В архивната рубрика „Театър, любов моя” ви предлагаме интервю от 2009 година с любимеца на пазарджишката публика (и не само) актьор Пламен Сираков.
- Преди да отидем в Сатиричния театър, където Крикор Азарян отведе мен, Митко Марин и Янина Кашева, ние бяхме една страхотна банда в Пазарджик. Моят професор Сашо Стоянов казваше, че най-важното е в театъра да има банда.
В Пазарджишкия театър през сезон 1981-84-а се бяха събрали режисьорите Здравко Митков, Камен Костов, Милен Пенев, Мария Ганева. Идваше и Коко Азарян. Той постави “Мата Хари”. За ролята си в тази пиеса аз получих втора награда от националния преглед на българската драма. Бяхме двойка с Мая Бабурска. Играех художника Охльо Бохльо. В актьорската трупа бяха Кирил Варийски, вечна му памет, Митко Марин, Янина Кашева, Иван Танев, Миро Косев, Надето Тодорова, Николай Колев, който също почина, Мая Бабурска и още много. Драматурзи бяха Роза Радичкова и Еми Азарян. Сценографка беше Невена Кавалджиева. И всичко това беше събрано в Пазарджик. Това беше от огромно значение, защото ние много мечтаехме и си говорихме за театър, за това как да работим и да търсим все нови и нови неща.
Художествен ръководител тогава ни беше Леон Даниел
А с него направихме “Господин Пунтила” с Иво и Мирко Косев. Явяваме се на национални прегледи, които сега отидоха в небитието. Имаше критерий и оценка на това, което правехме големи награди.
Много се забавлявах с великолепната пиеса “Провинциални анекдоти”, която прави режисьорката Мария Ганева. Играехме заедно с Краси Ранков. В началото на спектакъла имаше едно събуждане около две-три минути. Но ние с Краси се събуждаме по 15-20 минути. По пиеса бяхме махмурлии. Краси измисля някакъв етюд, аз трябваше да му отвърна. И така редяхме етюд след етюд. Колегите стояха отстрани и нетърпеливо подхвърляха: “Айде бе, няма ли да започваме?” А ние не говорехме, а се спъвахме, сменяхме си обувките, разливахме вода от легени, биехме се с възглавници. Беше невероятно. Винаги преди представлението колегите се питаха какво ново ще измислим.
Гастролирахме из целия окръг
Много се радвахме, когато гостувахме на спортното градче в Белмекен. Играехме в голямата спортна зала. Гледаха ни всички наши олимпийски надежди. Беше много хубаво. Посрещаха ни с обич и в Пещера, и във Велинград, и в Септември, и в Баня. Изобщо театърът беше на един много особен пиедестал.
В “Мата Хари” Коко Азарян ни беше събрал все хора от неговия випуск - Николай Колев, Митьо Марин, Кирчо Варийски, аз Мая Бабурска, Янина Кашева.Репетирахме, а след това ни водеше на пъстърва към Велинград. С нас идваха и сценичните работници. Бяхме заедно. Така се прави театър. А сега вече из България колкото искаш моноспектакли. Понеже трупите не са стабилни. А тогава правихме големи пиеси. С по 15-20 човека. Както “Ромео и Жулиета”и “Господин Пунтила и неговия слуга Мати”.
Коко Азарян ни разказваше, че след първата силна група, когато е правел “Албена” с Катя Паскалева и когато в трупата са били Пламен Дончев, Иван Григоров, Кирил Кавадарков, нашата група е втората по сила. Значи има някаква диаграма на години на силни изяви на пазарджишкия театър. Дори си спомням в разговорите с него, че даваше обяснение и на пазарджишката публика.
Той казваше, че такава публика много трудно се намира
Защото нашата работа в края на краищата е адресирана за нея. Публиката бе уникална. Един спектакъл в Пазарджик се играеше около 20 пъти при пълен салон. Сега въртележката ме завъртя и преди един сезон играех по покана на Владлен Александров “Д-р” на Бранислав Нушич в Пазарджик. Но гледам, че интересът от страна на публиката е спаднал. Ако преди се играеха по 20 и повече представления, то сега едва добутахме до 10.
След репетиции Леон Даниел ни събираше и разговаряхме до късно за пиесата, за автора, за епохата. Даваше ни много хубави примери. Спектакълът “Г-н Пунтила” стана много силен. Аз играх съдията . След две години Леон постави тази пиеса във Военния театър.
Въпреки, че София е на една ръка разстояние, ние гледахме да си стоим все в Пазарджик. Заради прекрасната актьорска трупа, заради театралните служби. Те ни обичаха много. Всеки момент гледахме да бъдем в театъра и да сме заедно. Нещо да си фантазираме, да организираме веселби. Просто присъствието ни в пазарджишкия театър бе невероятен празник. А това е в основата на нашата работа. Ако няма празник, ако няма радост, то няма никакъв смисъл.
Всичко се случи преди 25 години
И досега, като се видим с колегите от онова време, в очите ни изскача една звездичка в очакване на следващия етюд.
След толкова време въртим-въртим и хоп - пак в Пазарджик. Аз се ангажирах с “Д-р”, а Краси Ранков с “Боряна” и “Хайде да правим секс”. Както се казва, там ни е хвърлен пъпът.
