Това е най-важният момент в цялото лечение, казва Иванка Ежова, клиничен психолог в онкоцентър в Ница
НИЦА. Първата публикация в научно списание - с това може да се похвали 29-годишната Иванка Ежова от Юнците, която е клиничен психолог в Регионален център за борба с онкологичните заболявания във френския град. Завършила е магистърска степен по психология в университета в Ница. Занимава се с клинична, изследователска и научна дейност. Освен това чете лекции към Министерството на образованието. А след шест месеца завършва доктурантура по клинична и патологична психология.
Познавам Иванка Ежова от дете - любознателно, умно, трудолюбиво и безкрайно упорито. След като завърши средното си образование в Пазарджик, тя смело се втурна в осъществяването на мечтите си, заминавайки сам сама за Франция. И успява да ги сбъдва една по една!
- Първа научна статия в специализирано издание - откога чакаш това?
- Чакам го откакто постъпих в Онкологичния център и започнах да се занимавам с изследователска дейност. Миналата година ме поканиха на конгрес по хематология и ме помолиха да направя презентация на тема как да се съобщи по възможно най-добрия начин диагноза за рак на млад човек и тийнейджър.
Много трудна тема, именно защото няма добър начин за съобщаването на тази тежка диагноза. Помъчих се да дам най-добрите съвети от гледната точка на психолога на колегите лекари. Харесаха ги и ми предложиха да напиша статия, за да могат колегите от цяла Франция, както и френскоговорящите страни да имат достъп до тях.
- До какъв кръг читатели достига изданието?
- Изданието е медицинско и е предназначено за лекари, специализирали в областта на онкологията, но също и психолози, психиатри, фармацевти, медицински сестри и друг вид персонал, работещ в сферата на онкологията. Опитвам се да дам съвети на лекарите как да комуникират с пациентите и как да се държат в трудни ситуации, особено, когато младите пациенти реагират лошо на диагнозата (което се случва в голям брой случаи). Съобщаването на диагнозата е най-важният момент в цялото лечение, защото от това зависи дали пациентът ще има доверие в лекаря, а оттам в целия медицински екип.
- Хората не обичат да говорят за болести, камо ли за рак. А ти това
работиш - общувате непрекъснато с хора с тази диагноза. Защо направи този избор?
- Това е вярно. Хората не обичат да говорят за рак, защото тази болест винаги е свързана с физическо и психическо страдание и смърт. Медиите във Франция спомагат също за силно негативната дефиниция на тази болест. Нещата са още по-сложни, когато става дума за млад човек.
Аз попаднах някак случайно там, въпреки че съм силно убедена, че случайни неща няма, но това е друга тема. Преди 5 години търсех къде да проведа едногодишен задължителен стаж, за да си заверя магистърската степен. По това време много се занимавах с арт-терапия и исках да разработвам психотерапии, използващи писане и поезия. Онкологичният център беше първият, който ми даде положителен отговор. Отидох заради арт-терапията. Хареса ми работата с пациентите и техните семейства (работим много и с близките на болните), научих много неща, открих изследователската дейност, преподаването. Много е динамично, забързано, екипите и отделенията са много и имам възможност да работя със здравни лица с различни професии. Отидох за една година и ето вече станаха пет.
Убедена съм, че онкологичните центрове имат нужда от психолози не само за пациентите, но и за екипите, защото е трудно да се работи с хора с тежка
диагноза. По тази причина започнахме да разработваме обучения, отнасящи се към екипите, за да могат психически да се подготвят.
- В какво се изразява работата ти?
- Работя с тийнейджъри, възрастни и стари хора, претърпели операция или
лечение с химио или лъчетерапия, както и техните близки. Изслушвам ги,
съветвам ги, подкрепям ги и се опитвам да им обясня какво им се случва,
защото много често пациентите разбират какво се е случило след края на
лечението тоест тогава осъзнават, че са били болни. Целта е всичко да се
дискутира по време на лечение, за да може психически болестта да се интегрира в съзнанието на пациента. Това е много труден и сложен процес, за който пациентът се нуждае от професионална помощ.
Занимавам се и с изследователска дейност, която се състои в
монтирането и дизайнът на големи анкети и проучвания. Например тази
година работим върху идентификацията на главните психологични и
когнитивни фактори, които пречат на пациента да се върне на работното си
място след края на лечението. Предимството на проучванията е, че включват стотици пациенти (260 за последното). Данните и заключенията са по-достоверни и дават по-точна представа за проблематиката.
Много е творческо и интересно, но изисква изключително много работа.
Идеите също трябва да са оригинални и не трябва да са правени от други
екипи. Затова, преди да се започне монтажът, трябва да се провери в
световната база данни, какво са правили колегите от другите държави, за да не се повтаряме. Това търсене е дълго и изисква отлично владеене на
английски език, защото 90 процента от базите данни, с които разполагаме са на английски език.
