Празникът Трети март ме връща далече в детството. На този ден децата от махалата са събирахме около Федята. И започваха познатите уговорки: "Хайде, Федя, разкажи за руския войник, дето освободил Пазарджик”. И Федята, който беше негов правнук, започваше приказката. Беше я чувал от баба си.
"Живяла някъде в Русия вдовицата Мария. В бедност минавали дните й, но не се оплаквала, защото нейна утеха били двамата й сина Фьодор и Льошка.
Фьодор бил едър и силен момък, Льошка - по-малкият, израснал на бой, но бил слабичък. Двамата от сутрин до вечер работили на нивите, ходили в гората за дърва, берели диви плодове. Веднъж в селото пристигнал царски офицер. Събрал хората и им разказал, че царят започнал война с турците. Искал да освободи братята българи отвъд Дунава. Много лошотия вършили турците в България - горели хорските къщи, отвличали моми и малки деца, вземали залъка от устата на бедните. Затова решил царят да помогне на своите братя славяни и кани мъжете да се запишат във войската. Много от мъжете в селото дали своята дума, че ще тръгнат на война.
Между тях пръв бил Фьодор, а Льошка се примолил на брат си да запишат и него, макар, че не ставал за войник. Но щял да носи храна и вода на бойците. На Фьодор му дожаляло и казал да запишат и братчето му. Записали го. Но как да кажат на майка си. По лицата им Мария разбрала, че големият син се е записал да отиде на война. Но не очакавала, че и Льошка се готви да замине. Дълго плакала и молила майката поне малкият да остане при нея. Накрая заклела Фьодор да бди над Льошка и да не позволи нищо да не му се случи.
Сбогуването било много тъжно. Майчиното сърце подсказвало, че вижда децата си за последен път. Прекръстила ги и с цвете ги изпратила на дългия път.
Момчетата облекли войнишките дрехи и заедно с полковете потеглили към Дунава. Било студено. Голямата река на много места била замръзнала. Тръгнали да я прекосяват с понтони. Но турците ги усетили и започнали да ги обстрелват с оръдия. Един от снарядите попаднал близо до понтона, където били Фьодор и Льошка. Льошка паднал в ледената вода и потънал. Фьодор се хвърлил след него, но тежките дрехи повлекли и него към дъното. Напразно викал името на Льошка. Но не го открил. Другарите му едва го спасили.
Фьодор бил неутешим - нарушил клетвата, дадена пред майка си да опази братчето си. И решил, че, ако остане невредим при боевете, няма да се върне в Русия. Защото нямал сили да погледни майка си в очите. Така и сторил. Воювал при Стара Загора, Шипка, Плевен, участвал в освобождението на Пазарджик. И тук останал. Защото си харесал едно бедно момиче и се оженил за него. Живели дълго и в любов, но били бедни. Защото държавата забравила за войните, освободили България. Ето такъв е бил моят прадядо Фьодор. И аз съм кръстен на него".
Така съм запомнила разказа на Фьодор за неговия прадядо, освободил Пазарджик.
Дима БОЙЧЕВА
