Небивал подем в Сарамбей започва с построяването на железницата през 1873 година
През септември Септември ще отбележи 50-годишнината си като град. Селището е със стара история - възниква в края на XIV век - 1395-а година, когато номади от Менемен, известни като Саруханци са преселени в Ромелия и са настанени в земите на днешния град Септември под името Саруханбейлю. Според изследванията на историка Григор Бойчев, по времето на Султан Мехмед II Саруханбейлю е част от мюлка (имот, който може да се продава, наследява и т.н.) на Давуд паша, който по-късно става вакъф, т.е. неотчуждаем имот или имущество. Селището се развива интензивно,
особено се разраства оризопроизводството,
което се обуславя от близостта на Марица. Към 1570-а година общият приход от Саруханбейлю и околните оризища на вакъфа възлиза на 36 848 акчета.
В "Кратък регистър на джизието на неверниците във вилаета Филибе (Пловдив), отнасящ се за 1633-1634 г." е записано: "Сархан бегли - 31 къщи". По-късно, в списък за броя на немюсюлманските домакинства, предвид облагането им с поголовния данък джизие, Септември се споменава като: "Сарухан Бейлер - 31 ханета".
За да се обработват земите, принадлежащи на вакъфа, била необходима работна ръка. Така се заселват цели фамилии българи, които с годините увеличават своята численост. През втората половина на XVIII век или началото на XIX век (годината е спорна),
беят построил висока кула с бойници (мазги) за отбрана,
за да пази земите си и най-вече пътя към Самоков.
Фактът, че Сарамбей лежи на пътя, който води за Траянови врата, е предпоставка тук да има място за почивка и отдих на пътниците. През втората половина на XIX век в Сарамбей хан държи Петко - ханджия от Варош махала в Татар Пазарджик. Той е един от големите ктитори в региона.
Икони, подарени от него, има на царския ред на иконостаса в църквата във Ветрен дол,
а за Сарамбей закупува книгата "Месецослов", издадена през 1840 година.
В "турското село Сарханбегли", както го описва пътешественикът Хайнрих Барт през 1862 година, има една джамия и едно кафене. Селото се ползва от "изключително благосъстояние". Около него са засадени овошки и зеленчуци, лозя и орехови дръвчета. Наблизо се намирала къщата и чифлиците на Ахмед бей.
Небивал подем в своето развитие Сарамбей започва с построяването на железницата през 1873 година
Наименованието на селото след Освобождението на България се променя на Сараньово. Гарата остава с името гара Сарамбей до 1935 година, когато е преименувана на гара Сараньово.
Гарата и железницата стават предпоставка за увеличение на населението в Сарамбей, както и многото занаятчии за обслужване на това население - хлебари, ковачи, ханджии, талигари, кожари, налбанти, мелничари и др.
След Освобождението на България, село Сараньово и гарата остават в територията на Източна Румелия (подвластна на султана), в Татар Пазарджишкия департамент, в чийто състав са включени няколко околии - Татар Пазарджишка, Ихтиманска, Пещерска, Панагюрска и Копривщенска. По инициатива на Гаврил Кръстевич през 1880 година се извършва преброяване на населението - "Официална статистика на Източно-Румелийското население".
Село Сараньово се състои от 112 къщи, 207 домакинства, 970 жители - българи и 132 турци
Десет години по-късно, през 1890 година, селото вече има 130 къщи. Намира се почти в полето. Основният поминък е земеделието. В Сараньово има две оброчища, които селяните почитали на празниците - "Св. Георги" и "Св. Троица". По това време вече е била построена и църквата "Св.Вкм. Харалампий". Гарата също се развива интензивно. През 1910 година, според "Резултати от преброяване на населението на Царство България", община Сараньово, която включва Злокучене, Сараньово и гара Сарамбей, има вече 1900 жители, като 1343 са жителите на селото, а 253 -на гарата.
Мочурливите места около гарата са засадени с чинари през 1917 година
- практично, защото те изтеглили влагата от почвата. В южната част на селището има градини с овошки, с плодовете на които местните търгуват на самата гара.
Гара Сарамбей придобива стратегическо значение след 1921 година, когато започва строежът на теснолинейния път към Добринище.
Един от първите кметове на Сараньово е Георги Петров Ангелиев, родом от Радилово,
който се занимавал с търговия на дървен материал на гара Сарамбей. Вероятно за него дописник на в-к "Зорница", Цариград, казва: "кметът на това село ми се види доста разумен човек и в същото време доста опитен в своите работи. При това, забелязах още, че е доста влиятелен и то не само в своето си село: влиянието му се простира и в околните села. При такъв кмет аз не се съмнявам, че както обществените им работи, тъй и училищните са в добър ред."
Георги Ангелиев кметува няколко пъти
През 1894-1895 година кмет на селото е Дамян Димитров (Мерачев). Следват: 1895-1898 - К. Димитров, 1899 - Г. Щеров, 1900 - Т. Минчов, 1900 - Спас К. Йовчев, 1901- Мито Минов, 1903 - Дамян Димитров (Мерачев), 1906 - Г. Попов, 1909 - Спас Йовчев, кметове са били и Атанас. Г. Попов, Атанас П. Терзиев, Ганчо Банков Баталов, Христо Г. Захаренов.
Статистика от 30-те години на XX век показва, че основната,
най-голяма част от населението на гарата и селото са земеделци (317 души)
Друга голяма част са работници-надничари (118 души), следвани от железничари (93 души) и търговци (34 души).
Началник гара през 1927 година е Георги Спасов, там има още един счетоводител, един студент, двама фелдшери и трима учители. В гарата и в селото по това време има воденица, три мелници, няколко кръчми, 2 бозаджийници и една содаджийница. Земеделците били основно овощари и лозари. За нуждите на винопроизводителите и на търговците от София и други градове, на гарата е построена специална платформа за товарене на вагони с грозде и вино.
Регистрирани са и десетки винарски дружества
На 10 септември 1944 година в Сараньово излиза един брой на в-к "Питиепродавец", орган на Съюза на питиепродавците в България.
Селото и гарата се развиват и растат по численост на населението с различни темпове. Най-интензивно развитие Септември (тогава още село) получава
след 1959 година, когато започва масово застрояване на жилищни сгради, преустройство на пътища и училища,
изграждане на първите заводи и обществени сгради. Железницата води със себе си в Сараньово хора от различни краища на България, пуснали тук корени. Донесли със себе си различни нрави, обичаи и духовни ценности. Ценности, които сме длъжни да съхраним! На всяка цена!
Иванка БЕЧЕВА-КЪРДЖИЙСКА, председателка на сдружение "Загорово"
