Както писахме вчера, от този свят си отиде изтъкнатият наш композитор, корепетитор и музикант Стефан Стефанов. Днес го изпращаме в последния му път. Нека да си спомним за него с едно негово интервю, дадено за „Знаме”, дадено преди 6 години, когато тържествено се отпразнува 50-годишната му творческа дейност.
И да е светла паметта му!
ПАЗАРДЖИК. Петдесет години творческа дейност на корепетитора Стефан Стефанов отпразнува снощи в зала „Маестро Георги Атанасов” със специален концерт хор „Тракийска лира”. Тези петдесет години Стефанов съпровождаше изявите на солистите на оперетния театър „Маестро Георги Атанасов”, на квартет „Орфей” и на десетки хорове по заводи и предприятия, по читалища в града и региона. Това ни даде повод да се срещнем и разговаряме с него.
- Стефане, значи дойде времето да ти честват 50 години творческа дейност. Притеснен ли си?
- Естествено. Предпочитам да съпровождам на сцената състави, вместо да говорят за мене.В такива моменти човек се вълнува.
- Хората те помнят вечно с акордеон на рамо.
- Днес, преди да се срещнем с тебе, пак го помъкнах. Отнесох го в зала „Маестро Георги Атанасов”, където ще бъде концертът. Хигиенистките, не знам дали се шегуваха, но ми казаха, че не могат да гарантират, че някой няма да го открадне. В залата вече влизали всякакви хора.
- Кога за пръв път се докосна до акордеона?
- Казват, че съм бил тригодишен, когато един приятел на моя баща му подарил акордеон втора употреба. „Ето, това е за малкия Стефчо. Подарявам му го, за да се учи да свири”. И оттогава акордеонът не е слизал от ръцете ми. Взел съм всичко като на игра. Свирил съм по слух. Сядал съм на столчетата пред пътната врата и съм разтягал инструмента. Слушатели ми бяха децата, техните майки и баби. Все ми викаха: „Стефчо, свири.” След това започнах да свиря на цигулка при моя чичо Борислав Стефанов. Но тя не ми беше по сърце. Превъртах часовника, за да излъжа нашите, че съм се упражнявал час и половина. В същото време с моя приятел запрашвахме на риба. И до днес съм запален по риболова.
- Акордеонът те срещна с различни хора. С него си съпровождал изяви на свои съученици, а след това си започнал да свириш с оркестрите в ресторанти.
- Това беше преди да вляза в казармата през 1960-а. В Пазарджик, където е ресторант „Тракия” сега, имаше друг ресторант. Казваше се „Волга”. Там работеше дамски оркестър. Една от дамите - Маргарита Коева, която свиреше на акордеон, трябваше да кандидатства нещо в София. И аз я заместих. Оркестъра го беше създал Тодор Костов, по-късно стана директор на дирекция „Българска музика”. Викахме му професора.
От този оркестър тръгнах към казармата. Дойде един капитан и като ме видя, каза: „А, ти май си музикант”. Взе ме в Кърджали на служба. И там бях с акордеона. Аз не съм спал толкова в казармата, колкото навън.
След уволнението веднага ме назначиха в бюро „Естрада”. И близо 20 години работех с ресторантските оркестри и с оркестъра на естрадно-сатиричния състав към читалище „Виделина”.
- Преди промените в града имаше много заводи и предприятия и в тях бяха създадени самодейни колективи. Ти работи и с тях.
- Така е. Само в завода за дискови пакети не съм бил, където работеше моята колежка Сашка Бандрамалиева. Иначе бях и в комбинат „Марица”, и в шивашката кооперация, в Акумулаторния завод, в Стройрайона, Заводски строежи и т. н.
- Ти беше много ангажиран. Кога намираше време за другата си страст - риболовът?
- О, риболовът е наследствена черта. Наследил съм я от баща ми, Бог да го прости. Още като дете ме е водил по разни водоеми. Придвижвахме се с велосипеди. Тогава имаше повече риба. Сега и тя изчезна.
Преди години на Батак хванах шаран, който тежеше 6 кг и 300 грама. Хванах го с най-простата бамбукова пръчка и с най-простата макара „кречеталка”. И месеци наред носех едно от ребрата му, за да се фукам с него. Все още рибарлъкът е голямата ми страст.
- Какво помниш от времето, когато беше част от квартет „Орфей”? Не тъгуваш ли за Христо Зъзрев, за Богдан Гочев, които толкова бързо си отидоха от този свят?
- Тъгувам, разбира се. Толкова време бяхме все заедно. Имахме многобройни концерти по градове, села и заводи. Водил съм си дневник за концертите му. Навсякъде ни приемаха с радост. Дори на един 9 май бяхме в побратимения град Ставропол. Там, заедно със София Ашикян, изпяхме „День победы” и „Белоруската гара”. Слушатели ни бяха жени от т.нар. прожекторен батальон, всички окичени с ордени и медали. Залата плачеше, плачехме и ние. Жалко, че вече квартетът го няма. Останахме аз, Любен Калоянов, Иван Караиванов. По едно време Сашо Минков замести Зъзрев.
Имахме график на репетициите, който се изписваше на таблото на оперетния театър. Пишеше: „Квартет „Орфей”,18.30 часа във вторник и четвъртък „с”…” Това „с” означаваше кой каквото има, да донесе. И започваха едни ешмедемета...
- Ти си единственият акордьор на пиана в Пазарджик...
- Така е. Аз съм най-добрият, защото няма друг (смее се). Взех занаята от един наш колега от Пловдив. Откраднах го, защото занаят не се дава, той се краде. Най-напред започнах с моето пиано, за да не объркам нещо. Отидохме после в Германия. Там посетих един град, където се произвеждат пиана, и научих много работи.
В зала „Маестро Георги Атанасов” съм акордирал пианата и роялите преди концертите на големите български пианисти като Йовчо Крушев, Марта Деянова, Антон Диков, Жени Захариева.
- Работеше и със солистите от оперетния театър.
- Правехме съвместни концерти със солистите и квартета. Едната от двойките беше Богдан Гочев и София Ашикян, а другата - Стефка и Иван Караиванови. Хората оставаха много доволни и ни канеха отново да отидем при тях. Ходили сме при комбайнерите на нивите по време на жътва, в Сърница при косачите на сено, на много празници по села и градове. Въобще не можехме да скучаем. Часовете ни бяха плътно ангажирани.
Много ми липсва този живот, липсват ми момчетата…
Сега съм към хор „ Тракийска лира” към певческо дружество „Лира” с диригент Ангел Ценов. Миналата година бяхме в Турция, в Българската екзархия. Изнесохме великденски концерт. Тази година бяхме във Виена, в Дом Витгенщайн изнесохме концерт пред българската общност.
- Когато оставаш свободен, вземаш ли отново акордеона?
- По-скоро свиря на пианото. Композирам, аранжирам. В момента една моя песен по текст на Магда Петканова „Нашата земя”се изпълнява от нашия хор. Имам някои песнички и на злободневна тематика, например по текст на Недялко Йорданов.
Това е. Посветих живота си на музиката и не съжалявам. Музиката ме направи по-добър, по-контактен, срещна ме с много приятели. И днес, като се движа със съпругата си по улиците, често ме поздравяват жени. И веднага жена ми ме пита: „Тая коя беше?”. Отговарям на шега: „Една от многото”…
Дима БОЙЧЕВА