- Как реагират хората с тази тежка диагноза при първата си среща с теб?
- Трудно е да се даде точен отговор. Всеки реагира различно в зависимост от начина си на живот, начина на мислене, образованието, социалната, семейна и професионална среда, културата, възпитанието, произхода, възрастта, полът. По принцип има две главни групи емоционални реакции: силен страх (паника, агресия, страх от смъртта) и депресия (затваряне в себе си, подценяване, изолация).
- Каква цел си поставяш, когато срещу теб седне пациентът?
- Нямам точно определена цел. Адаптирам се към всеки пациент. Един
психолог никога не знае кой ще почука на вратата му и какво ще изисква от него. Адаптацията е едно от главните качества на психолога, според мен. Първата консултация е най-важна (за мен са първите 30 мин.), защото именно там психологът добива представа за профила на пациента, неговите проблеми и тревоги. Оттам нататък се изгражда план за лечение, който се дискутира с пациента. Сложното при онкологичните патологии е, че пациентът идва първоначално, защото е болен от рак и психологът трябва да му помогне да се пребори психически с това изпитание. В 80 процента от случаите излизат и стари травми и така проблемите стават от един на десет или повече.
Преди две години лекувах пациентка на 75 години. Беше се излекувала от рак на гърдата, но след края на лечението направи остра депресия и искаше да се самоубие. Приех я. Оказа се, че е претърпяла сексуални травми на 5-годишна възраст, които са се били заключили в съзнанието и не си е спомняла. Когато са й съобщили диагнозата, си е спомнила за всичко това. Цели 70 години на никой не беше казала, бях първата, която научи за това... И такива случаи имаме много.
Имаме също пациенти, които страдат от умствени патологии (психоза,
шизофрения, маниакална депресия). С тях е също трудно да се работи, защото те приемат тялото си по различен начин, а ракът и леченията най-вече се усещат по тялото.
- Четеш и лекции.
- Преподавам към Министерството на образованието на студенти по
радиология. Уча ги как да се държат с пациентите, как функционира
психиката им, как да комуникират и какво да правят в кризисни
ситуации (примерно пациент, който е агресивен или който е затворен в себе си). Много е интересно. В началото беше трудно, защото радиологията е строго техническа професия и психология и техника по принцип не вървят заедно. Писала съм почти само петици и шестици и бях много щастлива да видя, че всички студенти усърдно се бяха подготвили. От тази година, координаторите решиха да увеличат часовете, за да могат да се изучават повече техники за комуникация с пациентите.
- Нека се върнем към началото - след като завърши гимназия и пое към Франция сам сама. Кое ти даваше кураж?
- Надеждата за по-добър живот винаги ми е давала кураж, което е валидно и до днес. Този добър живот няма как да падне от небето. Твърдо съм убедена, че всичко зависи от самите нас!
- А защо избра "Психология"?
- Още от тийнейджърските години се насочих към професия в социалната и хуманна сфера. Обичах да пиша, да чета и да слушам хората. Имам шанса да работя нещо, което е много повече от професия - страст, хоби, нещо, в което намирам смисъл, сила и хубави емоции. Искрено пожелавам на всеки да намери своето призвание.
- С какви трудности се сблъскваше, докато следваше?
- Трудностите бяха много. Може би най-стряскащото беше разпределението на времето, защото се издържах сама. Държах да присъствам на всички лекции и често ми се е налагало да моля шефовете да ме освобождават. Но това и винаги ме е мотивирало и карало да разчитам на себе си, и да черпя сила в себе си.
- Как приемат чужденците във Франция?
- Трудно е да се отговори на този въпрос. Според мен зависи от това в каква среда попада един чужденец, откъде е, с какъв багаж идва, с какви хора се среща…
- Някога била ли си обект на негативно отношение само защото си от
България ?
- Никога не съм била обект на негативно отношение - нито в университета, нито на работните си места. Винаги добре са ме приемали, но и винаги съм се старала да дам най-доброто от себе си. Интеграцията беше една от главните ми цели. Според мен всичко върви в две посоки - ако си отворен към хората, ако ги уважаваш и цениш, и те ще ти върнат същото. Аз споделям тази философия и това ме кара да напредвам. Вече всеки си има
своята философия. Важното е да си в хармония със себе си. Всички сме
различни.
- Сама предложи да дадеш съвети на младежите, избрали да учат
"Психология" във Франция.
- Бих искала да кажа на всички млади - ако имате мечта и цел, следвайте я. От опит вече знам, че не трябва много да слушате какво казват и мислят другите. Всеки има различно виждане за света. Негативни са най-вече слабите, страхливите и мързеливите. Страхът и мързелът са най-големите врагове на човека. Аз успях, което ме кара да мисля, че всеки може да успее, стига да повярва в себе си и да дава смело напред.
Бисерка ТРАЙКОВА
