Редник Валентин Вълков умира в казармата от пневмония, без никой да му обърне внимание
ПАЗАРДЖИК. В броя си от 15 юни „Знаме” помести материал за откриването на паметен знак на момчетата, загинали в казармата, изпълнявайки воинския си дълг. Сред майките, които бяха дошли на възпоминателното тържество, бе и Петка Глухкина.
Вчера пред наша репортерка тя се върна в спомените си към деня 12 май 1993 година, който я почерни за цял живот
- Моят син Валентин бе на редовна наборна служба в хасковско поделение.
Когато е станало нещастието, двама военни дошли в дома ни. Там била само дъщеря ми. Попитали за мене. Дъщеря ми казала, че работя в библиотеката в Боримечково. Дойдоха там и направо ми казаха, че нещо се случило със сина ми и че трябва да отидем в Хасково. Със съпруга ми веднага тръгнахме за поделението. Оттам ни пратиха да търсим момчето си във Военна болница. А в болницата на гишето ни съобщиха:
„Войникът от Пазарджик почина и в момента правят аутопсия. За справки търсете командира на поделението”
Как се посреща такава вест? Плачем и се вайкаме. Върнахме се в поделението - никой нищо не ни каза. Неговите другари обаче ни разказаха, че Валентин се е оплаквал от болки в гърдите. Отишъл при фелдшера на поделението, който го отпратил с думите, че симулира. През това време войниците се подготвяли за празника на армията - 6 май. Синът ми, заедно с другарите си, марширувал из плаца, въпреки, че не бил добре. Участвал и в учения с противогаз.
На 10 май фелдшерът го изпратил на рентген във Военна болница в Хасково
Пред кабинета на лекаря имало много хора. По едно време лекарката излязла навън и казала на сина ми, че сега има много народ и няма време да го гледа на рентген. Да дойде след два дни. През тези дни Валентин лежал през цялото време, не ходел дори в столовата. Никой не го потърсил нито за строева подготовка, нито пък за храна. Започнал да повръща, често ходел до тоалетната. Казал на другарите си, че родителите му ще дойдат на свиждане и че той ще ни се оплаче от бездушието на фелдшера и на лекарите.
Докато една сутрин другарят му по легло го намерил издъхнал
Валентин починал в съня си.
В смъртния акт пишеше „Остра сърдечна недостатъчност”.
След смъртта му, в продължение на осем месеца, никой не ни потърси. Отидохме при тогавашния пазарджишки народен представител Иван Генов и му разказахме всичко. И той, съпричастен към нашата мъка, направи запитване в Народното събрание до военния министър - защо до този момент не се е дало обяснение на родителите как е починал редник Валентин Вълков. Само след два дни получихме писмо от Военното министерство с голямо извинение и със съвет да се обърнем към командира на поделението. В Хасково ни казаха, че ще започне съдебно производство срещу болницата.
Имаше съдебен процес
От Съдебна медицина - София пристигна екип начело с проф. Раданов и други елитни специалисти. Фелдшерът се опита да се оправдае с думите, че Валентин сигурно е бил болен, когато е влязъл в казармата. Тогава професор Раданов посочи факта, че Валентин е имал много здрав организъм и здраво сърце. Но проявеното нехайство е причината той да си отиде от този свят от вирусна пневмония.
Осъден беше само фелдшерът, и то условно, на година и половина. И толкова, все едно, че беше най-обикновен случай.
Две години след смъртта на сина получихме зелена картичка, чрез която се призоваваше войникът Валентин Иванов Вълков да се яви на военен отчет. Хвърлихме картичката. След време получихме втора призовка със заканата, че ако войникът не се яви на военен отчет, го очаква глоба от 5 хиляди лева. Още едно бездушие и нехайство, за да отворят раната ни.
Обърнахме се към Пловдив и по-късно разбрахме, че виновните били наказани.
Аз съм една от създателките на Комитета на майките, загубили синовете си в казармата през мирно време
На една среща с членове на Генщаба разказах за тази случка. Тогава генерал Михо Михов стана и ми се извини пред всички.
Откриването на паметния знак в Пазарджик за всички нас, останалите живи майки, беше едно удовлетворение и надеждата, че нашите деца няма да бъдат забравени. Валентин мечтаеше да учи юридически науки. Но мечтата му беше прекършена. Затова сестра му каза: „Аз трябва да осъществя мечтата на Валентин”. Тя завърши медицина, а след това - магистратура по право.
Дима БОЙЧЕВА
