„Балкански грешник” е и роман-епопея, а неотдавна пазарджишки и софийски приятели на книгата го преведоха и качиха в сайта greekreporter.com. Роман, който почти сигурно не сте и чували, но ако прочетете, ще видите Пазарджик такъв, какъвто никога повече няма да бъде. И балканският човек такъв, какъвто винаги е бил. За това говорим с писателя Димитър Кирков. Той е роден през 1945 г. в Пловдив. Завършва СУ "Св. Климент Охридски" (1970). Доктор на филологическите науки (1983). Работил е във в. "Литературен фронт" (редактор, 1970-1972), издателство "Наука и изкуство" (редактор, 1974-1982), сп. "Септември" (редактор, зав. отдел "Проза", зам. гл. редактор, 1982-1991), сп. "Летописи" (зам. гл. редактор, 1991-1998). Автор е на критически изследвания, на автобиографичната книга "Спирки из рая" (1998), в която също силно присъства темата „Пазарджик”, на романите "Хълмът" (1986, 2004), "Любов в ада" (1989, 1994), "Балкански грешник" (2001, 2006), "Формула на гибелта" (2003) и др. Негови произведения са превеждани на руски и немски език. Носител е на четири национални литературни награди. През 2003 г. в Берлин Немско-българската културна организация "Хъшове" удостоява романа му "Балкански грешник" с наградата "Берлински хъш". Превежда от руски език автори като Вл. Соловьов, Н. Бердяев, Л. Шестов и много други.
- Г-н Кирков, романът „Балкански грешник” прилича донякъде на главния герой. Скита из други градове, даже и държави, а досега не е представян в Пазарджик, макар в него именно Пазарджик да е мястото, от което тръгва героят и духът му постоянно се връща там - защо?
- На този въпрос могат да отговорят ония местни културни дейци, които се занимават с такива задачи. Но ще призная, че не съм особено огорчен, защото не обичам твърде безразборните премиери, срещи и пр. Те имат смисъл, доколкото основна част от публиката познава произведението.
- Майка Ви е от Пазарджик, но бихте ли разказали повече за връзката си с нашия град?
- Освен родовата ми връзка с града, в Пазарджик прекарвах немалка част от детството си. Всяка ваканция - и зиме, и лете - бързах при баба Наска и дядо Личо. При това завърших ІV клас в прекрасното училище „Георги Брегов”, наричано тогава по стара традиция Говедарското. Роден и израсъл съм в Пловдив, обичам тоя град, но Пазарджик ми даде нещо незаменимо и неповторимо. Смея да твърдя, че именно тук е мястото, където в най-ранно детство открих Божия свят със своята кожа, с изострените сетива на диво зверче. Това са хилядите и хиляди усещания, чрез които вечното мироздание и преходният човек се запознават. А тези екзистенциални възприятия, макар често неосъзнати от нас, играят огромна роля във всеки човешки живот. И ако има едно второ нещо, което дължа на Пазарджик, това е неговият богат, образен, експресивен език.
- Доколко автобиографичното се покрива с патилата на главния герой? Аз лично не вярвам, че Димитър Попов ви е разказвал тези истории. Откъде толкова детайлно познавате атмосферата, живота и дори начина на мислене на всички тези балканци?
- Разбира се, Димитър Попов е литературен герой, измислено лице-посредник. Що се отнася до автобиографизма, той пронизва всички равнища на романа. Известно е, че каквото и да разказва писателят, той описва своята душа. Ако говорим за балканската атмосфера, живот и начин на мислене, показани в романа, тук наблюдението, познанието са неотделими от интуицията и въображението, защото, ще призная, не съм скитал толкова продължително и авантюристично из балканските страни.
- Кои са прототипите на героите? Познавате ли в живота юнак като Караканьоти, който може да скъса обувка с голи ръце? А някой Парашкевов, който си връзва колците с доматите със скъпите вратовръзки и им говори на „Вие”?
- Зачатъците на действителни образи вървят ръка за ръка с измислицата, те са изменени, допълнени, моделирани съобразно логиката на разказа. И това се отнася не само за юнака Караканьоти и ексцентричния пазарджиклия Парашкевов, но и за такива художествени образи като Зоица, Сеид ефенди и дори малоумното гърче Зизу.
Ще допълня, че в „Балкански грешник” има не един и два намека за действителни лица, мои близки. Те не могат да се разгадаят лесно и нямат друга цел, освен че са закачки, своеобразна игра. Включително в романа съм зашифровал датата и мястото на раждането си като бъдещ хроникьор на протичащите събития.
- Разкажете за „патилата” на романа, писан цели 9 години? Кога писането беше най-тежко и кога вървеше като по вода?
- Завършването на романа се проточи, защото възникваха разни външни пречки, включително инфарктът, който ме сполетя. Иначе самото писане вървеше леко, за мен беше забавно като някаква увлекателна игра. Голяма част от книгата написах в старопланинското село Люти дол, близо до Мездра, където имахме малка къщичка. Докато обикалях из балкана, в главата ми се редяха сцени, диалози, перипетии, може би по-живописни, отколкото на белия лист. Това време, втората половина на 90-те години, беше благословено за мен. А „патилата” започнаха, след като завърших романа. Близо три години той бе подлаган на унизително разтакаване, докато през 2001 г., като плод на две издателства, излезе една крайно некачествена книга, със стотици грешки от всякакъв характер. Ето защо смятам за автентично едва второто издание от 2006 г., осъществено от изд. „Захарий Стоянов” с редактор Иван Гранитски.
