СЕПТЕМВРИ. Вчера България отбеляза рождения ден на Васил Левски. След една година ще честваме 180 години от рождението му. Една снимка разказва за потомствените революционери от фамилията Петкови от Голямо Белово, Пазарджишко и връзката им с Апостола.
През май 2016 г. в дома на Кирил Кръстев от Ветрен дол - правнук на водача на Априлското въстание в района Мито Дамянов, беше открита неизвестна снимка на Георги Петков и приятелите му Михал (…), Васил Стойчев и Костадин Иванов. Кои са хората на снимката? На втория ред правият отдясно Васил Стойчев е родом от с. Белчин, Самоковско. Бил е калугер в Рилския манастир.
Преди Априлското въстание хвърля расото и се заселва във Ветрен дол
Връзката му с Георги Петков предполага, че е участник в подготовката на въстанието. Фактът, че снимката е запазена от сина на Мито Дамянов - Кръстю, не е случаен. Мито Дамянов и Васил Стойчев са се познавали и вероятно са участвали заедно в Априлските събития. Големият син на дядо Мито - Ангел, става кум на Васил. Васил Стойчев има внуци Димитър, Спас, Васил, Петър, Георги. Спас Стойчев има внук Спас Любенов Стойчев, понастоящем калугер в манастира Кръстова гора.
На първия ред вляво е Георги Петков. Кой е Георги Петков?
В своята революционна дейност Левски многократно посещава Пазарджик и околните села. През 1869 г. по време на втората си обиколка из страната, той основава революционен комитет в Пазарджик. Тогава поп Михаил Радулов - водач на въстанието от Голямо Белово,
се среща с Левски в Петковия хан в Пазарджик
„Аз бех млад поп. Дякон Левски дойде в Пазарджик на Петковия хан в шопски рабаджийски дрехи, саде катран, наденал една катраница на един остен и я носи на рамото си. Николаки Петков ми каза: „Този е Дякон Васил Левски“. /НБ „Кирил и Методий“ Ф.397/
Ханът е собственост на участниците в Априлското въстание братя Никола, Георги, Иван и Костадин Петкови от Голямо Белово. Баща им Петко Ханджи е известен дарител в Пазарджишко. През 1850 г. подарява голямата икона на Исус Христос в църквата „Успение на Св. Богородица“ във Ветрен дол. Притежава голям хан и в гара Сарамбей, част от който и досега съществува. Намира се след надлеза, отдясно по посока Велинград. Този хан е една от трите запазени постройки в България, в която е отсядал Левски
Това са Женския метох в Сопот, къщата на Ганьо Маджареца в Карлово и Петковия хан в Септември. За последен път той се укрива в него от 10 до 14 декември 1872 г. Оттук тръгва по последния си маршрут през с. Стряма, Сопот, Троянски манастир, Ловеч и Къкрина. Ханът е в тежко състояние и се руши. Само една паметна плоча напомня, че тук е пребивавал Апостола.
Около 1900 г. ханът вече не работи. В писмо от 10 януари 1908 г. Иван Петков, намиращ се по търговски дела в София, пише на брат си Костадин в Пазарджик да уреди продажбата на хана: „Тия дни догде постоишъ празен, гледай та понареди нашите работи тамъ, както за половината ханско место, така и за материала и за лозето, и ако стане нужда иди в Сарамбей…“/ОДА Пазарджик Ф 429-К лист 52/. Първият купувач е Стоян Биволарски (род. 1855 г. , починал 1957 г.). След него много години в нея живяха синовете на Георги Разпопов - Стоян ( Тери ) и Михаил. Те го продават на Бела Мария. Съседната къща е на Кирил Гугутков, който е на 88 г. На 15 март 2015 г. той разказва: „Дядо ми е купил нашия парцел от собственика на хана, родом от Белово“. Другият съсед на хана Крум Пепелянков разказва: „Ханът се състоеше от кръчма, големи помещения за спане, обор и плевник за сено и фураж. Тук са се срещали и разменяли стоки търговци от Пазарджик и Пловдив до Костенец и от Чепино до Панагюрище. В къщата, която остана, живееше дядо Стоян Биволарски.
Той ми е разказвал, че е участвал в създаването на революционен комитет от Левски
Присъствали са 39 души съзаклятници от района. В хана през капак на пода се влиза в скривалище. Там много пъти е отсядал Левски. При нужда през скривалището се излизало на брега на блатото, което се намираше пред нас. Оттук с лодка през тръстиките по рекичката Калиман се излиза в дъбовата гора около Бабачков гьол и местността Бистрица, стигаща до днешните заводи“.
Братя Петкови са имали сестра Мария, женена за Алекса Даскалов. В Пазарджик освен хана на баща си, са имали и колониален магазин. Фирмата им е известна отпреди Освобождението. Търгували са с Цариград, Одрин, Самоков и Пирот.
