Историята на Pura Vida Organic Farm ни бе разказана от Кристиан. Той говори за фермата за чиста храна с блеснали очи. За него, за съпругата му, която в момента е в Ню Йорк, а и за цялото семейство, тя е кауза и начин на живот.
Една от причините двамата да се захванат с биоземедилие е емоционална - бащата на Валя претърпява злополука. Пада от високо и чупи гръбнака си на две места. Дълго време е неподвижен. Лекува се у нас и в Чехия.
- По време на мъчителното му възстановяване решихме, че трябва прекарваме повече време със семейството. Периодът бе изключително тежък за него и ни хрумна идеята, че може би ще успеем да го "вдигнем" психически, ако направим семеен бизнес. Знаете, че когато човек е ангажиран и му се случват хубави неща, той
буквално заживява нов живот
Освен това, когато си идвахме в България, много трудно намирахме чиста храна, дори в биомагазините. Първоначално смятахме да отглеждаме житни, плодове и зеленчуци само за лична консумация, но постепенно всичко се разрасна.
Ниви и лозя Валя и Кристиан купуват от две години и половина. Миналата есен засяват 25 декара с биолимец. Това е първата им култура. През декември продължават с бейби спанак, марули и зелен лук, а през пролетта - с 16 сорта домати, два сорта краставици, 5-6 сорта пипер, люти чушлета, тиквички "Цукини" и "Манголд", патладжани, марули, магданоз, босилек.
Овощните дръвчета също се множат в спретнатата им градина, в която се редуват полиетиленови оранжерии и насаждения на открито. Отделно гледат лозя.
В началото не им било лесно, защото нямали понятие от земеделие, особено пък от био.
- Изгледахме много видеа в интернет,
прочетохме доста книги
Няколко от авторите буквално са утъпкали пътеката. Освен това, има семинари, има DVD-та. Валя ходи да разглежда биоферми в Америка, аз пообиколих винарски изби. Стига да искаш, ще намериш откъде да се учиш. С напредването на технологиите възможностите се увеличават.
Затова и искам да кажа на хората, които мечтаят да направят нещо в този живот, да не се плашат, че не могат. Няма нещо, което да е непостижимо, има ли човек желание. Трябва обаче и много труд.
80 процента от семената Валя и Кристиан донасят от САЩ, защото искат да са сигурни, че са без ГМО, че са сертифицирани и лицензирани от най-престижната агенция за контрол на органичните храни в света.
- Притеснявахме се да не се окажат неподходящи за почвите и климатичните условия тук. Но всичко стана, което е още едно доказателство за това какво богатство е плодородната българска земя.
Сред използваните семена има и типични за нашия край, предавани и съхранявани от поколение на поколение. Кристиан дори планира да участва точно с тези плодове и зеленчуци на специално организирани пазари, на които фермери и производители обменят
автентични български сортове
В Pura Vida Organic Farm за почвата също се полагат немалко грижи. Не се третира с никакви химикали. Използват сеитбообръщение, биохумус от червени калифорнийски червеи. Оре се и се фрезова само при нужда.
А готовата продукция се радва на интерес. Валя и Кристиан нямат проблеми с реализацията й. Продават предимно в София - на ресторанти и на частни клиенти.
- Установяваме контактите главно чрез социалните мрежи. Хората прочитат за нас, свързват се, опитват. Препоръчват ни и един на друг. До момента не сме дали и лев за реклама. Може би е шанс, а може би просто сме интересни. Млади, успели в професиите си и
изведнъж се връщаме тук и стартираме от нищото нещо съвсем различно
При това - на място, което е абсолютно недружелюбно за инвестиции, но напук на всичко - влагаме сърцето и душата си!
Макар да се занивамат със земеделие сравнително отскоро, тези млади хора вече са се сблъсквали с препятствия:
- Изключително трудно е за един млад предприемач да развие какъвто и да било бизнес по нормалния начин. Тромавата администрация не помага и не окуражава. Няма никаква политика за реализация на готовата продукция, което за мен лично е скандално. Не знам да го има в друга държава. Разбирам, че във всеки отрасъл има големи играчи, които играят на други нива, но трябва да се помисли и за малкия, и за средния бизнес. Без подкрепа и със спънки от страна на държавата, е абсурдно.
Друг типичен за родните земеделски стопани проблем също е застигнал Валя и Кристиан:
- Няма работна ръка, особено мъже. Трудно ще намериш някой, който да работи с желание, а за всеки бизнес точно това е от решаващо значение. Обяснявам си го отново с държавната политика, която не направи нищо, за да задържи трудолюбивите и предприемчиви наши съграждани.
Колкото и да ми е неприятно да го кажа, като че ли на мъжете повече не им се работи, отколкото на жените. Не знам откъде са доходите им, но явно предпочитат удоволствия като лов, гълъби, карти и други пред това да запретнат ръкави. За съжаление, за прекалено много хора в България сякаш важи поговорката:
"По-добре гладен, отколкото потен!"
Завистта, която среща у нас, също огорчава Кристиан:
- Да завиждаш на хора, които са предприемчиви, които се борят - за мен е обяснимо. Намирам го за уникален феномен. Да искаш някой да се провали, да не успее, само за да не види колко жалък си ти самият, т. е. за собствено успокоение... Страшно е.
Или пък това непрестанно гонене на келепира. Всичко да се прави с тънка сметка. Не да дадеш и да чакаш да получиш, а все да търсиш бързата печалба. Да вземеш някакви пари на мига и по възможност - без работа и без усилия.
Засега времето на Валя и Кристиан минава между Ню Йорк и Аканджиево, но и двамата са свикнали с непрестанните пътувания.
- Нещата около фермата се развиха много бързо. Не бяхме съвсем подготвени за всичко, което ни връхлетя. Скоро ще имаме по-конкретни планове.
Нямаше как да не попитаме Кристиан как гледа на Аканджиево, който никога не е живял на село, но е бил в най-големите световни мегаполиси:
- Винаги ми е било много екзотично да идвам тук. Виждам специфиччната красота на това място, която местните хора като че ли не оценяват. Всеки зелен стрък, спокойствието, птичките - всичко ми прави впечатление и ме радва. В моите очи това място има огромен потенциал. Не се концентрирам върху негативите, а върху това какво би могло да бъде. И ще се опитам да го създам поне в моя микросвят в Аканджиево.
Мария ДЪБОВА