- Знам, че е преведен на гръцки през 2005-а. В кои други държави е превеждан и какви бяха отзивите на чужденците?
- Освен на гръцки (изд. „Кедрос”, 2006, преводач Панос Статоянис), романът не е превеждан на други езици. Що се отнася до отзивите на чужденци, ще отбележа, че през 2003 г. „Балкански грешник” получи в Берлин една неочаквана награда, назована „Балкански хъш”. Наградата току-що беше учредена от Дружеството на българските студенти в Германия, една многобройна и добре организирана общност. Не знам как романът ми е попаднал на някой от членовете му, той го препоръчал на други хора, после си изписали още екземпляри от България, разпространили ги и в крайна сметка решили да обявят своя награда за художествено произведение, създадено в родината им, като започнат в „Балкански грешник”. Получавал съм и други литературни отличия, но това бе особено вълнуващо, трогателно за мен, защото беше спонтанна инициатива на млади хора, без каквато и да е намеса на обичайните у нас журита с техните съобразявания, игри и интриги. В препълнения салон на Българския културен институт в Берлин романът беше обстойно представен от двама видни българисти - преводачи и литературоведи, Норберт Рандоф и Барбара Байер, които студентите бяха поканили. Заедно със статията на Димитър Танев, отпечатана у нас, това бяха най-задълбочените тълкувания и оценки на произведението. По-късно части от техните доклади бяха публикувани в сп. „Пламък” и „Литературен вестник”.
- Определят „Балкански грешник” като балкански екшън, аналитичен, есеистичен, философски… Резултатът много различен ли беше от първоначалния замисъл?
- Идеалните замисли почти никога не съвпадат с реалните резултати. „Балкански грешник” беше замислен в пет части. Освен „българската”, „гръцката” и „турската”, смятах да представя също така подробно похожденията на героя ми в Югославия и Румъния. Но текстът се разрасна дотам, че пред спуснатите тогава издателски бариери трябваше да търся компромис - хем да не увеличавам значително обема на романа, хем да запазя географския му гръбнак. Изход намерих в няколко ретардации, избързвания, които съдържат възлови елементи от житието-битието на героя в последните две балкански страни, така че да се почувства цялостният облик на приключенията му. Ако става дума за подхода, стила, изграждането на образите и т.н., романът се развиваше докрай съобразно първоначалния замисъл.
- Героят на романа е приет като свой навсякъде, защото всеки го е мислел за свой. Каква е рецептата за балканско побратимяване?
- Такива рецепти винаги са се оказвали несъстоятелни. Затова не искам да се присъединявам към тях, нито пък пазя подобна лековита билка. Но очевидно е, че по-доброто взаимно опознаване, включително литературното, би омекотила предразсъдъците и недоверието.
- Винаги разнородните Балкани днес май са по-чисти от бежанци, отколкото Европа. Плаши ли ви перспективата, която очертават тези преминаващи потоци? Какви прогнози виждате за света на фона на сянката на „Ислямска държава”?
- Плаши ме стопяването и изчезването на българския народ и българския език. За това пресушаване на извора съм писал няколко пъти, включително и в „Балкански грешник”. Всеки един от милионите ни емигранти може да бъда разбран и оправдан, но крайният резултат е трагично саморазрушаване на общността. И то защото не успяваме да създадем нормален живот тук, на своя земя. А патриотизмът от разстояние, който понякога бива демонстриран, има нищожна цена... А „Ислямска държава” е носител на безумни идеи, осъществявани с фанатична стръв и отвратителна последователност. Едни идеи обаче могат да бъдат надмогнати преди всичко от други идеи. Идеите, макар и погрешни, са неуязвими от бомбите, от военния отпор. Или постигнатият резултат е временен и частичен. А какви духовни идеи може да противопостави Западът, християнският свят? Поставете се на мястото на някой убеден привърженик на Ислямска държава. Какво ще види той на първо място у нас? Гнусни извратености, разюздани нрави, вопиющи несправедливости, безмерна алчност за консумиране на всякакви развлечения и блага, които водят до осакатяване и на човека, и на природата. Това, разбира се, е едностранчива характеристика на западния свят, но не може да се отрече, че е ясно видима съставка от общия ни облик. Тук пред погледа изниква и доминира природният човек, който се забавлява, кълчи, кланя се пред фалшиви идоли, плюска неуморно, а духовният човек, какъвто е идеалът на християнството, е натикан в миша дупка...
- Дядо ви Личо е бил забележителна личност в Пазарджик не само, защото се е познавал с Дан Колов - той ли запали искрата у бъдещия писател Димитър Кирков?
- Искрата, или по-скоро изкушението да пишеш, има много източници, но без съмнение духовните стремления на дядо ми Илия Кожухаров са един от подтиците, за да тръгна по тоя трънлив път.
- Героят на „Балкански грешник” признава, че е човек на играта. За него играта е действителност и действителността е игра. Каква е действителността - повече романтична като смъртта на Караканьоти? Или повече прозаична като брадавицата на изникналата от нищото „старуха” Зоица - изгубената някога единствена любов на главния герой?
- Действителността, както и играта с нея, са непредвидими и неизчерпаеми. Те винаги ще изненадат и най-необузданата фантазия. В тази необозримост мен винаги ме е привличала смесицата на фарса и трагичното, на смешното и печалното и мисля, че този ракурс присъства в повечето мои произведения.
Тодор ГРОЗДЕВ
