Мона Чобан е българска писателка. Родена е в Плевен. Завършила е литературния институт „Максим Горки” в Москва.
Авторка е на първия български чиклит роман (жанр в художествената литература, който представя съвременния свят на жените често хумористично и лекомислено) „Сексът не е повод за запознанство”, отпечатан от издателство „Кръгозор” през 2005-а. Вторият й роман „Никакви мъже повече…до следващия” излиза в същото издателство през 2006-а. През следващата година издава сборник с новели „Раз,два, три”.
От 2009-а Мона Чобан живее в Париж и започва да твори в други литературни жанрове. Последната й книга е „Доста”.
При едно пътуване из Родопите открива селцето Киселчово, на 30 км от Смолян. В това забравено от Бога място, заедно със съмишленици сътворява чудеса - фондация и артцентър с ателиета, в които се провеждат етно уикенди за възраждане на изоставеното село и позабравените български традиции.
Мона Чобан гостува във вторник в панагюрската библиотека „Стоян Дринов”. Това бе повод да разговаряме с нея.
- Г-жо Чобан, Вие сте известна като първата авторка на българските чиклит романи. Как ги посрещнаха от дамите в България?
- Книгите бяха изчерпани в доста висок тираж. Това ме кара да мисля, че бяха посрещнати с голям интерес.
- След време се насочихте към български сюжети. Последният Ви роман е „Доста”. За какво се разказва в него?
- Това е за една история от Кримската война.
- Какво стана с идеята той да бъде филмиран?
- Идеята не е моя. Но ще имам повече информация, когато дойде ред да представя сценарий за филма.
- Учила сте в Москва, живеете в Париж. Как решихте да замените френската столица с едно място в Родопите?
- Аз не съм го заменила. Просто съществувам на няколко места едновременно. И сега ме хващате с пътуване.
- Как поделяте времето между Париж и Киселчово?
- На едното място е семейството ми, за което се грижа, а на другото - къщите. Това не ми се вижда необичайно. В Париж живея повече виртуално - интернет, фейсбук, далечни приятели. В Киселчово няма интернет и животът ми е реален - въздух, тишина и приятели, които непрекъснато пристигат, непознати, които участват в ателиетата на артцентъра и сетне ти стават приятели. На това място сътворявам това, което си измислям. Навярно затова съм така привързана към него. Там всичко зависи от мен, там имам възможности… Та в последните години си мисля, че явно така съм устроена - да не мирясвам.
За Киселчово тръгнах след битуване в два мегаполиса - Москва и Париж, с мерака за отшелничество. А го докарах дотам, че най-интензивното ми живеене е в село с 18 старци.
Животът ми там е като на всеки селски човек. Доста по-различно, отколкото в града, но много по-приятно и много по-истинско. Там е изворната вода, нормалната храна, която я няма в големите мегаполиси. Всичко е много по-различно, но много по-нормално, много по-истински, отколкото този живот, който ние живеем.
- Защо смятате, че с етно уикендите в Киселчово ще възродите селото заедно с хубавите родопски традиции. С какво се занимавате на тези уикенди, има ли интерес към тях?
- Аз не смятам, че с това ще го възродя, но селото ще се оживи по някакъв начин. Аз ги правя, защото ми харесват, и виждам, че се харесват и на други хора. На тези уикенди месим хляб, правим сапуни, неща, които сме знаели, но сме ги забравили. Събират се хора от цяла България, от чужбина…
Измина един месец, доста наситен с ателиета. Предстои демонстрация на уменията на единствения български дервиш. И след това ще имам малка почивка. Предстои ми връщане в Париж, защото учебната година там започва твърде рано, на 1 септември. Имам две дъщери.
- Доволна ли сте от срещата в Панагюрище?
- Доволна съм, разбира се. Съжалявам, че не можах да разгледам града, защото престоят ми беше много кратък. Но беше много хубаво.
Дима БОЙЧЕВА
