Културна антропология: Не бъзикай eзика! (16+)

Резюме: Мълчанието днес не е злато, но и не трябва да бъде. Думите са злато. А хората с най-големи микрофони и най-високи трибуни не могат да боравят с думите и това е вредно за езика. Не че сред тях няма и други, но са единици и потенциални емигранти в утрешната изкривена вербална и писмена норма. Тук няма да си говорим за грешките (по темата за езиковата неадекватност проф. Брезински се умори да пише човекът). По-долу ще стане дума защо нашият eзик е словният еквивалент на славното Панагюрско съкровище.

Ако си тръгвате от света, кои девет най-важни думи ще оставите? Различават ли се от първите девет думи, които ви идват на езика, докато ставате от леглото?

Не че ще се самоубивате, но Българският език ще ви надживее.

И той, и вие, заслужавате това.

Точно сега в някое тв студио някой пак пали свещи на езика ни свещен, осветявайки само собствената си тъпота. От настъпипатковците от двете страни на микрофона езикът ни понапомпа мускулите на празнословните конструкции и псувните мускулни групи, а ние го зобим с чуждици и емотикони. Но това е нашето богатство и за разлика от "истинското" то не намалява, когато го пилеем с пълни шепи, напротив, излъсква се като старо злато.

От стари времена езикът ни е припознат като съкровище.

Защо българинът забрави да се гордее със своя език така, както се гордее с тракийските си съкровища? Остави с него да си жабурят устите хора, които не могат да изпълнят първичната и основната му функция - да казват нещо.

- ако използваме една от грозните думи в Българския език.

А по този начин бъзикат и нас.

Българският език не се различава много от Панагюрското, Вълчитрънското или Рогозенското съкровище - набор от златни/сребърни съдове-елементи на цялостна семантична и идеологическа система. Семантична и идеологическа, защото като материал, изкусна изработка, предназначение и приложение съкровищата са поддържали реда, хармонията и отношенията в общността, били са средство за общуване на посветени, а не за просто пиене на вино, украса или търговия. Посветени, каквито са се смятали и първите азбукарчета, когато са изучавали току-що родената в пергаментови пелени писменост, официализирала и издигнала на пиедестал Българския език.

Тракийските ни съкровища са повече от диалектите, защото са посяти навсякъде. И също като с езика знаем, че някой някъде ги е подменил, въпреки че ги пази цяла армия блюстители. И тази подмяна е естествен, тайнствен и незабележим процес. Друга връзка с езика - древните артефакти, включително и панагюрските ритони,

- наука за това, че всяко човешко действие и неговият резултат могат да бъдат разглеждани като текст.

Не на последно място, съкровището - като езика - е извадено от икономическия оборот на царството, но въпреки липсата на банково покритие се счита за негово най-голямо богатство - защото носи материалната власт на царя (не толкова като търговско-икономически субект, колкото като материализация на властта) и духовната на поданиците (с присъствието си и свещенодействието им задава пространството, модела, естествения ред на света).

Ние обаче не виждаме златото в езика. Виждаме злобата. А мръсните думи днес са в най-горното чекмедже.

Ако трябва да напишем една типично наша си реалия, свързана с език, това може да бъде

Това е реалия-метафора, вече не толкова четивна и разгадаема (досущ като златно съкровище), но валидна за едно добро старо време и натоварена с определен контекст. Ако реалията трябва да е адекватна на съвременността, нужно е да я поръсим с малко скверност. И ако трябва да бъде свързана с език, можем да възкликнем:

Такава реалия е достъпна до всеки човек с обострен слух, чиито уши са писвали особено от ожълтурения преповърнат сурогат, в който и да е вестник, а тъпанчетата му могат само да мечтаят за пронизителни свирки от футболни трибуни. Тълковният речник казва, че реалиите са думи, означаващи предмети, понятия или явления, характерни за бита, историята, културата, начина на живот на даден народ (в който съществено място заемат и свирките). Това е една неособено книжовна, но достатъчно сочна метафора, която показва как един език не предава само информация, но и живи картини, действия, образи и емоции. Френската любов, както и транслацията на отрязък текст, има две страни - подател и получател. В това изречение персонификацията на социалните (и на сексуалните) връзки е много по-прозрачна, честна и равнопоставена от официалната словесна комуникация-казачок между Местан и Станишев, които са на разстояние един щрак на дистанционното. Нещо повече, изречението е универсален пример за това как всяка дума в езика си тежи на мястото. Като тракийско съкровище, което няма как да функционира пълноценно, ако извадим произволно даже една фиала или ритон. По-горе имаме една словна конструкция (уста-свирка-уши-писнат) с две семантични линии - артистично-музикална и артистично-порнографска. В нея няма мръсна дума, а само еднакво силни думи. Даже да приемем, че всички думи в конструкцията са мръсни - те са в равна степен "важно-мръсни". Ако за някого мръсната дума е "свирка", защо пък "прави" също да не е? Без "прави" изречението става чисто като момина сълза.

"Прави" е необикновено мръсна дума и участва в мръсни словосъчетания като "прави секс" и "прави закони", които понякога даже са синонимни. Ами "ухо" - даже без ушна кал едно ухо може да е „слушалка”, която донася на силните на деня, а в случая то е носител на реалия, която не е за нежни уши. Или пък "такива" - и тази дума претендира да е дума-акцент, която дава съответната ударна "мръсна" мощ на изречението. Рязко. Директно. Незавоалирано. Не можеш да кажеш: "Онакива свирки прави, че да ти писнат ушите!". Хората или ще решат, че говориш глупости с притчи, или ще те гонят за телефонния номер на гейшата Онакива. Не по-малка тежест на мръсното ударение поема и "писнат". Тази дума мирише на насилие и на секс - момите писват при мъжко посягане. Неслучайно и в английския piss е пооцапана дума - означава "пикая" и "пикня". В БГ-субтитрите "писе" е най-честият превод на английската дума за женски полов орган (pussy). Но благодарение на великия Български език в България имаме толкова напредничави преводачи-импресионисти, че ако съчетаят "пикая" (piss) и "ядка" (nut) утре на субтитрите българското "писнат" може да стане "опикани орехи", а "пуснат" да е английският еквивалент на "путканки". Това му е великото на всеки език - винаги има място за нови думи, макар и не произволни, а създадени по законите на езиковия естествен подбор. Всъщност всички знаем - думите не са мръсни, колкото и да ги опикаваме. Ако обърнем конструкцията на горното изречение, пак ще има метафора, пак ще има живо предаване и получаване на емоционална информация.

Толкова много не знаем за нашия език, колкото и за Панагюрското съкровище. Едно съкровище също не е сбор от случайно подбрани "златни 1001 стоки". Всяка съдинка има своето специално място в тракийския свят и разказва, описва (на български му викат "наративна секвенция"), изпълнява и държи строго определено парче от този свят, за да спаси реда от хаоса. Е, това няма как да се разбере, защото е тракийска реалия от отдавна мъртъв език. Какво са реалиите? Нещо типично за даден народ, съответно за даден език, което при превод се нуждае от бележка под линия. Златните съкровища са регалиите (символите на царската власт) на царя и задължително в определен момент се закопават под линията на земната повърхност - не за да бъдат скрити по време на война, а по други подбуди, да речем, за да направят свещена и автохтонна за новодошлите пришълци земята, в която са заровени. Или да бъде изкопано от царя, който узаконява властта си. Древните вярвали, че като класификатор-посредник между долния и горния свят златото се движи и само избира при кого да отиде. Стига да е тракийски цар и да знае къде да копае, или напорист ефеб (младеж, завършващ инициацията за мъж), който

на всички врагове околовръст. Иманярите неслучайно не говорят, докато копаят, за да не избяга златото на Вълчан войвода още по-надолу. Още от малък съм бил заобиколен от иманяри и знам, че са начетени като университетски професори по археология, макар че могат да сбъркат кенотаф с кенеф, ако нуждата ги посочи с пръст. Но докато копаят, мълчат като пукали, даже да ги е хванала диария. (Ей, уникално и необяснимо нещо е Българският език! Защо казваме "пукал" точно на човека, на когото не му пука от нищо и никого, а на най-сладката ракия - "пукница"!).

