И пак за "Хипотезата Пистирос"
Статията на Горан Йонов под горното заглавие ме развълнува и засегна пряко, защото аз се боря от 14 години с този проблем. Когато маршал Дибич-Забалкански през 1928 г. тръгва срещу Турция, взима с щаба си и много археолози. От Дунав до Егейско море те събират само антични артефакти, с които пълнят археологическите музеи в Одеса и Петербург. Главният археолог Симон Сейже, като пише, че поради трудности в транспорта много антични паметници са захвърлени от обозите край пътищата из България, оставя завещание до бъдещите археолози: „Говоря за тази загуба, за да спестя на някой бъдещ археолог, който ги намери в самотиите на Ниските Балкани, задълбочените хипотези и мъчителни проучвания.” С пълна сила това се отнася и за „Хипотезата Пистирос”. Ниските Балкани - това е Средна гора в тогавашната руска военна терминология. Той дава и пример: надпис от Епидамн, днешният Дуръс на Адриатическо море, е намерен във Варна.
Пистироският надпис, договор между античните градове Маронея, Пистирос, Тасос и Аполония на Егейско море, е намерен край крепостта Асар до Траяновия друм в полите на Средна гора, цитадела на селището Асарджик, наследник на тракийския град Вономасион между Ветрен и Бошуля. Римляните го превърнали в пътна станция Бона мансио. Три години преди намирането археолозите проф. Велизар Велков и полякът Мечислав Домарадски разкопават тракийско селище на левия бряг на Марица в местността Аджийската воденица, през която минаваше старият път между Септември и Ветрен. Три години се чудят какво разкопават:
тракийска царска резиденция ли, гръцко селище ли (?!) или търговско селище със смесено трако-гръцко население?
Това последното им хрумва след намирането на Пистироския надпис. Проф.Велков го превежда, но умира, и Лидия Домарадска публикува надписа и превода му от името на двамата. М.Домарадски става автор на хипотезата, че Пистироският надпис е пренесен на Асарджик от разкопаваното от него тракийско селище край Марица. Той го кръщава „Емпорион Пистирос”, защото град Пистирос е главният субект на Пистироския надпис. Обосновава се със съобщение на Стефан Византийски от VІ в.сл.Хр. за емпорион Пистирос в Тракия, т.е. 900 години след загиването на разкопаваното селище в Аджийската воденица. Ползвал изданието на Майнеке от 19-ти век, но аз ползвам Амстердамското издание на Стефан Византийски от 1725 г., където на шест места е посочено, че става дума за Херодотовия Пистирос на Егейско море, който освен емпорион, е и етникон на пистиритите (т.е. племенно име) в Тракия. А под географо-етническия термин „Тракия” тогава са разбирали областта между Родопите и Бяло (Егейско) море на юг и между Марица и Черно море на изток. Учени от цял свят казват това на нашите археолози и че не може селище за 150 години живот да има културен пласт от 2,5 метра, а е фантастика 4-5 метра, какъвто го изкарват на „Емпорион Пистирос”. Но нашите си знаят своето и копаят кладенци на брега на Марица. От отчета им за археологическия сезон 2004 г. се вижда, че вече нищо ново не намират. Показателен е краят му: „В МУЗЕЯ продължи работата по обработка на керамиката и другите находки от ПРЕДИШНИТЕ сезони, каталогизирахме специалните находки от ПРЕДИШНАТА година.” Дотогава музеят се води Исторически музей на град Септември, от 2005 г. става Археологически музей „Проф.Мечислав Домарадски”. Родният ми град Септември загубва събраното си историческо минало, включително материалите, които през годините съм предавал.
Септемврийското общество от годините на „прехода” не се интересува от миналото си. Изровените керамични парчетии от „емпориона” полека-лека се превръщат в красиви древногръцки съдове под златните ръце на реставраторката в музея Снежана Углешова. Може би археолозите са подлъгали кмета и общинарите да превърнат историческия музей в археологически с обещанието за десетки хиляди туристи, които ще идват да гледат древните красоти и Пистироския надпис. Произходът му е можело да бъде установен още в началото с един сравнителен петрографски анализ, но само споменаването му кара археолозите да настръхват.
