В архивната рубрика „Театър, любов моя” ви предлагаме интервю от 2009 година с обичания от поколения театрофили актьор Кирил Кавадарков-Кавадареца.
- Най-интересното беше, че ние бяхме артисти на изгонените от София през 70-те години на миналия век режисьори. Обаче те бяха много талантливи. Кой знае защо, тогава им беше хрумнало да подгонят Леон Даниел и Вили Цанков.
С тях и с Крикор Азарян ние водихме един по-различен живот от всички останали провинциални театри.
Този живот беше вълшебен
Софиянци идваха на театър в Пазарджик, защото им липсваше в столицата. Много интересни и чудновати хора пристигаха при нас. Някои твърде много се заседяваха. Беше дошъл известният по онова време съветски драматург Михаил Шатров. Гостува ни големият грузински режисьор Георгий Данелия, който току-що беше направил чудесния си филм “Не тъгувай”. От Пловдив се изсипваха артисти, художници, музиканти. Често идваше млад висок юрист, който не пропускаше премиера. Това беше бъдещият български президент Петър Стоянов.
Почти цял месец в театъра пребиваваше една дама, която знаехме като Марияна. Тя казваше, че снима филм за Радичков, и се интересуваше от нашия спектакъл “Януари”. Дълго време питах Йордан Радичков и жена му Сузи какво стана с Марияна. Оказа се, че я направили шефка на третата телевизия в Стокхолм. И тя живя цял месец в Пазарджик, без да разберем що за личност е.
Наш голям приятел бе кинокритикът Яко Молхов. Имаше един близък роднина на Червения поп Константин Русинов. Беше все сред нас. По няколко пъти гледаше спектаклите.
В театъра се появи и още един беглец от София.
Голям художник, който се занимаваше с приложна графика
Казваше се Стефан Кънчев. Негови бяха запазената марка на бензиностанциите - драконче, което бълва огън, на кукления театър - птичка с човече, имаше и филателни марки. Целият свят около нас беше пълен с неговите запазени знаци. При нас идваха студенти от ВИТИЗ, за да наблюдават репетициите ни.
Много интересно беше, че театралните служби бяха на ниво. От нашия майстор по осветлението бай Тренчо и театър майстора Борето Кереков се учеха техни колеги от страната. Има една любопитна случка, станала, когато Коко Азарян поставял “Януари” след години в Белград. Оказало се, че там не могат да изработят чашата, от която по време на представление изчезва ракията. С това се захванал дори някакъв институт по физика, но и от там не могли да я направят. А Борето Кереков беше вече починал. И се наложило да вземат масичката и чашата от реквизита в Пазарджик. Оказа се, че цял институт не може да свърши нещо, което в Пазарджик беше съвсем естествено да стане. Кереков никога не казваше: “Не, това няма да стане”, а “Колко интересна задача имаме. Я да видя как ще я направя”. И я правеше.
Когато Николай Поляков постави “Събота 23’,
дойде от София черна рота начело с Иван Чипев да спира спектакъла
Тогава първият секретар на ОК на партията Димитър Жулев им заяви, че представлението ще се играе пред публика. В салона той беше поканил бивши участници в Септемврийското въстание, защото сюжетът на пиесата бе за тези събития. И когато комисията започна да критикува представлението, хората от салона скочиха като един и защитиха нашата “Събота 23”. И едва не линчуваха членовете на комисията. Беше впечатляващо и много смешно.
Какво беше интересното? Бяхме млади, силни, любвеобилни, пиехме за седем, а бяхме трезви сутрин за работа. Това беше една много хубава комуна, в която свободата беше над всичко.
