На 4 октомври се навършиха 35 години от основаването на Дружеството на писателите в Пазарджик, а покрай него е добре да си спомним за един от учредителите и първостроителите му – Венко Христов. Венко се нагърби с тази роля заедно с Първан Стефанов, който стана първи зам.-председател на дружеството, но пое присърце работата и на председателя Димитър Методиев (той като съветник на Тодор Живков нямаше как да носи и тази „диня”). Основаването на Дружеството на писателите бе голямо събитие за времето си, а в еуфорията тогава Венко Христов дойде първо като специален гост… Дойдоха и гости от цялата страна, за да видятг на дело идеята на местни творци, адмирирана и подпомогната от Окръжния комитет на БКП. Минаха много години.
Нашумелият и силно търсен тогава литературен критик Венко Христов днес е забравен,
но по онова време Пазарджик му стана любимо място за гостуване. Венко направи много, за да укрепи основите на новоучреденото дружество заедно с Първан Стефанов, тогава щатен драматург в нашия театър. Двамата активно работеха за каузата на дружеството. Венко Христов често ни гостуваше и отсядаше в Хаджистояновата къща – реставрирана от държавата с около 350 000 лева и предоставена за творчески дом на местните творци. В тази къща имаше обширна спалня с четири легла за гостуващи културни дейци, а отдолу – кафене. За жалост след 10 ноември 1989г. тя бе реституирана и върната на далечни роднини на собствениците след промените, но тогава тя бе гостолюбивият пристан на Венко.
Той бързо се превърна в търсен и желан събеседник,
който даваше ненатрапчиво съвети, напътствия и личен пример на прохождащи литературни творци. Те търсеха насърчение и окуражителни думи, чувстваха го като близък съратник, като литературен събрат, и нагазваха по-смело водите на художественото ни слово. Венко Христов впечатляваше с удивителната си интелигентност, вглъбеност и съсредоточеност в текущия литературен поток и неукротим стремеж да вниква в него и да го анализира. Мнозина от пишещите братя в нашия град редовно му правеха компания на кафе.
Венко Христов е на 7 февруари 1933г. в София. Там завършва гимназия, после право в СУ и започва работа като адвокат. Постепенно обаче се увлича от литературата, зарязва адвокатлъка и се хваща за перото, както впрочем е обичал да прави от ученик. Приемат го на работа като редактор във в. „Пулс” и скоро за критичното му перо с охота отварят редакциите си списанията „Пламък” и „Съвременник”. Той сътрудничи активно с литературните редакции на БНР и БНТ, и скоро си завоюва славата на авторитетен критик и публицист. Все по-често го търсят столични издателства за редакторска работа по произведенията на най-известните ни и талантливи поети и писатели. Неговите статии, отзиви и рецензии са превеждани и в много други държави, а качествата му
отварят безпрецедентно вратата на Съюза на българските писатели без да е издал още първата си книга
Тя се появи чак през 1985-а, назована „Априлската есен на Георги Джагаров. Поет, публицист, драматург, общественик, човек”. Това негово единствено, за съжаление, произведение, грабна не само специализираната културна среда, но и широката общественост. Много може да се пише за таланта на Джагаров и защо Венко бе привлечен и от творчеството му, и от личността му, както и за проучванията и диренията му в тази насока. Съвсем не, за да се хареса на силните на деня. И едно от доказателствата в тази насока бяха активните му контакти с провинцията, за които стана дума по-горе.
Моят ярък спомен с Венко
Помня, когато в началото на 1985 г. излезе от печат първата ми самостоятелна книга – художествено-документалната повест „До хребета на безсмъртието”, Яко Молхов я удостои с ласкава рецензия във в. „Септемврийско знаме” и предстоеше премиерата й в Пазарджик. Звъннах на Венко и му предложих да я представи. Той прие, но ме помоли да му изпратя изданието по неговата съпруга, известна наша журналистка, която беше пристигнала в града ни, отседнала в хотел „Елбрус”, за да гледа театрални спектакли и за подготви статии за в. „Литературен фронт” и сп. „Театър” на Юлиян Вучков. Венко се запозна със съдържанието на книгата и наелектризиран призна, че силно го е развълнувало. Така на 20 май 2985 г. пълната зала „Устрем” на Младежкия дом замлъкна, когато д-р Иван Петков, ръководител на местното литературно обединение „Марица”, даде думата на Венко Христов и той поведе мислите и чувствата на присъстващите по всеотдайния творчески път на Георги Кратунчев - антифашистът, който е убит в зловещите тунели на Гарнизонното стрелбище в София… Не усетих кога ме наобиколиха хора с протягащи десници. Словото на Венко ми даде криле за полет…
Сетне критикът се задържаше повече под софийското небе и рядко ни навестяваше. Ненадейно го бяха споходили здравословни неволи. Веднъж случайно го видях в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5. Беше с две патерици след преживяна катастрофа. Нямаше го прежното му приветливо изражение. Явно го притесняваше ужасно неудобство от незавидното му състояние и силните болки. Но Венко не можеше да стои като птичка в клетка, мушнал беше под мишница патериците и от площад „Славейков” докуцукваше до кафенето. Това беше неговата неутолима потребност.
На 12 септември 1988 г. Венко Христов напусна този свят.
Продрум ДИМОВ