Наскоро попитах Росица Кендерова, която е била при Домарадски геоморфолог на разкопките, защо не е извършила такъв анализ? Отговори ми: „Аз съм геоморфолог, а не геолог. Смятах, че надписът е на бошулски гранит.” Тя е родена само на 3 км от Бошулската кариера, а даже не й е дошло на ума да иде там да вземе мостри за сравнение. Аз си направих труда, минах 175 км (и толкова обратно), взех мостра от бошулски гранит (не сиенит!), взех и от бузлуджански гранит, снимах ги с един и същи апарат и едно и също увеличение - тях и Пистироския надпис. Пращам снимките за сравнение.
Пистироският надпис, в който един от субектите е Маронея, е върху маронейски гранит, който съдържа виолетов кварц и синя слюда, което може да се дължи на Егейското море, което го къпе от милиони години, а бошулският и бузлуджанският гранити съдържат сив кварц и черна слюда.
Ако имах финансовата възможност да ида до Маронея да взема проби от тамошния гранит, сигурен съм, че отдавна бих разбил на прах „Хипотезата Пистирос” и сложил край на толкова международни спорове, но нямам.
Също така смятам, че нищо не е пречело Септемврийският исторически музей да има и археологически отдел, както е например в казанлъшкия музей „Искра”, който наистина го знае вече целият свят и в който наистина идват хиляди туристи. И те не гледат само главата на Севт ІІІ и Севтополския надпис, ами и картинната галерия в музея и картините на Чудомир в неговия дом-музей, после тръгват по гробниците в Долината на тракийските царе. А септемврийци и „обединеният ветренски народ” оставиха единствената тракийска царска гробница, която имат, на произвола на съдбата, забравяйки, че народ, който не тачи миналото си, няма бъдеще.
Димитър ДЕЛИЙСКИ
Културна дискусия
Хипотезата "Пистирос" - пари или наука?
Понякога историческата истина трудно може да изплува. Особено, ако е удавена в множество еднообразни публикации, подкрепящи спорна хипотеза за прочутия Ветренски археологически обект. А той определено е от национално значение.юВ околностите на Септември десетина години работи археологът проф. Мечислав Домарадски. Заедно със свои колеги, той разви хипотезата, че древните находки на левия бряг на Марица в местността „Аджийска воденица“ са на елинско търговско средище. Търговци от остров Тасос го нарекли с името на своята колония Пистирос, намираща се на северното егейско крайбрежие, в близост до същия остров. Пистирос е споменат в „Историята“ на Херодот, а хиляда години по-късно и в географския лексикон на Стефан Византийски. Изписан е също във Ветренския каменен надпис, който е в основата на хипотезата „Пистирос“.
Първоначално Домарадски предизвика силен медиен интерес към хипотезата си, за да осигури финансиране на разкопките.
Тежката научна работа беше оставена за следващите години. Тактиката му беше желязна, но за жалост професорът внезапно почина. От шестнайсет години последователите му са застинали във фазата на медийния шум и с това изчерпаха капацитета си. Така могат да карат още много години, като от време на време обявяват по някоя интересна находка. Трудно е човек да заколи златната кокошка, наречена „Емпорион Пистирос“, след като дълго е омайвал света с тази фикция.
Нe са малко резервираните учени към хипотезата и към начина на работа на терена.
Списъкът може да започне с покойния проф. Александър Фол и да завърши с някои от сегашните участници в разкопките. Общо взето, опонентите иронично се подсмихват на наивните твърдения, без да дават особена гласност на съмненията си. Сигурно някои са чели книгата на Денис Деметриу от Държавния университет в Мичиган за класическите гръцки емпориони в Средиземноморието, издание на Кеймбридж Юнивърсити Прес от 2013 г. В нея има цяла глава за Пистирос.
Гръцките археолози са вътрешно раздвоени по хипотезата на Домарадски. От една страна се ласкаят от твърдението на полския професор какви корени са пуснали гърците в недрата на Тракия. От друга страна ги боли, защото добре знаят, че плащат за това висока цена – някой някога е отмъкнал камъка със старогръцкия надпис от техния още неоткрит егейски Пистирос.
За гърците не е отпаднал въпросът къде е Херодотовият Пистирос.
