„Но в Пазарджик съвсем мюхлюз трябва да си, та да не си намериш хляба. Работа колко щеш. И макар сама, с пеленаче на ръце, майка ми кретала покрай баба, чичовците и стринките.
Конопищата бяха опрели досами къщите. Много коноп гледаха тогава хората, защото и конопена фабрика имаше в града. Ама това растение иска бъхтане. Да не мислиш, че от полето направо във фабриката го карат? Не. Като насечем стеблата, най-напред се топят във вода. Връзват се на гръсти и с коли ги карат ту до Тополница, ту на друга една рекичка наблизо, Гомнянка ù викаха, ама водата ù беше чиста. Рибки се въдеха в нея, тънки едни такива - виолчета. Баба Ана вареше чорба от тях. Като се накисне хубаво конопът, вадят го, сушат го и тогава почва яката работа. Мъненето. С един дървен станок бият, бият - докато опадат клечките и остане влакното.
Кълчища, ако си представиш, на повесма, на повесма.
Ей така съм ги запомнил нашите - коноп да мънят. Не че и друга работа не вършеха, но в главата ми са останали черни от прах като цигани, превили гръб, блъскат с тежката мънилка, докато дъх не им остане. Аз нали бях сираче, наглеждаха ме, галеха ме, ама за работа не ме жалеха. И щом събрах сили - мънех. Я ми пипни мускула! Още можеш да си счупиш пръстите… Лете помагах в работата, а иначе учех като другите и да не ти се хваля - сечеше ми пипето за уроците. В Говедарското училище почнах. Не знам как ти се струва на теб, но хората без подигравка му викаха Говедарското, защото си беше най-редовно училище, и хубаво училище. По някое време говедата се били събирали сутрин в двора му, преди да ги карат на паша. Оттам значи – Говедарското. Защото Пазарджик селски град падаше малко, сума ти народ и говеда гледаше, и овце, от земеделие се прехранваше. А училището си имаше име и за пред хора - „Георги Брегов”.
Това описание е още в началните страници на романа „Балкански грешник”, а образът на Пазарджик силно присъства в неизвестната за широката пазарджишка общественост дебела книга. Неизвестна за нас, но известна в България, че и в Гърция и Германия. На Балканите всички псуваме съдбата си и само турците си запушват ушите като го правят, пише Димитър Кирков, но „Балкански грешник” не е само повествование за герой, който задъхано приключенства в пет балкански държави и навсякъде обстоятелствата му налагат да приема местно име, нрави, обичаи и… традиции. Новата българска литература се задъхва от претенциозни разказвачи на истории, които само разказват голи истории, понякога даже безинтересни или копиращи познати разказвачи. Това обаче е четиво с много философия, народопсихология, с публицистичен (и неслучайно) поглед, детайлно проникновен в балканската душевност и въпреки това глобален. Кирков знае, че на тесните Балкани всеки е голям и преголям и затова дрехата го стяга и се пука по шевовете. Но знае и рецептата за балканското междусъседско добруване. Да станеш техен.
При представянето на книгата в Германия (по повод наградаване на автора) Барбара Байер казва, че ако някой от нейните приятели там иска дефиниция на Homo Balkanicus, тя ще му прочете три-четири страници от този роман. Така, както друг читател в интернет възкликва:
Огромен като мащаби и стил роман!
До преди няколко години не подозирах, че съвременните български автори съществуват. А те са тук, и още как!
На „Балкански грешник” попаднах случайно и останах очарован. От стила на автора, живите му герои, интересните истории и най-вече от разсъжденията му за живота, балканците, човешката природа и мотивация.
Споделям мнението му, че балканците се мразят едни други така страстно и жестоко, защото у другия виждат себе си. И никак, ама никак не им харесва това, което огледалото отразява... И любят също така страстно, както никои други на света. Но приятелството и предателството често вървят ръка за ръка...
Кръстопът между Изтока и Запада, който обрича родилите се и израснали на Балканите на вечно раздвоение - стремеж към западното и един ориенталски начин на живот и битие. Две несъвместими състояния и от там предопределената вечна борба и душевни мъки…”
И накрая нека завършим с още един откъс от романа. Един от многото, служещи за отправни точки за размисъл, каквито само хубавата книга може да даде.
“Ах, какви герои сме имали! Ах, какви подвизи сме вършили! Да живее Велика България! - вдигна подигравателно Парашкевов десница подобно запасния офицер. Втренчили сме се в миналото, сякаш не живеем в сегашното. И знаеш ли защо го правим? За да скрием с миналото какви говеда сме в момента! Кой съзнателно, повечето несъзнателно, но така работи гузната ни машинка. Чрез историята искаме да оправдаем собствената си некадърност, мързел и мърльовщина. Тука ни стиска чепикът! И не че миналото толкоз тачим, ами себе си искаме да извиним, че всеки ден проваляме България с личното си поведение. С лошо свършена работа, с кръшкане, с шмекерлъци и бъркотия на всяка крачка.”
Димитър Кирков („Балкански грешник”)
Тодор ГРОЗДЕВ
