рембранд, а бяха лицата на хората, които срещнах по пътя си.
И лицата на хората, които, чак сега си дадох ясна сметка, толкова много ми бяха липсвали из пътищата на Америка…
Стана ми смешно, защото осъзнах, че в края на краищата и аз като бедния доктор Фауст бях изрекъл фаталните думи: “О, миг, поспри!” И дяволът (съвсем основателно) си поиска залога. А залогът бе висок, а именно - да изгубя хард драйва с всичките снимки, които бях направил от Ню Йорк до Калифорния. Явно проклятието на моя Мефистофел бе да видя най-красивите гледки на Америка без да съм в състояние да ги запазя. Много от снимките от колекцията ми бяха публикувани от мен в интернет,
но най-скъпите, тези които имаха значение само за мен, изчезнаха безвъзвратно.
Нямах желание за нищо, исках да потъна в земята, исках светът да се провали вдън земята…
И все пак се качих в колата и подкарах към Сан Франциско. Натиснах газта и просто карах без път и посока. Минах по огромния Голдън Гейт, минах покрай плаващите къщи на квартала Саусалито, минах по Кей 39 с морските лъвове и затвора Алкатрас, минах по приказната спираловидна улица на Ломбард стрийт, както и по други стръмни улици, на които човек има чувството, че колата му ще се преобърне, минах покрай сградите на оркестъра и операта на Сан Франциско, минах покрай големия паметник на моя герой генерал Симон Боливар, наречен от хората на латинска Америка El Libertador (Освободителят)…
Минах покрай моя предишен живот отпреди 15 години, когато бях загубил надежда, че някога отново ще се занимавам с музика…
И дали заради паметника на Освободителя или заради уникалния климат на Сан Франциско, най-сетне се почувствах освободен. Този последен ден от пътуването ми бе започнал с усещането, че ще получа инфаркт заради изгубените снимки, но завърши със спокойното усещане, че най-важните спомени от едно истинско пътуване не могат да се поберат в един хард драйв, а само в сърцето…
И да се върнем на главния въпрос: какво е наблюдавал Уейкфийлд двадесет години?
Мисля, че е наблюдавал своя живот, който човек може да види и оцени само когато се отдели от него, само когато се отдели от хората около себе си, само когато за няколко минути полудее в пустинята Мохаве и започне да говори и да се смее сам на себе си, само когато картините на Макс Бекман се смесят с уличните минувачи на Оклахома сити, само когато човек вече не иска да заминава, а да се завърне.
Герган ЦЕНОВ