юЗасега те само предполагат, че това е името на укрепено древно селище, случайно открито при прокопаване на напоителен канал на 18 км източно от Кавала. Намира се в околностите на каракачанското село Пондоливадо. Археолозите стигат до основателно предположение, че са открили станция на тасоски търговци, но засега разкопават само градските стени на обекта. Нямат финансови средства да изследват вътрешността на града, където биха се намерили доказателства за неговото име.
Преди години регионалната Служба за праисторически и класически ценности в Кавала сътрудничеше с българските археолози на Ветренския обект. В Археологическия музей на Тасос беше изложено и копие на Ветренския надпис. Въобще интересът да се доказва влиянието на гръцката цивилизация върху траките, винаги е бил значителен.
Ветренският тракийски обект е най-дълго разкопаваният в България. Разкритото селище край брега на Марица е връстник на Севтополис - градът на одриския цар Севт ІІІ. Във Ветрен определено е имало някакво гръцко присъствие, видно от типа на градежа, керамиката, търговските печати и няколкото графити. Част от керамичните находки на обекта доказват наличие на качествена вносна стока от Атика. Липсват обаче свидетелства за по-съществено гръцко етническо присъствие, за уседналост на гърците, да не говорим за смесено население или за наченки на елинизация. Досега не е открит некропол, макар че със съвременни технологии той може да бъде търсен по-ефективно.
Трябва да приемем, че в центъра на Балканите гърците са били капка в огромното тракийско море.
Поради гръцко-персийските войни, трудно се е развивал начален процес на елинизация, предимно на тракийския аристократичен елит. Гърците са имали успех и в определени точки на черноморското крайбрежие, Северна Егея и в района на Проливите. Типичен пример на „елинизиране“ имаме в семейството на одриския цар Котис, който владее южните тракийски земи между долното течение на Струма и Черно море. Той започва царуването си като гражданин на Атина и го завършва с гръцки нож в гърдите.
Старогръцкият каменен надпис беше случайно намерен на 3 км от Ветренската археологическа площадка, в една нива край римския път Виа Милитарис и на стотина метра от руините на пътната станция Бона Мансио (Асарджик). Основният градеж на нашата маришка крепост е от речни камъни и дялан сиенит, които напълно се различават от цепения строителен камък на римската станция.
Очевидно развалините на тракийския град не са били „каменоломната“ на римляните.
Затова не издържа и твърдението, че надписът е бил примъкнат заедно със строителен материал от тракийския град при изграждането на Бона Мансио. Фактът, че надписът е лежал до римския път Виа Милитарис може да означава, че той е докаран до това място от Беломорието само след като пътят вече е бил построен, т.е. векове след като нашият тракийски град при Ветрен е престанал да съществува.
Няма отговор на логичния въпрос как така гърците още не знаят къде е техният Пистирос, а ние почти от двайсет години твърдим, че „нашият Пистирос“ приличал на „техния“. В хипотезата на Домарадски няма отговор и на въпроса за произхода на гранитната плоча със старогръцкия надпис. В нашите околности гранит има в Бошуля, но от пръв поглед той въобще не прилича на камъка с надписа.
Затова пък в мраморна Гърция до град Марония на Бяло море има подобен гранит. Ако се окаже, че Ветренският надпис е върху гръцки камък, той е донесен оттам само по римския друм и следователно не е бил предназначен за нашия отдавна мъртъв тракийски град. Преди някой да го пренесъл до Горна Тракия, надписът е регламентирал отношения на тракийски владетел с тасоските колонии на егейското крайбрежие. Те са Пистирос, Аполония и Марония. Пътни такси и мита се събират на гръцко-тракийската граница, а по онова време тя е на егейското крайбрежие.
Представете си сега абсурдната картина как преди 2500 години гърците товарят на волска каруца тежкия тракийски гранитен документ и пътуват най-малко 300 км. по неизвестен път от Егея до Ветрен. Още по-абсурдно е да допуснем, че в тази част на Марица са прекарвани на салове тежки товари и камъни срещу течението на реката. Речният път вероятно е използван за тракийско търговско карго еднопосочно надолу по течението.
