В архивната рубрика „Театър, любов моя” ви предлагаме интервю от 2009 година с дългогодишния пазарджишки актьор - любимецът на ценителите на Мелпомена Петър Райжеков.
- Постъпих в пазарджишкия театър през 1974-а и за 12 години изиграх около 50 роли.
Атмосферата беше особена. Бяхме много сплотени. Имаше и групички, но когато стъпвахме на сцената, се обединявахме. Просто тя ни сплотяваше. Това беше особен феномен, една магнетична сила...
Това бяха най-хубавите години в моя творчески път
Бяхме колеги с Иво Русев, Анелия Ташева, Кирил Кавадарков, Иван Григоров, Красимира Василева, Адриана Палюшева, Цанко Петров, Митко Еленов, Иван Танев, Янина Кашева... Някои отидоха в София и Пловдив, други останаха в Пазарджик, за да довършат своя творчески път. Театърът за мнозина стана трамплин за София. Много хора минаха оттам. Някои за една-две години, други за десет, за петнайсет.
Един-единствен път съм си поискал роля от режисьор
Харесвах отец Лоренцо в “Ромео и Жулиета” от Шекспир. Със сценографката Невена Кавалджиева бяхме съседи, всеки ден си гостувахме. Веднъж тя спомена, че след няколко дни ще разпределят ролите за “Ромео и Жулиета”. И тогава аз казах, че ми е интересна ролята на отец Лоренцо. За мене отецът и Ромео са приятели от детинство, които тръгват по различни пътища. Изглежда Невена е споделила това с режисьора Здравко Митков, защото неочаквано на художествения съвет споменаха моето име за тази роля.
Най-дълъг репетиционен период имахме с пиесата “Четирите годишни времена”. Репетирахме 9 месеца, а я изиграхме само 10 пъти. Последното представление бе в клуба на актьора на площад “Народно събрание” в София.
С Митко Еленов сме имали невероятни пътувания
с “Любов необяснима” на режисьора Иван Раев
Тази пиеса изиграхме около 150 пъти. На едно от представленията в Церово ни напуши луд смях с Митко Еленов. Цели пет минути не можахме да се спрем. Макар че пиесата беше много сериозна. Заразихме и публиката. Имало е случаи по време на турнета по сцената да преминават мишки. Отваряли сме читалищни салони, затворени от години. Миришеше на мухъл и изпражнения, но играехме. А хората, седнали около запалената печка,
си пиеха винцето и гледаха “Любов необяснима”
Работил съм с Леон Даниел, с Николай Люцканов, с Вили Цанков, Коко Азарян, с Георги Делев, с Милен Пенев. С Милен направихме “Призраци” и “Хеда Габлер”.
Спомням си, че след “Любов необяснима” и “Конят на Преживалски”, започнах репетиции в “Тит Андроник” с режисьора Вили Цанков. Това беше в края на декември и началото на януари 1975-а. Тогава на Нова година на Цигов чарк колегата Иво Русев си счупи крака. Трябваше да го заместя и
да вляза в ролята на пощальона от “Януари”
За три дни се наложи да науча един монолог от три страници. А в същото време репетирах в “Тит Андроник”. Беше ми адски трудно, защото бях начинаещ актьор. Научих текста. Дойде Коко Азарян за една възстановителна репетиция на “Януари”. Всичко мина добре. Но на представлението в един момент забравих текста. Мой партньор на сцената бе Иван Григоров. Чух го да шепти: “Ами, сега!”. Добре, че беше суфльорката Данчето Керекова, която ми подаде доста силно как да продължа. Това беше
моето първо изпитание на професионална сцена
Имах и друг момент, който няма да забравя. Трябваше да въртим два пъти в един ден “Тит Андроник” - от 17 и от 19 часа. И аз, като новак, отидох на сцената и попитах Вили Цанков с костюми ли ще репетираме или без костюми. Той ми вдигна луд скандал. По-късно усетих, че режисьорът имаше нужда да се разтовари, защото постави “Тит Андроник” за 37 репетиции. Вечерта бяхме заедно на маса. Все едно, че нищо не се бе случило. Така бе с големите режисьори.
В Пазарджик си отгледахме децата. Спомням си и гостуванията на театър “Ленком” от Москва. Скоро се сетих, че синът ми се появи на сцената като малкия Тил в техния спектакъл “Легенда за Тил”. Той също е закърмен в театъра и завърши актьорско майсторство и режисура.
