Постигнах всичко, за каквото мечтах, сега е време за почивка
Ренета Камберова се прибра на родна земя. На летището тя и съотборничките й от ансамбъла по художествена гимнастика бяха посрещнати като национални герои. Пазарджик също се радваше на успеха на своята Рени - последната ни такава радост бе доста отдавна - когато Георги Георгиев спечели бронза на татамито в Атина през 2004-а и за това след това стана почетен гражданин. След многогодишно препускане, в което имаше незабравими спирки като абсолютната световна титла в многоя в Измир, грандиозната световна титла в Монпелие или миналогодишните титли в Ташкент Ренета буквално не знаеше на кой свят се намира и със смях ни попита кой ден сме днес, когато уговаряхме интервюто. Ние обаче знаем. Тя е там, където са стъпили най-големите български спортисти.
- Рени, пресипнала си, дано да е от даване на много интервюта.
- Не, от олимпиадата е. Като ходихме на закриването, ни валя дъжд, доста проливно валеше. Още тогава ме започна, но си донесох тук простудяването (смее се).
- В петък ме попита кой ден сме. Успя ли да си поемеш дъх от цялата весела лудница?
- Още свиквам с мисълта, че като се събудя, не ме чака тренировка. Честно казано, много е приятно това. Вчера си говорихме с майка ми, тя ми каза: „Мамо, радвам ти се”, аз й викам: „Виждам”, а тя: „Да, обаче по навик гледам колко е часът, за да не ти прекъсна тренировката. Нали по навик изчислявам кога има първа тренировка, втора тренировка…” Много е странно и много различно.
- Едва ли ти се е случвало често да не бързаш за тренировка.
- Максимум четири дни е било, когато периодът е подготвителен. След световни първенства обикновено ни отпускат малко повече почивка - две седмици.
- Остана ли ти време да изгледаш съчетанието на Русия? Имаше бурни дискусии, че рускините не заслужаваха златния медал и можеше да ги изпреварите като в Казан за Световната купа…
- Руският отбор трудно може да бъде изпреварен даже от по-добри отбори. Може би трябва да има четири момичета, които буквално да влачат петото, но и тогава пак е съмнително (смях). Аз не разсъждавам много върху това, защото съм наясно какъв ни е спортът и колко е субективен. Изключително съм благодарна за нашето трето място, защото в тази конкуренция, при положение, че всеки по всевъзможен начин бута и натиска да е в тройката, всеки има подкрепата на някого. Като си връщам лентата, понеже много говорих с момичетата, с нашите съдии, докато бяхме там, всъщност разбирам, че нашето трето място буквално сме си го взели. Нищичко от него не ни е дадено.
- Само вие си знаете какво е било в нощта преди това - след седмото място на квалификациите.
- Да, аз сбърках и това беше първата ми грешка за 8 години. Моята грешка не беше единствената, но аз бях единствената, която говори за това. Защото мен не ме е срам от това, че съм сбъркала, в крайна сметка, на всеки се случва. Много пъти сме го говорили - когато нещата се получават и си в по-горна позиция, всички са с теб и много те обичат. Когато обаче има някакъв проблем, има промяна в поведението на хората. За съжаление, това ще го кажа само пред теб, но след първите ни съчетания и седмото място в квалификациите в някои от нашите треньори също имаше промяна в поведението.
- Искаш да кажеш, навикваха ви повече от обичайното или нещо други?
- Не беше само навикване, но не искам да задълбавам. Вече е минало. Но ми беше много болно заради това нещо. Сега много се радвам. Знам, че нещата ги мога, но допуснах една такава грешка. Точно това си говорих с част от щаба. Че този ден не означава всъщност нищо. Това е една квалификация и дали си първи или осми, няма значение, защото финалите са на другия ден. И с майка ми говорих много. И на другия ден нещата се обърнаха.
- Не знам за треньорите, но народът ви подкрепяше като луд и след квалификациите, майка ти сигурно ти го е казала.
- Да, получихме много подкрепа и след това седмо място, но ако бяхме завършили зле, не мисля, че щеше да е това, което е. И без олимпийския медал направихме страшно много, но факт е, че останахме четири години след Лондон именно заради Рио. За да си поправим грешката.