След Априлското въстание Николаки е заточен и умира в гр. Коня
в Турция. Единият от братя Петкови - Георги, има син Тодор Петков (род. около 1880 г.). Със съпругата си Райна се заселват в с. Ветрен дол. Членове на БРСДП (т.с.) и нелегалната БКП. Занимавал се с пчеларство. Живее под наем в старата къща на Никола Палозов, която беше до детската градина. Никола Палозов (1919 г. областен съветник в Пловдив, 1925 г. кмет на с. Ветрен дол) е син на Георги Палозов (Палаозов) от с. Варвара, приятел и съратник на Мито Дамянов от с. Ветрен дол - водач на Априлското въстание в района на гара Саранбей. По-късно купува 4 декара ливади от наследниците на братята Ангел и Кръстю Митови- синове на Мито Дамянов и построява къща. Около 1990 г. наследниците на дядо Тодор продават имота на Димитър Захариев (Шашмата). Там сега се намира хотел-ресторант „Радовата къща“. Синът на дядо Тодор - Петко Тодоров Петков, е роден около 1900 г. в с. Ветрен дол. Преследван от полицията през 1923 година и
осъден на смърт, избягва във Виена, където работи с Георги Димитров
След това е в Чехословакия, където завършва „Индустриална химия“. Там се запознава с полската еврейка, лекарката Ида Малец. Раждат им се три деца. Най-големият от братята е роденият през 1932 г. Теодоро Петков. През следващата 1933-а са родени еднояйчните близнаци Любен и Мирослав (Мирко) Петкови.
Петко Петков участва в гражданската война в Испания 1936-1939г.
Като интербригадист се сражава срещу войските на ген. Франко. Предполага се, че е починал в Испания след войната. Съпругата му Ида заедно с децата си Теодоро, Любен и Мирослав емигрира във Венецуела. И тримата от съвсем млади се включват в нелегалното комунистическо движение и са особено дейни в протестните акции срещу диктатора Перес Хименес. По време на една такава демонстрация през 1956 г. е убит единият от близнаците - Мирко. На 23 януари 1958 г., когато в Каракас избухва гражданско-военното въстание другият близнак Любен предвожда щурма на сградата на Националната сигурност. После се включва и в партизанското движение. Заловен е през 1962 г., година по-късно бяга от затвора, пак отива в планината. Когато партизанското движение се разпокъсва Любен емигрира в Куба. През 1973 г. се връща във Венецуела, и е арестуван, защото има издадена 18-годишна присъда за терористична дейност, но скоро е пуснат на свобода. По-късно Любен Петков работи в националната телефонна компания, занимава се и с износ на цимент за Куба. Умира от рак през 1999 г.
Още по-колоритни са перипетиите на баткото Теодоро Петков
(бел. ред., „Знаме” е писал преди време за пълния с авантюри и обрати живот на Теодоро и братята му). През 1960 г. той завършва с отличие икономика в Каракас, в Централния венецуелски университет, чиято студентска организация оглавява. Влиза във Венецуелската комунистическа партия още 17-годишен, издигайки се и до член на Политбюро. И Теодоро като Любен се включва в партизанската война. Петков участва в отряди на градските партизани. Заради него хунтата през 1957 г. създава прецедент. Тогава в сражение е убит по-малкият му брат Мирко. Режимът на Маркос Перес Хименес обявява 24-часово прекратяване на огъня, за да може Теодоро да се появи в града за погребението на брат си. На два пъти го залавят, като и двата пъти става герой в зрелищни бягства, въплъщавани после в книги и филми. През 1971-а, Теодоро напуска ВКП заедно с Помпейо Маркес. Причината е в дълбоките идейни разногласия с ръководството на партията
заради навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г.
Теодоро и Помпейо основават социалдемократическото Движение към социализъм, което съществува и днес. Заради тази постъпка Теодоро Петкоф е дамгосан в България. След излизането си от компартията на няколко пъти властите в София отказват да го допуснат в страната. През 80-те години на ХХ век Теодоро Петкоф идва няколко пъти тихомълком у нас, но отсяда при роднини в Пазарджик. През декември 1993 г. е назначен за министър на координацията и планирането в правителството на Рафаел Калдера. Петков става и главен преговарящ с МВФ. При правителството на Уго Чавес преминава в опозиция. Някогашният партизанин и до днес е ревностен противник на Чавес, когото остро критикува от страниците на вестника си „Тал куал” („Така,както”). Теодоро Петкоф е на 83 години. Преди няколко години той отстъпи мястото си в политиката на по-млади хора и продължи да се занимава с журналистика. На 6 май 2016 г. българският потомък бе удостоен в Мадрид с наградата "Ортега и Гасет", която се присъжда на журналисти с особен принос в борбата за демокрация и човешки права.
Стефан МЕРАЧЕВ