Историческият контекст на Пистироския надпис подсказва, че неизвестен засега тракийски владетел, наследник на Котис І, е дал привилегиите на тасоските търговци. Става въпрос за двустранни отношения, записани върху каменен дипломатически документ, който съдържа и международни частноправни норми. Това е около сто години след построяването на древния тракийски град при Ветрен. Наследниците на Котис обаче са владели южните тракийски земи и е напълно естествено каменният надпис да се е отнасял за сродни градове само на тяхна територия. Не се знае коя точно Аполония се има предвид в надписа - черноморската или егейската. За авторите на каменния документ обаче се е подразбирало - трите споменати селища са били сравнително близо едно до друго на северното егейско крайбрежие, недалеч от Тасос.
Има три съществени пропуска в работата по Ветренския обект.
Първо, на терена се копае в изключително тесен периметър; второ, липсва детайлен анализ на нумизматичния масив; и трето, не е направена оптична микроскопия на гранитната стела с надписа. Един петрографски анализ в независима техническа лаборатория би дал отговор за произхода на гранитния надпис. Досега е можело поне да се провери, дали въобще е възможно с древните каменарски сечива да се дълбаят букви в твърдия бошулски гранит. Ако последователите на хипотезата „Пистирос“ искат да я превърнат в безспорен исторически факт, те не трябва да бягат от тези изследвания.
Необясним е незначителният брой на писмените паметници на обекта, ако там са пребивавали повече от няколко гърци. Безмълвието на траките е очевидно доказателство, че те не са били елинизирани. Но мълчанието на писмовните елини е направо подозрително, ако въобще са уседнали в това отдалечено място преди 25 века.
Необяснима е също оскъдността на военните находки, макар че по онова време в тези места търговците са ходели въоръжени до зъби и са придружавани от охрана. Един царски каменен надпис не би могъл да гарантира имунитет и привилегии на когото и да било по тежкия дълъг път от Егея до Ветрен. Такива гаранции реално са изпълними само в ограничен периметър близо до егейското крайбрежие.
Друг кръг въпроси са свързани с надеждността на организацията и условията за съхраняване на богатата колекция, наличие на прецизни описи, строга отчетност, системни инвентаризации на движимите паметници на културата и пр. Административният безпорядък е благоприятна среда за злоупотреби с археологически ценности.
От осемдесет години фондацията „Гръцки свят“ - IМЕ, спонсорира изследвания за разпространението на елинизма извън пределите на днешна Гърция. Например през 2012 г. тя сключи петгодишно споразумение с HАИМ-БАН за проучване на археологическия обект при Халка Бунар, област Стара Загора. Още преди да се включат в разкопките, от IМЕ вече имат нагласа да докажат, че това е гръцки емпорион, „точно както и съседният Пистирос“. Обзалагам се, че ако има заинтересовани спонсори, вътрешността на Одриското тракийско царство може да се осее с елински емпориони. Който плаща, той поръчва музиката.
Но ако не се надува само свирката, а се копае по-усърдно, може да се окаже, че името на древнния ни град е тракийско, а не гръцко. Все пак, бихме се радвали, ако на централната улица в нашия мощен и богат тракийски град с неизвестно засега име, е имало гръцка търговска фирма. На вратата й е висяла табелка „Търговска кантора Пистирос“.
Понякога съчетанието между безпаричие и научни амбиции за значими резултати води до нездраво въображение, затова да не бързаме със заключенията. И без това предостатъчно сме закъснели. Упоритото налагане и спорната аргументация на мантрата „емпорион Пистирос“ не е научен принос от Ветренския обект.
Находките със сигурност ще се увеличават и ще дават храна за нови тези и хипотези.
Няма опасност да се обезсмислят четвъртвековните усилия на български, полски, британски, чешки, френски и други археолози, дори напротив. Колкото повече копаят, толкова повече въпроси ще си задават, и без това е обработена незначителна част от терена.
А именуването и митологизирането на нашия древен град е преди всичко въпрос на въображение, пари, политика и пиар, дори ако щете, въпрос на търговия и туризъм. Затова мисля да се спусна по културния коридор от Ветрен до Марония да проверя дали наистина Одисей е ослепил там циклопа Полифем или това е просто един мит за повече туризъм. Виждате откога Омир и гърците мислят по тези въпроси.
И още нещо. Тракийският компонент в нашите български гени сигурно е повече, отколкото предполагаме. Той е значителен и за гръцките ни съседи, особено по Беломорието. Тракийска е кръвта, която ни свързва и затова ще бъдем заедно във вековете.
Горан ЙОНОВ