- Тя тогава дойде точно накрая…
- Да. И ако сега се беше повторила… Затова преди финалите се питахме „Добре, къде сбъркахме?”, „Защо така се получава?” Само ние си знаем през какво преминахме с Цвети и след като се случи нещастието с нея. И на европейското успяхме да играем без грешка. И стигнахме до отговора, че сме сбъркали, защото прекалено много сме мислили. А мисленето се оказа всъщност не толкова важно.
- Когато се случи трагедията с Цвети, ти каза през сълзи „Забранявам да се говори срещу нас!”. Някой от медиите, които ви ядосаха, извини ли ви се?
- На мен лично никой не ми се е извинил. Същите хора се направиха, че нищо не се е случило и сега казват, че са много щастливи. Един от журналистите, срещу когото най-остро реагирах, след състезанието дойде да се снима с мен и ми обясняваше колко е горд. Замълчах си, защото не беше моментът и не исках да си развалям настроението. Но помня добре в тежките моменти кои хора са заставали до нас.
- Тогава си замълчала, макар че в отбора ти си човекът, който има какво да каже по всяка тема. Кога обаче си оставала безмълвна?
- Оставам безмълвна, когато имам проблеми с гърлото (смее се). Иначе ми е изключително трудно да си държа устата затворена. Не обичам да има нещо с недомлъвки, нещо недоизказано. Затова и след като стана това с Цвети, бях човекът, който говори най-много. В момента (в събота на обяд, б. р.) останалите момичета са при нея в болницата, а аз останах, за да не й пусна някой вирус. Но помолих момичетата да й предадат колко много я обичам и, че ще отида да я видя веднага след като се оправя.
- Цял живот тренираш и се състезаваш. Разкажи малко повече за началото.
- Бях на 6-7 години. Много харесвах този спорт и не правех разлика между художествена гимнастика и фигурно пързаляне. Представях си как се пързалям и развявам лента. Докато бях в предучилищна, дойде една госпожа, казваше се Воденичарова (за съжаление не помня малкото й име), която ни даде бележки. В момента, в който отидох в залата, вече не ми харесваше. Уплаших се, но мама: „Хайде, днеска последно-днеска последно” и в крайна сметка 18 години си останах „днеска последно” (смее се). При г-жа Воденичарова тренирах само година, а след това отидох при Вили Петкова в „Диляна”. От Вили научих толкова много неща. Безкрайно я уважавам и страшно много й благодаря. Тя бе причината да дойда в София - убеди и мен, и родителите ми (особено майка ми беше твърдо против). И до днес сме в прекрасни отношения, а тя ме посрещна на летището… В „Илиана” от перспективна гимнастичка вече попаднах твърдо в националния отбор…
- Кога за първи път отиде на дискотека?
- Сравнително късно. Май бях на 16. Имаше детска дискотека и с момичетата от „Герена” отидохме. Беше от 18 до 22 часа, нещо такова. Но и след това много рядко ми се е случвало да ходя на дискотека, защото няма как да съм в кондиция. Сега с момичетата празнувахме.
- Имаш ли Фейсбук профил?
- Не. По никакъв начин не ми липсва. На всички им е страшно интересно как така нямам, след като хората постоянно говорят за нас. Имам Инстаграм, което е нещо доста по-безобидно. Аз съм от хората, които обичат личното си пространство и не искам да си разказвам живота във Фейсбук.
- Така хората не знаят имаш ли приятел?
- Не ми се говори за това нещо, честно казано.
- Коя ти е любимата храна?
- Страшно обичам домати със сирене. Хляб, домати и сирене мога да ям постоянно.
- Е, българи сме все пак.
- Ами да, обичам традиционната кухня, непретенциозна. Обичам мама да си ми готви.
- А любима забранена храна?
- Пица. Ама вече нямаме забранена храна.
- Броила ли си всички тези медали? С ансамбъла са 81…
- Да. Последния път с майка ми като ги броихме, моите бяха около 130. Все пак бяхме индивидуалистки преди да се съберем в ансамбъла и всяка една от нас бе реализирана по някакъв начин. Макар че доста често казват, че сме събрани от кол и въже, не съм съгласна, всяка от нас имаше потенциал, който надградихме.
