ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ-ПАЗАРДЖИК. Художничката Снежана Стойчева дари 77 стенописни икони за три храма край Гоце Делчев. Два от тях са разположени на два върха в Пирин планина, а единият от тях днес празнува, защото носи името на Свети пророк Илия. Трите пък заедно с малката църква в полето образуват равностранен триъгълник. Знаем, че освен като символ на Света Троица, триъгълникът е равнозначен и на хармонията, а Стойчева се стреми към нея. Това обаче е само едната страна на триъгълника - другата е обещанието, което е дала на лекарите и на себе си - да рисува, за да допринася за тази хармония. Третата страна е обратната връзка - реакцията на хората, които търсят с очи Бога посредством тези икони.
- Казваш, че македонците са по-особени българи, Снежана. Каква беше реакцията им, докато те гледаха как рисуваш?
- Да, наистина са особени. Усещаха, че това зографисване има и ритуален характер, идваха, поздравяваха, и понечваха да ми целуват ръката. Те там всички карат джипове, мнозина от тях са големци - бивши депутати, бивши кметове и всякакви други началници. Искаха да целунат ръка, а това в първия момент ме смущаваше, но после свикнах.
- Ти изписа три храма за една година. Този на „Свети Пророк Илия“, който е точно срещу внушителния паметник на войводата Гоце Делчев, както и „Възнесение Господне“, издигнат на върха Гергьовска скала и „Света Троица“ в полето срещу село Мосомище. Последните две са построени от Илия Копривленски.
- „Свети Илия” е на 1500 м надморска височинав местността Попови ливади, а там има 42 иконописа. Човекът, който направи тая църква, се казва Румен Русков от село Мосомище. Синът ми Кирил Кирилов-Стен Леон ми помогна в работата. Остават още 30 икони, които ще работя в Пазарджик… Но защо да ги изреждам храм по храм - какво значение има. Ктиторът на другите две църкви е Илия Копривленски. От мен се искаше да рисувам и аз рисувах. Боите, четките и платната закупувам от специализиран магазин в Солун. Ктиторите ми покриха разходите за четките, за грундовете и боите, безплатен беше трудът ми.
- Ти претърпя животоспасяваща операция и след това даде обет, че ще дариш икони, усети ли нещо свръхестествено, докато работеше?
- Да, знаеш, че операцията продължи 12 часа, но с работата се залових един месец след изписването от ИСУЛ, за да се отблагодаря на Бог затова, че оцелях.
Иконата на Свети Георги я посветих на хирурга д-р Сотиров, посветих икона на доц. Спиридонова, която освен в „Хигия”, работи и в ИСУЛ, третата посветена икона е на д-р Владимиров, шеф на хирургия в „Хигия”. Четвъртата е на проф. Драганова, математичка в Минногеоложкия университет… Ако приемем за свръхестествено това, че колкото и слабичка да бях, не се уморявах и след 13 часа работа. Буквално, спирах само за трийсет минути на обяд, за да хапна, и продължавах. Изписването на икони ме зареждаше. Всеки цвят и подцвят се редуват, наслагват се един върху друг и един до друг… Подцветовете, които оформят дрехата, например, са цели седем. Та рисувах и не се уморявах, гледах как животинките се погаждат помежду си и колко мъдрост има в действията им.
- Трудно ли ти беше? Сама в огромната вила през зимата?
- Не, аз си почивам, когато изписвам светите образи. Това са хора, отдали живота си за вярата. Обичах да слушам тишината в гората, в полето, да наблюдавам конете, които всеки ден минаваха край мен. Конят е най-изящното и красиво животно, приело безропотно робството на човека. Като видя конете, спирам да рисувам и излизам на верандата. Поздравявам хората и се наслаждавам на тези красиви животни. Сутрин им пожелавам лек ден, а следобед ги каня да пием по чашка кафе. Коне-тежковози, които мъкнат трупи до 1200 кг. Чух много случки с тях, но една от тях ме потресе. Лазар Караджов е един от собствениците на коне. Имал прекрасен кон-тежковоз Рапид. Един големец поискал да го купи, предложил куфар, пълен с долари. Но Лазар му казал, че никога няма да се раздели с Рапид, когото обичал като син. Месец по-късно лошият човек отровил и Рапид, и кобилата му. Със съпругата му дълго плакали. Когато видях г-н Караджов по-късно, го попитах за случая. Очите му се напълниха със сълзи. „Така е било писано”, каза, но гласът му се задави. И заговори за общата картина, за планината, превзета от „големите хора”, и попита гората на хората ли е. И има ли човеци между нас.
Как си със здравето сега?
- Добре, слава Богу! Всъщност не знам медицинската си картина, не съм ходила на изследвания, но се чувствам отлично. И смятам да работя и пак да пазя вегетариански режим. Искам да оставя и нещо след смъртта си. За България, за децата, за внуците, защото човешка ръка не разваля Божи храм. България е малка, но китна, цветна, пълна с птици, ухаеща на бор и дъб. Доц. Спиридонов, д-р Спиридонова и акад. Дамянов се бориха да живея, да мога да вляза пак в храма.
- Знаем, че си учила иконопис в Гърция при грузинския професор Владимир Нидзадзе.
- Той не ме прие лесно. Каза, че жена трудно ще се вмести в образа на иконописец. „Какво?! Българка? Жена и иконописец?! Не, не, не”. След една година промени виждането си. „Ти имаш голямо търпение”, каза ми, впечатлен, че изписвам с малки детайли и големите двуметрови икони, все едно са малки. А тогава имаше и друг любопитен момент. Един ден една кола наби спирачки пред ателието ми в Палини, на Касандра, Халкидики. Оттам се измъкна цял с позлата епископът. Станах от стола и се мушнах в единия ъгъл в ателието. Епископът влезе като вихър и започна жадно да разглежда иконите. Мен не ме забелязваше. Седна, съзерцава Девата известно време. После рязко стана, оправи епатрахила си и се обърна към мен. Подаде ми ръка, понечих да я целуна, но той я дръпна. „Имаш златна ръка. Пази я. Аз трябва да ти целуна ръка, но съм епископ”, каза ми и излезе. След тази среща ми се е случвало той да ме вижда по пътя, да спира колата, да ме качва и да ме развежда по църкви на Халкидики, за да гледаме стенописи.
- Гледаш философски след „заточението” над Гоце Делчев.
- Няма как да не гледам. Гледах и през очите на един кон цялата суета на хората и ми изглеждаше неуместна. В началото на май пристигнаха трийсетина ловци с огромни оръжия и джипове. Три дни изпозастреляха много нещо в гората - зайчета, сърнички… Това ли е човекът? Питах ги, а те отвърнаха, че убивали заради тръпката. И то само стари и мъжки животни… Но гордост ли е да убиеш глухар точно в любовния му танц? А и те ли са тези, които трябва да определят кой да живее и кой да умре? Да не са богове? Само хора са. За червеите. Някой ще каже „Тая пък коя е да съди”. Изписала съм 10 божи храма за 16 години. За това време се отказах от светския живот. И не претендирам, че раздавам мъдрост или правосъдие. Но осъзнах, че няма по-ценен дар от живота. Материята се разпада, а къде ще се понесем, след като склопим очи, зависи от нас. Хирургът помага за временния живот, а иконата - за вечния.
Тодор ГРОЗДЕВ
