Напусна ни Лъчезар Еленков. Отиде си на 6 септември в столична болница след късно открито неумолимо раково заоляване в белите дробове. Макар и на 84-годишна възраст, неочаквана бе кончината на този забележителен наш поет и ревностен общественик, редактор и ярък публицист.
Житейският и творческият път на Лъчезар Еленков в течение на десетилетия е сроден с Пазарджик и нашия край. Затова и името му се радва на популярност не само в специализираните литературни среди, но и сред целокупната ни културна общественост. Тези връзки с поета особено се засилиха след 10 ноември 1989 г. Той не се стресна от разрушителните сили след промяната, остана верен на себе си и отстояваше духовните ценности, на които държеше.
Макар че това му костваше немалко разочарования и огорчения
Спомням си колко болезнено изживя пренебрежителното отношение на българското правителство и на БНТ, които неглижираха откриването на паметника на Христо Ботев в украинското село Задунаевка на 2 юни 1991 г. – а това бе първият паметник на Ботев в чужбина. Болеше го не само от липсата на внимание, а от старанието им да не допуснат популяризирането на това събитие у нас. А на него се бяха стекли над 20 000 наши сънародници от Молдова и Украйна, за да изразят почитта си към Ботев…
Той работи като главен редактор на списания и вестници – списания „Дружба”, вестниците „Славянски местник” и „Български писател, известно време бе редактор и в БНР. Бе секретар и главен секретар на Съюза на българските писатели. По време на пребиваването си в Москва оглавяваше като директор Българския културно-информационен център и приносът му за популяризирането на българската литература и култура по това време в СССР е безспорен. Със съветските писатели Валентин Распутин и Владимир Крутин стана инициатор за създаване на обществен комитет, който се зае с издигането на паметник на светите братя Кирил и Методий в Москва, както и на монумент на Христо Ботев в село Задунаевка, Украйна (там нашият гениален поет и революционер е бил учител, б.р.). У нас дълги години, до сетния си дъх, работеше като главен редактор на вестник „Жарава” и като директор на вапцаровския вестник „Моята вяра”. Признание получаваше не само у нас, а и в чужбина, след участие в със свои творби в издания в Русия, Турция, Индия, Испания, Чехия…
Огъня на голямото си родолюбиво сърце Лъчезар Еленков разпалваше с талантливото си перо
и по време на посещенията си в нашия край
Тези му гостувания му бяха задушевни, вълнуващи и запомнящи се. Есдно такова гостуване беше през октомври 1996 г., по покана на Клуба на дейците на културата в Пазарджик и местното писателско дружество. Той силно впечатли присъстващите с актуалните си стихове, точно отразяващи разрушителния характер и бруталността на кръстопътното ни време. С авторитетното си творческо присъствие и с организаторска дарба той стимулираше и популяризираше поети, писатели, художници от Пазарджишко, а творбите им оживяваха по страниците на органа на Съюза на българските писатели – в. „Български писател”. Местната културна общественост преживя истински празник, когато на 19 януари 1999 г. посрещна в ХГ „Станислав Доспевски” редколегията на писателския официоз, водена от Лъчезар Еленков. Той беше придружен от земляка ни Иван Динков и от Николай Василев. В препълнената зала прозвучаха немалко окуражителни думи за
наши автори, публикували творбите си в този специален „пазарджишки” брой на вестника
Подобни литературни празници в Пазарджик имаше и през следващите години. Паметна ще остане и срещата от 15 ноември 2004 г. в Института за детски и начални учителки в Пазарджик. Тя бе организирана от читалище „Никола Вапцаров”. Тогава гостът, посрещнат възторжено, възкреси вълнуващи мигове от житейското и творческото битие на поета-моряк и патрон на читалището. Много вълнуваща бе и срещата в областния град от 18 юни 2008 г., когато Еленков дойде заедно с главния редактор на в. „Моята вяра” – Драгомир Шопов. В зала „Устрем” на Младежкия дом двамата майстори на мерената реч представиха свои поетични произведения с незабравим авторски рецитал. Аудиторията бе многолюдна и въодушевена. Възторжено ги аплодираше, защото й се бяха много харесали стиховете на Лъчезар от новата му поетична книга „Русото глухарче”. Тук трябва да отбележа, че той
грабваше слушатели и почитатели с внушителния си баритонен глас
И този артистичен глас наистина завладяваше публиката.