- Преди да оставихте на федерацията купите…
- Ние не решихме да ги оставим, както се писа. Ние си ги поискахме. Илиана Раева каза, че това са купи на федерацията и не сме в правото си. Но ние продължаваме да мислим, че това е нещо наше, изцяло заслужено. Може би ще имаме втори разговор (смее се)
- Кои купи искаш да сложиш в твоята витрина?
- От тези в залата, може би „Отбор на годината”. Това е нещо много скъпо за мен. Също така имаме една награда, „Аз съм България” мисля, че се казваше, за принос за всички българи, направили нещо за родината, не само спортисти, а българи от всички сфери. Това много ме впечатли и искам да си взема тази награда. По един или друг начин (смее се).
- Ти отдавна раздаваш автографи, но кога за първи път усети и меда, и жилото, на славата?
- Когато взехме медала в Монпелие, бях много притеснена, направо треперех, виках си: „Хората как го правят това нещо”. И след това започнахме да се появяваме полека-лека по телевизия, да говорят за нас. А жилото - напоследък също го усетихме.
- Ива Ананиева каза: „Приказката завърши с щастлив край”. Но имаше ли моменти, когато преждевременно си събирала багажа и си искала да си тръгнеш?
- Хубавите моменти са си хубави и само те се показват на хората. Без да е клише, но зад всичко това стоят наистина толкова нерви, труд и лишения… Илиана Раева ме попита какво ще правя сега, няма ли да си поддържам фигурата, да се занимавам със спорт. Казах: „Ами да, с бокс”. „А защо с бокс”, попита тя. Защото толкова съм насъбрала през годините, че искам да удрям по нещо. Събрала съм толкова много напрежение от усилията всеки ден да си позитивен и мотивиран като влезеш в залата. Понякога има дни, когато това е страшно трудно. Трудно е да превъзмогнеш себе си. На състезание всички са страшно нахъсани, но истината е, че лично за мен най-трудно ми е било да се справя с мене самата. Да си надвия на ината, когато примерно треньорът ми повиши тон или каже нещо, което не мисля, че е правилно, но трябва да си прехапя езика.
- А какво ще правиш оттук нататък. Освен бокса?
- Много обичам гимнастиката. Но в един момент ми идваше вповече. Обичам креативната част, много помагам на треньорите в измислянето на орнаменти за триката, много ми харесва и това, и това да мисля за елементи на съчетанията, за търсенето на музиката. Предполагам, че в един момент ще се върна в гимнастиката. Не знам дали ще съм треньор. Може би, ако получавам покани от чужбина за две-три седмици, бих се занимавала с деца, но на този етап не искам да вляза в залата и всеки ден да съм там. Имам нужда от почивка. Искам да осъзная какво съм направила през годините, защото ние не го осъзнаваме още. Ето, олимпиадата свърши, аз за първи път си лягам спокойна. Не помня кога за последно съм изпитвала това. Искам да осмисля, да си пусна клипчета, да видя нещата отстрани. Все още съм вътре в нещата и не мога да видя цялата картинка. Искам да се порадвам на това, което съм направила. Осъзнавам, че то се случва на много-много малко спортисти, но не мога да го осъзная в цялост.
- Сигурно ще има време и за море?
- Със сигурност. Но още не съм мислила даже за това. Имах едни планове, които се промениха и сега трябва да си правя нови. И сега съм в процес на изготвяне.
- Вдигнахте високо летвата пред новия ансамбъл… Да чакаме ли нова радост след 4 години?
- Силно се надявам. Те наистина са прекрасни момичета като състезателки и личности. Илиана каза: „Те ще постигнат повече от вас” и аз от сърце им го желая. От цялото си сърце. Ще им помагам с каквото мога и ще се радвам за тях. Аз съм постигнала всичко, което съм искала. Цял живот съм мечтала да бъда вицесветовна шампионка и на много хора им е странно, но аз знам колко е трудно това в нашия спорт. Станах и вицесветовна шампионка, и световна шампионка, имам пълен комплект медали от световни и европейски първенства, а сега и бронз от олимпиада. Господ ми даде повече, отколкото съм желала. Сега е време за почивка.
Тодор ГРОЗДЕВ
