В архивната рубрика „Театър, любов моя” ви предлагаме интервю от 2009 година с една от известните български актриси, за са си спомним за връзката й с пазарджишката сцена.
- Пазарджик е една голяма тема в моя живот. Дори трябва да подчертая, че това е най-хубавата част от моята артистична кариера. Може би, защото тогава ние всички бяхме много млади. А когато човек е млад, нещата се случват винаги по-бързо и по-интересно.
Дойдох в Пазарджик по разпределение. Колегите ми и досега се смеят, че когато сме пътували в автобуса от гарата до центъра, съм се радвала на това, че има много кафенета и заведения.
Това беше в края на 1979-а и началото на 1980-а. Заедно с мене дойдоха Русалина Петкова, Мирослав Косев и Иван Танев. Първата вечер се събрахме в квартирата на момчетата. Тя още беше необзаведена, имаше само едно легло. Но на нас ни беше хубаво, отворихме бутилка червено вино и запалихме свещ, защото нямахме ток. Пяхме песни, които бяхме научили във ВИТИЗ. Беше голяма смешка. Така започна нашият живот в Пазарджик.
За нас центърът на живота в този град бе театърът
Всичко се случваше там - работехме, веселяхме се и понякога направо там живеехме. Спомням си, че имаше хубави бани с топла вода. Това удобство в началото го нямахме в нашите квартири.
В театъра създадох трайните си приятелства. Сега можем да се видим след пет или шест години и пак има какво да си кажем. На първо място ще посоча обичта, която изпитвам към Иво Русев. И към Елена Тимчева, която вече е пенсионерка. Ще спомена и прекрасните ни отношения с колегите Русалина Петкова, Анелия Ташева, Мирослав Пашов, Иван Танев, Диана Бациева, с режисьора Здравко Митков, с художничката Невена Кавалджиева.
Сигурно е имало конкуренция. Но ние играехме толкова много, че между нас нямаше никаква завист и злоба. Нещо, което след това можах да видя на живо в столицата. При нас имаше страхотна атмосфера. Заедно растяхме в професията. От голямо значение бе, че се срещнахме с големи режисьори, които работеха по това време и с млади, които след това станаха големи. Сред нас бяха Крикор Азарян, Николай Люцканов, Здравко Митков, Николай Ламбрев...
Наш учител и еталон бе Леон Даниел
По това време той беше консултант на театъра и присъстваше на всички наши художествени съвети. Освен това всяка година поставяше по една пиеса. Така, че всички имахме честта да играем в негови постановки. Аз участвах в “Господин Пунтила и неговия слуга Мати”.
В Пазарджик усвоихме и някои театрални правила. В първите години обичах много да си поспивам. И редовно закъснявах за репетиции. Веднъж не са успели да ме събудят. Бяха разбили вратата на апартамента, защото помислили, че ми се е случило нещо лошо. И когато ме закараха на репетиция, директорът на театъра Георги Делев ме чакаше отпред, силно притеснен. Като видя, че съм жива и здрава, много се зарадва. Но все пак ме наказа. След този случай в пазарджишкия театър, не съм закъснявала повече за репетиции и представления. И не заради наказанията, а за да не провалям колегите.
Наш директор през моите шест години в Пазарджик бе Георги Делев
Той беше страхотен шеф. Това го осъзнавам сега, от дистанцията на времето. Не се държеше като директор, не беше човек, който удря по масата. Сега разбирам, че той много педагогично е постъпвал с нас. Неговите похвати бяха иронията, молбата и шегата. Той направи от нас истинска трупа, като доведе режисьорите, които споменах. Това е най-големият му успех, защото театър се прави с режисьори.
Никога не сме изпитвали нужда от пари за постановки. За това помогнаха и контактите, които директорът установи с големите и печеливши предприятия в града.
За тези шест години съм изиграла 20 роли. И до днес помня страхотното представление “Мата Хари” на Коко Азарян. Помня работата си с Леон Даниел в “Господин Пунтила и неговия слуга Мати”, с Ники Ламбрев в “Били лъжецът”, прекрасните детски спектакли на Здравко Митков.
Много пътувахме
Няма място, където да не сме гостували в тогавашния окръг. Играехме по две представления на ден. Сега си давам сметка колко необходими са били тези наши пътувания.
Когато играх Боряна, хората много ми се радваха. Носеха ми домати и яйца вместо цветя. Спомням си, че един възрастен човек веднъж ми каза: “Тъй като те гледам, ти си градско момиче. Как така ги разбираш тия наши проблеми?”. Приемаха всичко за истина.
За пръв път отидохме в Сърница. Играхме “Копче за сън”. Децата до този момент не бяха виждали живи актьори. В салона цареше мъртва тишина. А ние бяхме свикнали на много шум, защото градските деца приемаха нашия спектакъл с възторг и радост. Когато излязохме навън след представлението, около нас се струпаха децата, защото искаха да ни видят отблизо. Читалищният секретар ни каза, че сме направили голям пробив.
Тогава не сме си давали сметка каква мисия сме имали. Това будителство днес изчезна. Затова децата нямат нужда от театър.