Преди малко стана дума за инициацията. Свирката е съвременна инициация на градския ефеб и ако говорим за социална антропология на свирката (какви са социалните отношения между субектите на взаимното удоволствие и развитието им във времето), се предполага, че екстазът у участниците в кулминацията на това потно (а понякога и пътно) предприятие не се различава от екстаза при древните вакханалии, когато се е търсила пряката среща с божеството. "Абе и една проста свирка да ти направят, се иска майсторлък", говорихме си навремето пубертетски с тон на познавачи и изпечени лъжци, но всъщност само гадаехме какво ли е това чудо. Кой може да каже каква енергия е движела монаха от средновековния Аладжа манастир, изчукал с големи букви на камък в гората: "Тукъ ебахъ Пена!"? Знаем само, че със сигурност голямо чукане е паднало и в двата случая, но за останалото пак гадаем. Не можем да подминем и двата смислови пласта (двете информационни нива) в думата "свирка" или в словосъчетания като "От всяко дърво свирка не става" - чист и мръсен, официален и разговорен, горен и долен, пряк и преносен. Ако езикът ни има книжовен и народен пласт, и в тракийските кани има горен и долен фриз. Има богове, герои, сатири, кентаври, менади, животни…

Защото всичко е било ясно. Даже гаданията в светилището.

И днес не сме избягали от инициацията и ритуалите, живеем по инерция законите на обществото без да се замисляме върху тях. Виктор Пелевин казва, че градовете са просто места, където сме свикнали да живеем, основно поради една причина - защото преди нас там са умрели други хора. Малкото дете минава през отделни етапи на езика - гукането като протоезик, езикът на сричките, на най-близкото обкръжение, на улицата, на университета, на строго специализираната професионална среда или, пу, да не чуе Дяволът, на татуираните соулмейтчета от Пазарджишкия затвор. Езикът на каните се чете семиотично, като текст, като се правят паралели и съпоставки с други находки, с гръцки и римски историографи, с древни митове от Месопотамия до Скандинавия. Когато аз бях дете, инициацията ми беше мотика и плевели на дядовото лозе. Тогава научих, че българската земя е най-плодородна на съкровища, защото - когато заравях ритуално мотиката и лъжех дядо ми Тодор, че съм я изгубил, той се подсмихваше под мустак, че ако се постарая повече, може да намеря скритото злато в пръстта. Не го намерих. Намерих мотиката и това сигурно беше Божи знак.

защото и двамата бяха толкова добри винари! И сигурно и златото отдолу е помогнало на гроздето да налее златни зърна, както са вярвали тракийските ни предци.

Днес лозята са се преместили в Испания и Франция. Оглушалият не от хубави свирки, а от некадърни официални носители на езика по масмедиите, е принуден да отиде на гурбет, в който няма как да получи даже един-едничък български минет. Тогава му остава само да тъгува с пълна сила за Българския език, който не облизва чиновнически марки като западноевропейския, а е създаден да облепи с тапети етаж на студентско общежитие без да изпръхне.

Защото, както казахме по-горе, Българският език е сочен.

когато т. нар. елит, който е призван да употребява от най-високо място нашия език, си даде ясна сметка за високите чест и отговорност. И се коригира. Или - ако всички бойкотираме езиковите тролове. Безотговорната неграмотност с Българския език е грях, но когато злоупотребяваш с него от служебното си положение, това си е длъжностно престъпление.

Та въпросът ми беше: ако трябва да заровите като съкровище листче с девет думи за бъдните поколения, за да имат те точна представа за живия Български език от началото на 21-и век, кои думи ще напишете? Впрочем, девет са и съдинките от Панагюрското съкровище. Думите трябва да са тези, които най-често използвате мислено и на глас. Какво ще напишете? Дали "Добро"? Или "Бог"? Или "Родина"? Или "Свобода"? Или "Душа"? Или "Майка"? Или "Дете"? Или "Принципи?" Или "Хляб"? Или "Бахтитрябвадаставамзаработа"? Или "Педал"? Или "Секс"? Или "Партияхранилка"? Или "Майка" (чужда)? Или: "Сексвторидубъл"? Или "Фейсбук"? Или "Шибайсе"? Или "Ям"?

Видях си резултатите от моя тест и ми стана страшно.