Наред с подкрепата, която оказваше на наши автори, за тяхното творческо израстване, държа да изразя и моята безкрайна благодарност и признателност към поета от Белоградчишкия край за нашето дългогодишно и много полезно за мен творческо сътрудничество. Той следеше отблизо присъствието ми в литературния ни живот, пишеше и публикуваше рецензии за мои художествени или документални книги, като някои от тях – „И никога да не забравяме”, „Живот без залез” и „Живот в полет”, е представял в Пазарджик, София и Лесичово.
Лъчезар Еленков живееше с героичното ни минало, особено с героите на антифашистката борба у нас,
и неслучайно полагаше неистови усилия за издаването на в. „Жарава”, който продължава да възкресява стотици имена от въоръжената съпротива преди 9 септември 1944г. А и сам той възпя този период от най-новата ни история в немалко свои стихове – да си спомним респектиращата му поетична книга „Гранитово”, претърпяла няколко издания. Неведнъж е споделял пред мен, че се гордее като автор, че е успял да извиси на заслужен пиедестал трагизма и героизма на онова страшно време.
Връщайки се и пътувайки из дебрите на нашето приятелство, имам усещането, че той, закърмен и израсъл, с героичното ни минало, възмъжал с него, крачеше единствено по големия път със свидните му жертви, романтика и светли социални идеали. Крачеше напред, без да обръща глава настрана даже за секунда. Именно тук трябва да търсим
естественото му сродяване с поетическия и житейски свят на Вапцаров
Нямаме друг творец под литературното ни небе, който да е допринесъл толкова много за популяризирането на вдъхновения певец на „Моторни песни” в родината на Сервантес, Гойя и Пикасо. За този духовен принос немалка е заслугата и на съпругата на Еленков, Тамара, която като испанолог преведе и направи достояние редица творби на големия български поет-революционер на съвременна Испания.
Моите дългогодишни връзки с Лъчезар Еленков ме убедиха отдавна, че той беше влюбен в поезията на първородния син на баба Елена Вапцарова. Благоговееше пред поезията му и житейския му подвиг, и го имаше за своя скъпа пътеводна звезда, за еталон по пътя. Нека припомним, че вапцаровският вестник „Моята вяра” – свидна рожба на Еленков, дължи своето нелеко съществуване благодарение на усилията и възрожденската негова грижа, на неспирно и упорито хлопане по врати за набиране на средства. Лъчко, както гонаричахме неговите приятели, вреше и кипеше в ежедневието си с образа на големия поет от Банско. Това за пореден път почувствах, когато
на 11 декември миналата година пристигна в Клуба на журналистите
в столицата, за да участва в премиерата на книгата ми „Завръщането”. Носеше у себе си последната си творба, посветена на Вапцаров. И като ми подаряваше най-новото си издание – „Птицата удариха в сърцето”, видях, че вече бе написал вътре: „На приятеля ми Продрум – верния последовател на Никола Вапцаров. Най-сърдечно!! 11 декември 2019 г. София”.
Пътят му на творец бе дълът, но той повече от половин век бе един от водещите ни поети. Роден е на 21 юли 1936г. в Горни Лом, Белоградчишко. Завършва Московския нефтен институт и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” и още тогава се посвещава на активна литературна дейност. Дебютира през 1967г. с успешната си стихосбирка „Отвесни градове”, която грабва вниманието на литературните ни среди. Това е началото на неговото престижно присъствие в националното ни духовно битие. Като започнеш с издания като „Забранена трева” (1970), „Спасено пространство” (1973), „Гранитово” (1975), „Нулев километър” (1977), „Безкрайни мостове” (1978), и стигнеш до „Кръвта на птиците” (2011), „Звездно писмо” (2012), „Небесна лодка” (2016), не можеш да не си дадеш сметка, че това е творец, който не слиза от първия ешелон на съвременната българска поезия.
И сега, като се връщам назад в годините из незаглъхващите спомени, ми се счува неговият плътен и приятен тембър, и не мога да повярвам, че той не е вече между нас - неговите колеги, приятели, почитатели и читатели. Уви! Истината е жестока. Физически той ни напусна завинаги. Но смъртта, както казваше Анри Барбюс, не е страшна за човек, който е живял. А Лъчезар Еленков наистина изживя пълноценно и всеотдайно земното си време. И ни остави в наследство безценни пример и творчество. Ако не сте го чели, отворете някоя от творбите му и ще разберете защо са безценни.
Продрум ДИМОВ
